Сн. ncronline.org National Catholic Reporter съобщава:
Една от отличителните характеристики на второто лице на Светата Троица е, че вечното слово – и единствено словото, а не Отец, нито Духът – навлиза в творението като част от творението. Бог безвъзмездно и любящо се отказва от външните знаци на божествеността, за да стане едно с и част от материалния свят (Филипяни 2:6-11).
Една от отличителните характеристики на второто лице на Светата Троица е, че вечното слово – и единствено словото, а не Отец, нито Духът – навлиза в творението като част от творението. Бог безвъзмездно и любящо се отказва от външните знаци на божествеността, за да стане едно с и част от материалния свят (Филипяни 2:6-11).
Нашият литургичен календар отбелязва редица моменти, в които признаваме тази дълбока истина на вярата. На Рождество ние отбелязваме въплъщението, когато Бог Син става плът от света (на гръцки „Саркс“) и си прави дом сред човечеството и цялото семейство на творението Обикновеното време припомня проповядването и делата на Христос, както и чудотворните Му действия спрямо природния свят. По време на Святата седмица ние отбелязваме последните дни от живота на Господа, припомняме истинските несигурност и уязвимост на Своите страдания и смърт и се радваме в Неговото телесно възкресение от мъртвите.
Но присъствието на Христос в света не е еднократно събитие, отбелязано от живота и смъртта на Исус от Назарет, сякаш те са исторически маркер, достоен само за ознаменуване пост-фактум. Вместо това Божието продължаващо присъствие за нас в материалния свят е именно това, за което се отнася светопричастният живот на църквата. Това е особено вярно при литургията.
Когато се събираме на Евхаристия, ние отбелязваме множеството начини, по които Христос продължава да навлиза в конкретната действителност на творението. Догматичната конституция на Втория ватикански събор относно литургията, Sacrosanctum Concilum, ни напомня, че Христос „винаги присъства в Своята Църква“ и че по време на празнуване на литургията Христос присъства в лицето на ръководителя, на събранието на кръстените, на прогласяваните Свещени Писания и на евхаристийните видове хляб и вино, които биват споделяни. Когато вземем предвид Христовото присъствие в своя ближен или светопричастното присъствие на Христос в даренията на олтара, и двете неща отразяват Божията продължаваща себежертва и близостта Му до всяко творение.
Папа Франциск разсъждава за дълбочината на Божия избор да ни открие Божия Аз в обичайността на времето и пространството. Като пише в „Laudato Si’, относно грижата за нашия общ дом“, той казва: „Да се срещнем с Бога не означава да избягаме от този свят или да обърнем гръб на природата.“
Освен това папата подчертава, че тайнствата са сами по себе си значими като средство за изявяване на Божията благодат не само към човешкото семейство, но и към всяко Божие творение.
Тайнствата са привилегирован начин, по който природата бива вземана от Бога, за да се превърне в средство за предаване на свръхестествен живот. Чрез поклонението си към Бога ние сме приканени да приемем света на различна плоскост... За християните всички творения на материалната вселена намират своето истинско значение във въплътеното Слово, защото Божият Син е внесъл в Своята личност част от материалния свят като така е посял у нас семето на пълно преобразяване.
По определен начин също както можем да кажем с увереност, че Рождество е тържествен празник за всички Божии творения, както обясних в раздела относно Рождество, можем да кажем също и че светопричастният живот на църквата има екологична значимост. Поради тази причина когато се събираме, за да отпразнуваме Евхаристията, ние празнуваме нещо, което има космическа значимост.
Евхаристията е не просто средство, чрез което човечеството получава светопричастното присъствие на Христос, сякаш хлябът и виното са просто средства за предаване на божествеността единствено за нас хората. Вместо това Евхаристията е привилегированото място, на което Бог сега присъства в нашия свят като част от този свят. Както обяснява Франциск, отново е Laudato Si’:
„Именно в Евхаристията всяко сътворено нещо намира своето най-голямо въздигане. Благодатта, която е склонна да изявява себе си осезаемо, намери несравним израз, когато самият Бог стана човек и даде Себе Си като храна за творенията. Господ, в кулминацията на тайнството на Въплъщението, избра да достигне до нашите съкровени дълбини чрез един фрагмент от материята. Той идва не отгоре, а отвътре, Той идва, за да можем да го намерим в този свой свят. В Евхаристията пълнотата е вече постигната; тя е живият център на вселената, преливащата сърцевина на любов и неизчерпаем живот. Присъединен към въплътения Син, присъстващ в Евхаристията, целият космос отдава благодарност на Бога. Наистина Евхаристията е сама по себе си акт на космическа любов.“
Други също са свързвали по подобен начин празнуването на Евхаристията – в което човешки създания в цялата си ограничена вещественост и крехкост се събират в благодарност, за да получат светопричастното присъствие на Христос в земни елементи, образувани от пшеница и вино – с по-обширната общност на творението. Известно по отношение на йезуитския отец Пиер Тейлхард де Шардин е, че съчини поетичен размисъл по тази тема, озаглавен „Литургията за света“, в своята книга от 1961 г. „Химни на вселената“.
