"Най-голямата обида, която можем да нанесем на Христос е да претендираме, че сме Негови ученици, докато изявяваме духа на Сатана в своите думи, наклонности и действия. Небето определя стойността на човека от неговата способност да опознае и да следва Бог. За Бог не е толкова ужасна големината на дадено прегрешение, а повторението на осъзнат стар грях, който вършим отново и отново. Онези, които разчитат, че Бог е милостив и любящ и ще прости и спаси хората, които носят истината, но не изоставят всеки грях, нека погледнат към Гетсимания и Голгота и видят как Отец се отнася към Своя Син, Кой без да е вършил грях, за разлика от нас, но беше натоварен със световния грях, беше в такава агония и така изоставен, че в даден момент Той така се изплаши, че няма да бъде възкресен. Ако Христос беше съгрешил в най-малкото, само в един миг, то Божият гняв щеше да се излее над Него, както над Адам. В резултат на това Христос и църквата щяха да останат без надежда." (Елън Уайт, Избрани вести, т. 1, стр. 234.)

„Част от политика на папството е да показва характер, удобен за осъществяване на целите му. Но под променливата външност на хамелеона, то крие неизменната отрова на змия“ („Великата борба“, стр. 671).

"“Тогава той извика в ушите ми с висок глас и каза: Нека се приближат онези, на които е заръчано за града, всеки с изтребителното си оръжие в ръка”. “А славата на израелевия Бог се вдигна от херувимите, над които беше и застана над прага на дома; и той извика към облечения в ленено мъж, който имаше на кръста си писарска мастилница. И Господ му каза: Мини през града, през Йерусалим, и сложи белег върху челата на мъжете, които въздишат и плачат поради всичките мерзости, които стават сред него. А на другите каза, при което аз слушах: Минете след него през града и поразете; окото ви да не пощади, нито да покажете милост; старци, юноши и девици, младенци, и жени избийте без остатък; но не се приближавайте към никого от онези, върху които е белегът; и започнете от светилището Ми. И така, те започнаха от старейшините, които бяха пред дома”. (Свидетелства към църквата, т. 5, стр. 164, 165)

„Бог може да работи с радост и най-активно чрез онези, които най-много чувстват своята неспособност, слабост и низост. Това са тези, които се издигат към Него в пълно упование и Го зачитат като най-важния и силен в живота им. Доверието им е толкова пълно, че те мислят и действат все едно постоянно Го виждат с очите си, чуват Го с ушите си и Го усещат със сетивата си. Този, който е помазан от Светия Божий Дух чувства като най-висша привилегия да бъде сътрудник на Твореца си. Такъв разбира, че всяка гордост е самомнение, жалка суета,която Бог помита за миг. Да бъдем смирени и доверяващи се на Бог не означава,че трябва да бъдем джуджета по интелект с липса на стремежи, като допускаме постоянни страхове, така че да не можем да носим отговорностите си. Ние не знаем за какви велики цели се касае, когато Бог ни изпитва. Въпросът е дали ще бъдем постоянно на поста си или ще предпочетем лесното и пошлото. Няма безопасност и гаранция, че Бог ще продължава да бъде с нас, освен строгото и пълно покоряване на изискванията и волята Му.“