Странно нещо е животът: вярваш, че си разбрал истината, определил си се накъде да вървиш и най-неочаквано разбираш, че пътят, който си избрал, съвсем не е правилният. Или пък обратното – вървял си по верния път, но нещо ти отклони вниманието и „кривнеш“ в погрешна посока. Когато имаш възможност да се върнеш в истината или си я намерил след години на лутане и безполезна вяра – добре. Но когато се случи обратното – излизане от „новото“ състояние е почти безнадеждно, защото Сатана не изпуска лесно плячката си. За съжаление малко хора са от групата на открилите истината след години на заблуда. Мога само да благодаря на Бога, че три пъти ме изведе на правия път, вместо да ме изостави да си строша главата, както бихме направили ние, грешните хора, когато някой не поиска да чуе съвета ни. Обикновено нашето мислене е: „Аз съм си господар, аз мога да мисля, аз знам всичко, аз имам достатъчно разум за да се справя с нещата и т.н.“ Но рядко убеждението ни в собствените възможности се покрива с реалното ни състояние. Точно това го преживях три пъти и от случващото се наоколо все повече се убеждавам, че положението касае не само мен като някакво изключение, но почти всеки човек.
Както се казва, „от рождение“ бях в Католическата църква и бях възприел разбирането, че „Вън от нея няма спасение“. Гордеех се с членството си и се мислех за нещо повече от другите. Ходех почти без изключение на църква в неделя и почти бях убеден, че за разлика от заобикалящите ме атеисти, съм единственият, когото чакат в „там горе“. Дори в незнанието си „кръстих“ една невярваща жена. Тя беше пред сериозна операция и владиката в църквата беше казал, че при такова положение няма никакъв проблем да я полея с вода и да произнеса „Кръщавам те в името на Отец, Сина и Светия Дух“, което ще я запише в Божия „регистър“. Години по-късно разбрах, че цялата ми вяра е била далече от верния път и нито ходенето ми в неделя на църква, нито убеждението ми, че съм на правилното място, нито това, че ходех в църковния хор не ми осигурява достъп до Рая. Нещо повече. Установих на собствен гръб, че моите духовни братя и сестри са готови да ме пратят скоропостижно на съвсем друго място, когато разбраха, че не се съгласявам с това, което говори свещеникът.
Тогава Бог ме изведе от „вярното“ място и ме заведе там, където се освещаваше друг ден. Избраният път беше синагогата. Всичко беше добре, с едно изключение – не се виждаше кой знае каква загриженост за другия, особено когато „вътрешните“ узнаваха, че имат работа с „чужд“. Докато една сестра ми каза: „Хубаво ходиш там, но освен съботата какво друго има? Евреите не признават Исус. Ела при нас“.
Това „при нас“ означаваше „Ела в Адвентната църква“. Това беше третото ми кривване. Сега вече бях убеден, че всичко е наред. Доктрините – перфектни, службите – в събота, заповедите – издигнати до Небето. Както и да погледнеш, всичко ти казва, че „вън от Адвентната църква няма спасение“. Добре, но явно нещо не ми даваше спокойствие и понеже не можех да се примиря с някои нередности, се оказах в същото положение, като това при напускането ми от Католическата църква. Няма да коментирам израженията, крясъците и отношението на голяма част от адвентните ми братя и сестри, които сякаш бяха забравили, че се намират в молитвен дом. Но останах озадачен какво се е случило с тях, та вместо да се отнасят към богослуженията и Божието слово по подобаващ начин, ме изкараха „по-черен от дявола“. Бях убеден, че всичко се дължи на „заиграването“ със света, на ЕРЦ, Духовно формиране, на желанието да се спечелят повече външни хора на всяка цена чрез театрални постановки и светски начини. Но се оказа, че и това не е така. За трети път бях „объркал конците“. Да, този път бях на вярното място, но в неправилен момент. Това обаче разбрах две години по-късно, когато Бог ми отвори съзнанието да разбера, че отстъплението в църквата се дължи не на ЕРЦ, Духовно формиране и разни други измислици, а че те са резултат от една доктрина, която е вкарана „по втория начин“ преди четири десетилетия. Всъщност адвентистите бяха задрямали, оставяйки се да бъдат водени за носа от пасторите си и така да им бъде пробутан един измислен триединен бог, на мястото на Всемогъщия и Неговия Син. От любящите взаимоотношения, царували по времето на апостолите и ранния период на Адвентната църква (по времето на Елън Уайт) нямаше дори следа. Накрая (преди да ми бъде посочена вратата) проповедите бяха почти изцяло само за любов, но между думите и делата не се виждаше допирна точка.