По-наскоро възрастният философ и духовен писател Биътрис Бруту написа през 1990 г. статия, озаглавена „Евхаристийна екология и екологична духовност“, според която е необходимо да подновим историята, която разказваме, относно Евхаристията и света. Тя призова за споделено виждане за нашата „Евхаристийна планета“, чрез което имаше предвид християните да вземат насериозно значимостта на Божието присъствие в материалния свят и особено във връзка с екологичните катастрофи и идолопоклонското приложение на християнските Писания за оправдаване на нашата екологична злоупотреба с нечовешкото творение. Бруну обяснява:
Едно усещане за Евхаристийната планета, за действителното присъствие на Божественото в света, е нещо, от което имаме нужда сега за опазването на планетата. Възможно е библейската религия да е насърчила Западната цивилизация да извлече нечестно предимство от природната среда под въздействието на вярването, че тя била дадена на човечеството от Бога с цел човешка експлоатация и че тя не притежава собствени права. Възможно е да имаме нужда да си разкажем една нова история за това как се вместваме в общата картина и за какво се отнася тя. Не оспорвам това. Но бих желала да наблегна на това, че въз основа на Евангелието ние можем да кажем нещо доста конструктивно и много въодушевяващо, което да ни даде новата история и едно виждане за пълноценността на планетата.“
Такива разглеждания на връзката между Евхаристията и материалния свят отправят предизвикателство към нас – и особено в една епоха на катастрофално изменение в климата – да преосмислим връзката между своето светопричастно поклонение и начина, по който водим живота си.
Както заявява Sacrosanctum Concilium, неделното празнуване на Евхаристията е източникът и кулминацията на нашата вяра. Ние донасяме цялото си същество на Господната маса и излизаме от това празненство обновени в своя кръщелен призив да последваме по стъпките на Исус Христос. Това е време на обновление и повторно посвещение, възможност „да бъдете онова, което можете да видите, и да получите онова, което сте,“ както увеща верните св. Августин в известното си увещание относно Евхаристията преди 1 600 години (проповед 272).
Когато гледаме на блаженото тайнство, виждаме ли земната, материална, крехка и ограничена мрежа на творението, от която сме част, в която Бог в любов избра да навлезе?
Когато казваме „амин“ на прогласяването „Христово тяло“, дали осъзнаваме, че също така утвърждаваме благостта на света, който Бог безвъзмездно е създал, и подновяваме своята отговорност да се грижим за този свят както той вече се грижи за нас?
Когато вземем под внимание значимостта на съботния ден, осъзнаваме ли какво прогласява Франциск в Laudato Si’, че „неделята е денят на Възкресението, „първият ден“ на новото творение, чийто първи плод е възкръсналото човешко естество на Господа, обещанието за окончателното преобразяване на всяка сътворена действителност“?
Нека пристъпваме към Христос в Евхаристията с подновено усещане за екологичната значимост на тайнството, което споделяме, божествения дар, който получаваме, общението, в което сме призовани да участваме, и дълга, който имаме като членове на Христовото тяло, да се „грижим за своя общ дом“. Всичко по-малко от това може да представлява екологичен грях на пропуск, в най-добрия случай, или форма на идолопоклонство в най-лошия.
Даниел П. Хоран е францискански монах и асистент по систематична теология и духовност към Католическия теологичен съюз в Чикаго.
Но присъствието на Христос в света не е еднократно събитие, отбелязано от живота и смъртта на Исус от Назарет, сякаш те са исторически маркер, достоен само за ознаменуване пост-фактум. Вместо това Божието продължаващо присъствие за нас в материалния свят е именно това, за което се отнася светопричастният живот на църквата. Това е особено вярно при литургията.
Когато се събираме на Евхаристия, ние отбелязваме множеството начини, по които Христос продължава да навлиза в конкретната действителност на творението. Догматичната конституция на Втория ватикански събор относно литургията, Sacrosanctum Concilum, ни напомня, че Христос „винаги присъства в Своята Църква“ и че по време на празнуване на литургията Христос присъства в лицето на ръководителя, на събранието на кръстените, на прогласяваните Свещени Писания и на евхаристийните видове хляб и вино, които биват споделяни. Когато вземем предвид Христовото присъствие в своя ближен или светопричастното присъствие на Христос в даренията на олтара, и двете неща отразяват Божията продължаваща себежертва и близостта Му до всяко творение.
