
В своето безгрешно състояние човекът с радост общуваше с Онзи, “в Когото са скрити всички съкровища на мъдростта на знанието” (Колос.2:3). Но след грехопадението престана да намира радост в светостта и пожела да се скрие от Божието присъствие. Такова е все още поведението на необновеното сърце. То не е в хармония с Бога и не намира радост в общуването с Него. Грешникът не може да бъде щастлив в Божието присъствие; той би се отвращавал от общуването със святи същества. Ако би било разрешено на такъв да влезе в небето, за него не би имало никаква радост. Духът на безкористната любов, който царува там всяко сърце да откликва на сърцето на безпределната Любов не би докоснал никаква струна в неговата душа, за да откликне на този призив. Неговите мисли, неговите интереси, неговите подбуди биха били напълно чужди на мислите, интересите и подбудите, ръководещи сърцата на небесните обитатели. Той би бил един дисхармоничен звук в небесната мелодия. Небето би било за него място на мъчение; той би копнял да можеше да бъде скрит от Онзи, Който всъщност представлява небесната светлина и центъра на небесната радост. Така че изключването на нечестивите от небето не е произволна заповед от страна на Бога; те сами са се отстранили чрез собствената си негодност за живеене в него. Божията слава би била за тях пояждащ огън. Те биха предпочели унищожение и смърт, само и само да могат да се скрият от лицето на Онзи, Който умря, за да ги изкупи. ПКХ 6.4