Австралия, знаме, Сн. flaglane.com advindicate.com
Скорошната кончина на Робърт Фолкенбърг (пенсиониран президент на Генералната конференция на световната адвентна църква) ми напомни за времето в Авондейл (Австралия) и за необичайните събития, на които бях свидетел като студент по теология в началото на 1990-те години. Като курсисти по теология ние идвахме от различни части на страната и по различни причини.
Някои бяха дошли, тъй като Авондейл бе следващата логична стъпка след гимназията. Без да имат трудов стаж и без да са видели нещо друго освен академичните среди, тези наивни ученици кацнаха в колежа наперени и с искрящи очи, готови да попият безрезервно всичко, което им се каже. Някои дойдоха просто от желание да изпитат тръпката на колежанския живот. Млади несемейни мъже имаха богат избор от млади дами, които отчаяно се опитваха да си намерят съпруг, който е на път да започне пасторска работа със съпътстващите я блясък и известност.
Скорошната кончина на Робърт Фолкенбърг (пенсиониран президент на Генералната конференция на световната адвентна църква) ми напомни за времето в Авондейл (Австралия) и за необичайните събития, на които бях свидетел като студент по теология в началото на 1990-те години. Като курсисти по теология ние идвахме от различни части на страната и по различни причини.
Някои бяха дошли, тъй като Авондейл бе следващата логична стъпка след гимназията. Без да имат трудов стаж и без да са видели нещо друго освен академичните среди, тези наивни ученици кацнаха в колежа наперени и с искрящи очи, готови да попият безрезервно всичко, което им се каже. Някои дойдоха просто от желание да изпитат тръпката на колежанския живот. Млади несемейни мъже имаха богат избор от млади дами, които отчаяно се опитваха да си намерят съпруг, който е на път да започне пасторска работа със съпътстващите я блясък и известност.
Имаше и други студенти, които бяха дошли по настояване на успешни и добре познати адвентни семейства, направили кариера от работата си в църквата. Много от тези младежи имаха бащи, чичовци, дядовци и дори по-възрастни братя, стигнали до високи административни длъжности, след като са започнали като пастори – добра изходна позиция, стига да изиграеш картите си добре. Ако някой беше от адвентно царско потекло и ако си затваряше устата, не създаваше неприятности и постоянно се усмихваше пред камерите, издигането му беше гарантирано. Трябваше само да се свърже с „положителна“ партийна линия, да подкрепя адвентната династия и тогава успешното пенсиониране му беше осигурено.
Други идваха да учат в Авондейл в зряла възраст – предимно семейни, като някои имаха и деца. Съвсем настрана от традицията на пасторската приемственост, тези студенти произлизаха от работническата класа и бяха преживели доста неща извън адвентната среда. В повечето случаи те бяха бедни, работеха нощна смяна във фабриката на санаториума, за да покрият огромните такси и да осигурят храна за трапезата си. Разказваха различни истории за причината да дойдат, но във всички тях имаше нещо общо – бяха се почувствали „призовани“ да служат на Бога като пастори. Не бяха подкрепяни, нито притискани от семействата си да се запишат в колежа, а понякога дори се беше случило точно обратното. Много от тях бяха подложени на подигравки и нападки от близките си за това, че са предприели дългото пътуване до друг щат, за да постигнат нещо, за което вярваха, че е тяхно призвание.
Когато прекараш 4 или 5 години със състуденти по теология, започваш да ги опознаваш, а те – тебе. Познавате характерите си, дребните недостатъци и най-важното – какви убеждения имате относно църковните учения. Провеждаха се множество дебати по основните църковни доктрини в трапезариите, в класните стаи и в кампуса. Съвсем не очаквах, че ще има открито отричане на нашите учения, и то не само от страна на студентите.
С течение на времето някои от по-възрастните студенти по теология откриха, че се разминават с лекторите и техните любимци. В час по есхатология ръководителят на теологичния факултет ни каза, че „пророчеството за 2300 денонощия е ирелевантно“. Някои от нас не можеха да повярват на ушите си и реагираха остро, но набързо бяха смълчани от новите стажант пастори, ръководени от лектор, който се усмихваше самодоволно на протежетата си, получили високи оценки за своята сляпа лоялност.