Папа Франциск разсъждава за дълбочината на Божия избор да ни открие Божия Аз в обичайността на времето и пространството. Като пише в „Laudato Si’, относно грижата за нашия общ дом“, той казва: „Да се срещнем с Бога не означава да избягаме от този свят или да обърнем гръб на природата.“
Освен това папата подчертава, че тайнствата са сами по себе си значими като средство за изявяване на Божията благодат не само към човешкото семейство, но и към всяко Божие творение.
Тайнствата са привилегирован начин, по който природата бива вземана от Бога, за да се превърне в средство за предаване на свръхестествен живот. Чрез поклонението си към Бога ние сме приканени да приемем света на различна плоскост... За християните всички творения на материалната вселена намират своето истинско значение във въплътеното Слово, защото Божият Син е внесъл в Своята личност част от материалния свят като така е посял у нас семето на пълно преобразяване.
По определен начин също както можем да кажем с увереност, че Рождество е тържествен празник за всички Божии творения, както обясних в раздела относно Рождество, можем да кажем също и че светопричастният живот на църквата има екологична значимост. Поради тази причина когато се събираме, за да отпразнуваме Евхаристията, ние празнуваме нещо, което има космическа значимост.
Евхаристията е не просто средство, чрез което човечеството получава светопричастното присъствие на Христос, сякаш хлябът и виното са просто средства за предаване на божествеността единствено за нас хората. Вместо това Евхаристията е привилегированото място, на което Бог сега присъства в нашия свят като част от този свят. Както обяснява Франциск, отново е Laudato Si’:
„Именно в Евхаристията всяко сътворено нещо намира своето най-голямо въздигане. Благодатта, която е склонна да изявява себе си осезаемо, намери несравним израз, когато самият Бог стана човек и даде Себе Си като храна за творенията. Господ, в кулминацията на тайнството на Въплъщението, избра да достигне до нашите съкровени дълбини чрез един фрагмент от материята. Той идва не отгоре, а отвътре, Той идва, за да можем да го намерим в този свой свят. В Евхаристията пълнотата е вече постигната; тя е живият център на вселената, преливащата сърцевина на любов и неизчерпаем живот. Присъединен към въплътения Син, присъстващ в Евхаристията, целият космос отдава благодарност на Бога. Наистина Евхаристията е сама по себе си акт на космическа любов.“
Други също са свързвали по подобен начин празнуването на Евхаристията – в което човешки създания в цялата си ограничена вещественост и крехкост се събират в благодарност, за да получат светопричастното присъствие на Христос в земни елементи, образувани от пшеница и вино – с по-обширната общност на творението. Известно по отношение на йезуитския отец Пиер Тейлхард де Шардин е, че съчини поетичен размисъл по тази тема, озаглавен „Литургията за света“, в своята книга от 1961 г. „Химни на вселената“.
По-наскоро възрастният философ и духовен писател Биътрис Бруту написа през 1990 г. статия, озаглавена „Евхаристийна екология и екологична духовност“, според която е необходимо да подновим историята, която разказваме, относно Евхаристията и света. Тя призова за споделено виждане за нашата „Евхаристийна планета“, чрез което имаше предвид християните да вземат насериозно значимостта на Божието присъствие в материалния свят и особено във връзка с екологичните катастрофи и идолопоклонското приложение на християнските Писания за оправдаване на нашата екологична злоупотреба с нечовешкото творение. Бруну обяснява:
Едно усещане за Евхаристийната планета, за действителното присъствие на Божественото в света, е нещо, от което имаме нужда сега за опазването на планетата. Възможно е библейската религия да е насърчила Западната цивилизация да извлече нечестно предимство от природната среда под въздействието на вярването, че тя била дадена на човечеството от Бога с цел човешка експлоатация и че тя не притежава собствени права. Възможно е да имаме нужда да си разкажем една нова история за това как се вместваме в общата картина и за какво се отнася тя. Не оспорвам това. Но бих желала да наблегна на това, че въз основа на Евангелието ние можем да кажем нещо доста конструктивно и много въодушевяващо, което да ни даде новата история и едно виждане за пълноценността на планетата.“
Такива разглеждания на връзката между Евхаристията и материалния свят отправят предизвикателство към нас – и особено в една епоха на катастрофално изменение в климата – да преосмислим връзката между своето светопричастно поклонение и начина, по който водим живота си.