Сигурно се питате защо разказвам това? В никакъв случай не го правя за да очерня когото и да било, а само за да разкажа какво ми направи впечатление. Преди Бог да ми разкрие истината за Себе Си и Своя Син, се вълнувах от всякакви събития – къде стават земетресения, къде стават наводнения, какво прави папата, къде отива президентът на Съединените щати, какво се случва на икуменическите събирания, какво става с долара, къде се срива борсата, колко е резервът на САЩ от петрол и т.н. Ако мога така да се изразя Ендрю Енрикес ми беше любимият проповедник. Той и всички, които се занимаваха с папата ми бяха нещо като настолна книга и нямах търпение да видя следващата проповед от тях. Изведнъж се оказа, че и третия път съм бил в грешка.
От момента, в който разбрах истината за Бог и Неговия Син всичко това отиде на заден план. Събития, срещи, договори, бедствия, планове за Нов световен ред, опити за сриване на морала чрез въвеждане на еднополови бракове и т.н. престанаха да ме вълнуват и изведнъж всичко това сякаш стана безсмислено. Защо? Защото разбрах, че ако човек не познава единствения истински Бог и Неговия Син, всичко изброено е просто знание, от което няма полза. Но най-интересното беше, че не го направих насила, а просто изгубих интерес. Не мога да се сравня с апостол Павел, но се оказах в подобна позиция:
1 Коринтяни 2:2 защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат.
Ще кажете:
„Ама ти качваш материали за събития както преди“.
Ако се върнете година назад и направите сравнение, ще видите, че тогава почти нямаше ден, в който да няма новини от такъв характер. Сега качвам от време на време по някакво съобщение колкото за информация. Единственото, което ме вълнува е да издигна Бог и Неговия Син. Не го казвам като изтъкване, а искам да покажа каква промяна настъпва, когато човек избере да следва истината.
При това имам предвид не само себе си, а всичко, което виждам наоколо. Само допреди известно време всички адвентисти се занимаваха или с „любовни проповеди“, или пък изобличаваха отстъплението в църквата от всякакъв характер. Имаше и някои, които бяха „и така, и иначе“. Но в момента, в която се повдигна въпросът за триединството църквата се раздели на две. При това разделението стана по много странен начин. „Посредниците“ изчезнаха, а най-вече консервативните се разделиха на две, като по-голямата част от тях изведнъж преминаха на страната на либералите. Те не се съединиха буквално с тях, но с действията си се оказаха по-непримирими спрямо довчерашните си съидейници, отколкото СС и ГК. Пасторите се обаждаха тук и там колкото да докажат верността си към измислената тринитарна доктрина. Но консервативните „борци“ срещу нередностите почти забравиха за какво се борят и скочиха да защитават заблудата. При това го направиха така яростно, сякаш се опитваха да се справят с диви зверове, без да разбират, че начините, по които го правеха, изобличаваха самите тях. Беше направо удивително да се види как пастори като Бачелър и Гейтс, занимаващи се доскоро или с папата, или с евангелизиране, изведнъж обърнаха гръб на довчерашната си дейност и се захванаха да доказват, че Бог е нещо като бригада. Но го направиха толкова неумело, че станаха за посмешище. Всъщност, нямаше какво друго на сторят, защото една лъжа никога не може да бъде доведена до такова съвършенство, че да не бъде различена от истината. Във форумите се случи същото. Бившите „твърди“, останали на тринитарни позиции, започнаха да изявяват духа на антихриста и с „прекрасни“ епитети заляха братята и сестрите, с които довчера бяха на едно мнение срещу отстъплението. Те изведнъж станаха специалисти по психични заболявания и от тях заваляха направления за прегледи от психиатри или директно за лудницата. Твърдяха, че защитават триединството и Бог Свети Дух, но зад думите им ясно си личеше съвсем друг дух. Или по-точно другия дух, скрит зад маската на „Бог Свети Дух“. Ако това по някакъв начин го очаквах, то нещо друго ме изуми. Един пастор, на когото преди година почти се възхищавах за отдадеността и дарбата да свързва събитията, изведнъж обърна всичко наопаки и се зае с антитринитаристите, като в разстояние на няколко дни изнесе три проповеди. Беше наистина невероятно, когато Ендрю Енрикес обърна гръб на папата и ГК и се захвана с Алън Дейвис и Даниел Меса. Но явно те не му стигнаха и днес се зае и с Надер Мансур. Днес не съм тръгнал да защитавам тримата или нетринитарната истина, но дори от пръв поглед един непредубеден човек може да разбере от какъв дух беше воден Енрикес. Бях решил да снимам един кадър с него, за да го покажа и моментът, на който го „щракнах“ беше повече от показателен. Едва ли пастор, правещ подобни физиономии може да бъде истински водител на стадото. Сами можете да направите сравнение между него и антитринитаристите Мансур и Меса. А също и между него и Франциск. Ако не друго, то израженията на лицата им ясно изявяват кой е воден от Светия Дух и кой – от Бог Свети Дух. Това също може да послужи на тези, които се затрудняват да приемат истината за единия истинен Бог и Исус Христос, когото е изпратил и изберат – дали да следват внедрената от такива като Фрум и Нийл Уилсън фалшива доктрина или да последват единия Истинен Бог и Исус Христос, Когото е изпратил.