В научните часове се случи същото. Лекторът преподаваше и защитаваше тектониката на плочите и евелюционната теория. Правеше го не за да ни проверява, а защото наистина вярваше в тези неща, както разбрахме по време на дискусиите. В часовете по психология лекторът заяви, че съветът на Елън Уайт по въпроса за мастурбирането и вредата от него е просто един „мит“, защото в днешно време имаме друга информация и знаем, че то „здравословно“. Дебатите се разгорещиха и засегнаха лични въпроси. С наближаване на завършването „просветените“ ни се присмиваха, докато ние стояхме зашеметени, знаейки, че тези състуденти в скоро време ще се спуснат към църквите.
Възраженията ни не останаха незабелязани. Някои от нас бяха заплашени от „Нечестивия трибунал“ (така любезно бяхме нарекли декана по теология, ръководителя по психология и специалиста по църковно служене), който ни привикваше и ни заплашваше с лоши работни места или дори с изключване, ако продължаваме с агитацията. Въпреки че в Авондейл се насърчаваха въпросите и дискусиите, ние не знаехме, че те всъщност трябва да са от този вид, който се харесва. Видях как много от моите състуденти, приятни хора, добри адвентни младежи със здрави убеждения, напускаха Авондейл в онези трудни години.
След подобни заплахи двамата със съпругата ми се молехме непрестанно, като искахме от Бог да потвърди, че желае да сме точно тук. Винаги идваше отговорът, че трябва да издържим, каквото и да се случва. Натискът беше огромен. Дори финансовият служител в колежа саркастично отбеляза, когато видя, че едвам се издължаваме с вноските: „Ако Бог иска да сте тук, защо ви е трудно да си плащате таксите?“
Дойде времето да завършваме и интервютата за работа започнаха. Предупредиха ни, че ще бъдем проучени от председателите на съюзи. Чудех се как ли ще се проявят пасторите стажанти, когато шефовете на съюзи започнат да им задават въпроси. Как ще отговорят на тези опитни хора, когато бъдат запитани за църковните доктрини, пророчествата от Даниил и Откровение, вдъхновението на Елън Уайт, сътворението, здравната ни вест и в частност употребата на алкохол? Знаех, че много от студентите не са съгласни с тези учения.
Любопитството ни бе удовлетворено по време на интервютата. Най-трудният въпрос, който президентът на съюза зададе относно нещо, което дори напомняше за теология, бе: „Виждате ли се като част от теологичната система на Адвентната църква?“ Да, това бе всичко!
Разбира се, преподавателските любимци бяха доволни. Отговориха с едно облекчено „да“ и се промъкнаха през вратичката към очакващите ги полета с невинни църкви, които нямаха представа какво идва при тях. Снабдени с високи отличия (за това, че не са създавали трудности на преподавателите си), хората от новия пасторски „елит“ бяха поети от нищо неподозиращите конференции. Без да им се задават въпроси и възхвалени от Авондейл като най-добрите в занаята, те се приютиха в кошарата, където създаденото от тях унищожение е регистрирано и видимо за всички.
Все още поддържам връзка с тези момчета след завършването и все още водим старите спорове. Някои от тях не издържаха на ответния удар и натиска от местните църкви и напуснаха пасторската работа. Те постъпиха честно. Мнозина обаче оцеляха, като се научиха да си затварят устата и да не говорят за теологичните си възгледи, ако искат да си запазят службата. Много конференции знаят за хората, които имат противоположни възгледи, но тъй като въпросът е политически, те продължават да работят нечестно в една верска система, която не поддържат. Станали са финансово зависими от църквите и са си създали империи, като правят умели маневри вътре в системата, без да проявяват каквато и да е лоялност към нея.
Имате ли някой от тези пастори? Знам, че имате, тъй като вчера разговарях с един от тях. Десетки от тях са все още там и ръководят църкви и отдели в съюзи. Превеждат кандидатите за кръщение през препоръчаната църковна книжнина, но самите те не вярват в нея. Случвало ли ви се е да учудвате защо пасторите не проповядват някои доктрини и особено пророчествата? Сега знаете.
Църквата преживява вече криза на растежа. Представете си да хвърлите в тази смес ръководители, които дори не вярват в онова, което ние поддържаме като адвентисти. Когато крадец влезе и унищожи дома ви, изпитвате силен гняв. Помислете за миг какво ще изпитвате, ако разберете, че член от семейството му е дал ключа? Ето нещо, за което трябва да се безпокоим. Може би някой ден трябва да дръпнете настрана вашия пастор и да го попитате: „Какви ти е мнението за 2300 денонощия?“ Оставям това предизвикателство на вас.