Както заявява Sacrosanctum Concilium, неделното празнуване на Евхаристията е източникът и кулминацията на нашата вяра. Ние донасяме цялото си същество на Господната маса и излизаме от това празненство обновени в своя кръщелен призив да последваме по стъпките на Исус Христос. Това е време на обновление и повторно посвещение, възможност „да бъдете онова, което можете да видите, и да получите онова, което сте,“ както увеща верните св. Августин в известното си увещание относно Евхаристията преди 1 600 години (проповед 272).
Когато гледаме на блаженото тайнство, виждаме ли земната, материална, крехка и ограничена мрежа на творението, от която сме част, в която Бог в любов избра да навлезе?
Когато казваме „амин“ на прогласяването „Христово тяло“, дали осъзнаваме, че също така утвърждаваме благостта на света, който Бог безвъзмездно е създал, и подновяваме своята отговорност да се грижим за този свят както той вече се грижи за нас?
Когато вземем под внимание значимостта на съботния ден, осъзнаваме ли какво прогласява Франциск в Laudato Si’, че „неделята е денят на Възкресението, „първият ден“ на новото творение, чийто първи плод е възкръсналото човешко естество на Господа, обещанието за окончателното преобразяване на всяка сътворена действителност“?
Нека пристъпваме към Христос в Евхаристията с подновено усещане за екологичната значимост на тайнството, което споделяме, божествения дар, който получаваме, общението, в което сме призовани да участваме, и дълга, който имаме като членове на Христовото тяло, да се „грижим за своя общ дом“. Всичко по-малко от това може да представлява екологичен грях на пропуск, в най-добрия случай, или форма на идолопоклонство в най-лошия.
Даниел П. Хоран е францискански монах и асистент по систематична теология и духовност към Католическия теологичен съюз в Чикаго.
Коментар на Последните дни
Тъй като има много повторения и не всеки ще схване за какво говори понтифексът и какво коментира францисканският монах, ще се опитам с няколко думи да "го преведа" на обикновен език.
От цялата "витиеватост" излиза, че Христос, като Бог в човешка плът, вземайки човешко естество, взема част от природата и един вид се уеднаквява с нея. (Както и да се погледне, това е пантеизъм, но Франциск не спира само дотук). И така, след като Бог е част от природата или се е свързал с нея, незачитането на природата, посягането на каквото и да е, било човек, било животно, било растение, било околна среда е посягане на Бога. Т.е., това е екологичен грях. Затова е необходимо да се отнасяме правилно към природата, като:
1. Задължително трябва да приемаме евхаристията;
2. Тя трябва бъде в събота, преминала в "новото творение" в неделя (!);
Дори само дотук да бе спряло всичко, пак вярващите могат да потреперят! Но има още, от което побиват тръпки. Какво е то?
Трябва да се отнасяме правилно към екологичните закони, като приемаме Христос в Евхаристията, като уеднаквяваме Бог с природата и се грижим за "нашия общ дом", и ако не го правим, то:
1. Това е най-малкото грях от небрежност;
2. Идолопоклонство, ако е извършено умишлено!
Уважаеми братя и сестри адвентисти, които вярвате на своите пастори,
както и вие вярващи от други деноминации, искам да попитам:
Още ли вярвате, че Франциск е просто един добродушен човек, който се е загрижил за природата и за бедните? Дали просто иска да се спазва неделята, приета и въведена от Католическата църква като ден за поклонение? Или всичко, което казва, е свързано по идеален начин и води към гонения и наказания за всеки, който не иска да се покланя на Сатана в първия седмичен ден и не приема мерзостта на евхаристията? Защото тук не става дума за някакво мнение. Франциск категорично говори за посягане на Бога и за идолопоклонство, ако не схванем, че отнасяйки се лошо към природата и към евхаристията, ако не вземаме в неделя (!) евхаристията, която е гавра с Божия Син, ние на практика вършим идолопоклонство!
Какво се полагаше в Стария завет за идолопоклонство? Убиване с камъни! Е, сега може да не са камъни, а нещо "по-цивилизовано", но каквото и да е средството, посоката е ясна: Гответе се за гонения! Гответе се за времето на скръб! Гответе се за избор между живот в подчинение на папата или за наказания, килия и смърт!
Исус Навиев 24:15 Но ако ви се види тежко да служите Господу, изберете днес кому искате да служите, - на боговете ли, на които служиха бащите ви оттатък реката, или на боговете на аморейците, в чиято земя живеете; но аз и моят дом ще служим Господу.
Николай Георгиев
RSS Feed