Тогава Бог ме изведе от „вярното“ място и ме заведе там, където се освещаваше друг ден. Избраният път беше синагогата. Всичко беше добре, с едно изключение – не се виждаше кой знае каква загриженост за другия, особено когато „вътрешните“ узнаваха, че имат работа с „чужд“. Докато една сестра ми каза: „Хубаво ходиш там, но освен съботата какво друго има? Евреите не признават Исус. Ела при нас“.
Това „при нас“ означаваше „Ела в Адвентната църква“. Това беше третото ми кривване. Сега вече бях убеден, че всичко е наред. Доктрините – перфектни, службите – в събота, заповедите – издигнати до Небето. Както и да погледнеш, всичко ти казва, че „вън от Адвентната църква няма спасение“. Добре, но явно нещо не ми даваше спокойствие и понеже не можех да се примиря с някои нередности, се оказах в същото положение, като това при напускането ми от Католическата църква. Няма да коментирам израженията, крясъците и отношението на голяма част от адвентните ми братя и сестри, които сякаш бяха забравили, че се намират в молитвен дом. Но останах озадачен какво се е случило с тях, та вместо да се отнасят към богослуженията и Божието слово по подобаващ начин, ме изкараха „по-черен от дявола“. Бях убеден, че всичко се дължи на „заиграването“ със света, на ЕРЦ, Духовно формиране, на желанието да се спечелят повече външни хора на всяка цена чрез театрални постановки и светски начини. Но се оказа, че и това не е така. За трети път бях „объркал конците“. Да, този път бях на вярното място, но в неправилен момент. Това обаче разбрах две години по-късно, когато Бог ми отвори съзнанието да разбера, че отстъплението в църквата се дължи не на ЕРЦ, Духовно формиране и разни други измислици, а че те са резултат от една доктрина, която е вкарана „по втория начин“ преди четири десетилетия. Всъщност адвентистите бяха задрямали, оставяйки се да бъдат водени за носа от пасторите си и така да им бъде пробутан един измислен триединен бог, на мястото на Всемогъщия и Неговия Син. От любящите взаимоотношения, царували по времето на апостолите и ранния период на Адвентната църква (по времето на Елън Уайт) нямаше дори следа. Накрая (преди да ми бъде посочена вратата) проповедите бяха почти изцяло само за любов, но между думите и делата не се виждаше допирна точка.
Сигурно се питате защо разказвам това? В никакъв случай не го правя за да очерня когото и да било, а само за да разкажа какво ми направи впечатление. Преди Бог да ми разкрие истината за Себе Си и Своя Син, се вълнувах от всякакви събития – къде стават земетресения, къде стават наводнения, какво прави папата, къде отива президентът на Съединените щати, какво се случва на икуменическите събирания, какво става с долара, къде се срива борсата, колко е резервът на САЩ от петрол и т.н. Ако мога така да се изразя Ендрю Енрикес ми беше любимият проповедник. Той и всички, които се занимаваха с папата ми бяха нещо като настолна книга и нямах търпение да видя следващата проповед от тях. Изведнъж се оказа, че и третия път съм бил в грешка.