Ох… Забравих да ви кажа каква е връзката с Робърт Фолкенбърг. Ще бъда кратък. Герхард Пфандел ни дойде на гости, докато служехме, и чу моите истории за Авондейл. По онова време той бе ръководител на пасторския отдел към Южно-тихоокеанската дивизия. Остана поразен от разказите ми. Накратко, той събра цяла папки с доклади и ги предаде на Фолкенбърг на среща в САЩ. Фолкенбърг размахал точно моя доклад (така ми казаха) по време на събранието, след което го чули да казва: „Братя, тези неща не бива да се случват в нашите колежи.“ Последвало внезапно и необявено посещение в Южно-тихоокеанската дивизия през 1996 г., след което някои глави се търкулнали в Авондейл. По някаква причина някои преподавали напуснали, а други видели пръстът да пише на стената и също се махнали. Това само показва, че някой се е смял последен, но той съвсем не е бил онзи, който дърпал конците.
Не знам какво става сега в Авондейл, понастоящем ръководен от Рей Ронфелд, който е здрав в теологично отношение. Затова нямам предвид него, а просто искам да напомня, че процедурата по интервютата има нужда от двойна проверка… за всеки случай.
Автор: Дани Бел
Други идваха да учат в Авондейл в зряла възраст – предимно семейни, като някои имаха и деца. Съвсем настрана от традицията на пасторската приемственост, тези студенти произлизаха от работническата класа и бяха преживели доста неща извън адвентната среда. В повечето случаи те бяха бедни, работеха нощна смяна във фабриката на санаториума, за да покрият огромните такси и да осигурят храна за трапезата си. Разказваха различни истории за причината да дойдат, но във всички тях имаше нещо общо – бяха се почувствали „призовани“ да служат на Бога като пастори. Не бяха подкрепяни, нито притискани от семействата си да се запишат в колежа, а понякога дори се беше случило точно обратното. Много от тях бяха подложени на подигравки и нападки от близките си за това, че са предприели дългото пътуване до друг щат, за да постигнат нещо, за което вярваха, че е тяхно призвание.
Когато прекараш 4 или 5 години със състуденти по теология, започваш да ги опознаваш, а те – тебе. Познавате характерите си, дребните недостатъци и най-важното – какви убеждения имате относно църковните учения. Провеждаха се множество дебати по основните църковни доктрини в трапезариите, в класните стаи и в кампуса. Съвсем не очаквах, че ще има открито отричане на нашите учения, и то не само от страна на студентите.
С течение на времето някои от по-възрастните студенти по теология откриха, че се разминават с лекторите и техните любимци. В час по есхатология ръководителят на теологичния факултет ни каза, че „пророчеството за 2300 денонощия е ирелевантно“. Някои от нас не можеха да повярват на ушите си и реагираха остро, но набързо бяха смълчани от новите стажант пастори, ръководени от лектор, който се усмихваше самодоволно на протежетата си, получили високи оценки за своята сляпа лоялност.
В научните часове се случи същото. Лекторът преподаваше и защитаваше тектониката на плочите и евелюционната теория. Правеше го не за да ни проверява, а защото наистина вярваше в тези неща, както разбрахме по време на дискусиите. В часовете по психология лекторът заяви, че съветът на Елън Уайт по въпроса за мастурбирането и вредата от него е просто един „мит“, защото в днешно време имаме друга информация и знаем, че то „здравословно“. Дебатите се разгорещиха и засегнаха лични въпроси. С наближаване на завършването „просветените“ ни се присмиваха, докато ние стояхме зашеметени, знаейки, че тези състуденти в скоро време ще се спуснат към църквите.
Възраженията ни не останаха незабелязани. Някои от нас бяха заплашени от „Нечестивия трибунал“ (така любезно бяхме нарекли декана по теология, ръководителя по психология и специалиста по църковно служене), който ни привикваше и ни заплашваше с лоши работни места или дори с изключване, ако продължаваме с агитацията. Въпреки че в Авондейл се насърчаваха въпросите и дискусиите, ние не знаехме, че те всъщност трябва да са от този вид, който се харесва. Видях как много от моите състуденти, приятни хора, добри адвентни младежи със здрави убеждения, напускаха Авондейл в онези трудни години.