От момента, в който разбрах истината за Бог и Неговия Син всичко това отиде на заден план. Събития, срещи, договори, бедствия, планове за Нов световен ред, опити за сриване на морала чрез въвеждане на еднополови бракове и т.н. престанаха да ме вълнуват и изведнъж всичко това сякаш стана безсмислено. Защо? Защото разбрах, че ако човек не познава единствения истински Бог и Неговия Син, всичко изброено е просто знание, от което няма полза. Но най-интересното беше, че не го направих насила, а просто изгубих интерес. Не мога да се сравня с апостол Павел, но се оказах в подобна позиция:
1 Коринтяни 2:2 защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат.
Ще кажете:
„Ама ти качваш материали за събития както преди“.
Ако се върнете година назад и направите сравнение, ще видите, че тогава почти нямаше ден, в който да няма новини от такъв характер. Сега качвам от време на време по някакво съобщение колкото за информация. Единственото, което ме вълнува е да издигна Бог и Неговия Син. Не го казвам като изтъкване, а искам да покажа каква промяна настъпва, когато човек избере да следва истината.
При това имам предвид не само себе си, а всичко, което виждам наоколо. Само допреди известно време всички адвентисти се занимаваха или с „любовни проповеди“, или пък изобличаваха отстъплението в църквата от всякакъв характер. Имаше и някои, които бяха „и така, и иначе“. Но в момента, в която се повдигна въпросът за триединството църквата се раздели на две. При това разделението стана по много странен начин. „Посредниците“ изчезнаха, а най-вече консервативните се разделиха на две, като по-голямата част от тях изведнъж преминаха на страната на либералите. Те не се съединиха буквално с тях, но с действията си се оказаха по-непримирими спрямо довчерашните си съидейници, отколкото СС и ГК. Пасторите се обаждаха тук и там колкото да докажат верността си към измислената тринитарна доктрина. Но консервативните „борци“ срещу нередностите почти забравиха за какво се борят и скочиха да защитават заблудата. При това го направиха така яростно, сякаш се опитваха да се справят с диви зверове, без да разбират, че начините, по които го правеха, изобличаваха самите тях. Беше направо удивително да се види как пастори като Бачелър и Гейтс, занимаващи се доскоро или с папата, или с евангелизиране, изведнъж обърнаха гръб на довчерашната си дейност и се захванаха да доказват, че Бог е нещо като бригада. Но го направиха толкова неумело, че станаха за посмешище. Всъщност, нямаше какво друго на сторят, защото една лъжа никога не може да бъде доведена до такова съвършенство, че да не бъде различена от истината. Във форумите се случи същото. Бившите „твърди“, останали на тринитарни позиции, започнаха да изявяват духа на антихриста и с „прекрасни“ епитети заляха братята и сестрите, с които довчера бяха на едно мнение срещу отстъплението. Те изведнъж станаха специалисти по психични заболявания и от тях заваляха направления за прегледи от психиатри или директно за лудницата. Твърдяха, че защитават триединството и Бог Свети Дух, но зад думите им ясно си личеше съвсем друг дух. Или по-точно другия дух, скрит зад маската на „Бог Свети Дух“. Ако това по някакъв начин го очаквах, то нещо друго ме изуми. Един пастор, на когото преди година почти се възхищавах за отдадеността и дарбата да свързва събитията, изведнъж обърна всичко наопаки и се зае с антитринитаристите, като в разстояние на няколко дни изнесе три проповеди. Беше наистина невероятно, когато Ендрю Енрикес обърна гръб на папата и ГК и се захвана с Алън Дейвис и Даниел Меса. Но явно те не му стигнаха и днес се зае и с Надер Мансур. Днес не съм тръгнал да защитавам тримата или нетринитарната истина, но дори от пръв поглед един непредубеден човек може да разбере от какъв дух беше воден Енрикес. Бях решил да снимам един кадър с него, за да го покажа и моментът, на който го „щракнах“ беше повече от показателен. Едва ли пастор, правещ подобни физиономии може да бъде истински водител на стадото. Сами можете да направите сравнение между него и антитринитаристите Мансур и Меса. А също и между него и Франциск. Ако не друго, то израженията на лицата им ясно изявяват кой е воден от Светия Дух и кой – от Бог Свети Дух. Това също може да послужи на тези, които се затрудняват да приемат истината за единия истинен Бог и Исус Христос, когото е изпратил и изберат – дали да следват внедрената от такива като Фрум и Нийл Уилсън фалшива доктрина или да последват единия Истинен Бог и Исус Христос, Когото е изпратил.
 |  |
 |  |
Николай Георгиев
RSS Feed