След подобни заплахи двамата със съпругата ми се молехме непрестанно, като искахме от Бог да потвърди, че желае да сме точно тук. Винаги идваше отговорът, че трябва да издържим, каквото и да се случва. Натискът беше огромен. Дори финансовият служител в колежа саркастично отбеляза, когато видя, че едвам се издължаваме с вноските: „Ако Бог иска да сте тук, защо ви е трудно да си плащате таксите?“
Дойде времето да завършваме и интервютата за работа започнаха. Предупредиха ни, че ще бъдем проучени от председателите на съюзи. Чудех се как ли ще се проявят пасторите стажанти, когато шефовете на съюзи започнат да им задават въпроси. Как ще отговорят на тези опитни хора, когато бъдат запитани за църковните доктрини, пророчествата от Даниил и Откровение, вдъхновението на Елън Уайт, сътворението, здравната ни вест и в частност употребата на алкохол? Знаех, че много от студентите не са съгласни с тези учения.
Любопитството ни бе удовлетворено по време на интервютата. Най-трудният въпрос, който президентът на съюза зададе относно нещо, което дори напомняше за теология, бе: „Виждате ли се като част от теологичната система на Адвентната църква?“ Да, това бе всичко!
Разбира се, преподавателските любимци бяха доволни. Отговориха с едно облекчено „да“ и се промъкнаха през вратичката към очакващите ги полета с невинни църкви, които нямаха представа какво идва при тях. Снабдени с високи отличия (за това, че не са създавали трудности на преподавателите си), хората от новия пасторски „елит“ бяха поети от нищо неподозиращите конференции. Без да им се задават въпроси и възхвалени от Авондейл като най-добрите в занаята, те се приютиха в кошарата, където създаденото от тях унищожение е регистрирано и видимо за всички.
Все още поддържам връзка с тези момчета след завършването и все още водим старите спорове. Някои от тях не издържаха на ответния удар и натиска от местните църкви и напуснаха пасторската работа. Те постъпиха честно. Мнозина обаче оцеляха, като се научиха да си затварят устата и да не говорят за теологичните си възгледи, ако искат да си запазят службата. Много конференции знаят за хората, които имат противоположни възгледи, но тъй като въпросът е политически, те продължават да работят нечестно в една верска система, която не поддържат. Станали са финансово зависими от църквите и са си създали империи, като правят умели маневри вътре в системата, без да проявяват каквато и да е лоялност към нея.
Имате ли някой от тези пастори? Знам, че имате, тъй като вчера разговарях с един от тях. Десетки от тях са все още там и ръководят църкви и отдели в съюзи. Превеждат кандидатите за кръщение през препоръчаната църковна книжнина, но самите те не вярват в нея. Случвало ли ви се е да учудвате защо пасторите не проповядват някои доктрини и особено пророчествата? Сега знаете.
Църквата преживява вече криза на растежа. Представете си да хвърлите в тази смес ръководители, които дори не вярват в онова, което ние поддържаме като адвентисти. Когато крадец влезе и унищожи дома ви, изпитвате силен гняв. Помислете за миг какво ще изпитвате, ако разберете, че член от семейството му е дал ключа? Ето нещо, за което трябва да се безпокоим. Може би някой ден трябва да дръпнете настрана вашия пастор и да го попитате: „Какви ти е мнението за 2300 денонощия?“ Оставям това предизвикателство на вас.
Ох… Забравих да ви кажа каква е връзката с Робърт Фолкенбърг. Ще бъда кратък. Герхард Пфандел ни дойде на гости, докато служехме, и чу моите истории за Авондейл. По онова време той бе ръководител на пасторския отдел към Южно-тихоокеанската дивизия. Остана поразен от разказите ми. Накратко, той събра цяла папки с доклади и ги предаде на Фолкенбърг на среща в САЩ. Фолкенбърг размахал точно моя доклад (така ми казаха) по време на събранието, след което го чули да казва: „Братя, тези неща не бива да се случват в нашите колежи.“ Последвало внезапно и необявено посещение в Южно-тихоокеанската дивизия през 1996 г., след което някои глави се търкулнали в Авондейл. По някаква причина някои преподавали напуснали, а други видели пръстът да пише на стената и също се махнали. Това само показва, че някой се е смял последен, но той съвсем не е бил онзи, който дърпал конците.
Не знам какво става сега в Авондейл, понастоящем ръководен от Рей Ронфелд, който е здрав в теологично отношение. Затова нямам предвид него, а просто искам да напомня, че процедурата по интервютата има нужда от двойна проверка… за всеки случай.
Автор: Дани Бел
RSS Feed
