huffingtonpost.com пише:
Сред упражняваното в региона насилие, цар Абдула от Саудитска Арабия подтикна мюсюлманите „да се изправят лице в лице с тези, които се опитват да отмъкнат исляма”, намеквайки за напредъка на ислямистката групировка „Ислямска държава” (ИД, ИСИС). Разискване върху исляма обаче е точно това, от което мюсюлманският свят не се нуждае. Всъщност точно това е мястото, до което повечето екстремисти сред мюсюлманите желаят да доведат обсъждането: до разговори със стихове, размяна на текстове, цитиране и подстрекаване. Появата на последния рунд хилядолетни несполуки би трябвало вместо това да ни подтиква да се справим с една необходима, но парадоксална действителност: отделянето на исляма от мюсюлманския свят.
Сред упражняваното в региона насилие, цар Абдула от Саудитска Арабия подтикна мюсюлманите „да се изправят лице в лице с тези, които се опитват да отмъкнат исляма”, намеквайки за напредъка на ислямистката групировка „Ислямска държава” (ИД, ИСИС). Разискване върху исляма обаче е точно това, от което мюсюлманският свят не се нуждае. Всъщност точно това е мястото, до което повечето екстремисти сред мюсюлманите желаят да доведат обсъждането: до разговори със стихове, размяна на текстове, цитиране и подстрекаване. Появата на последния рунд хилядолетни несполуки би трябвало вместо това да ни подтиква да се справим с една необходима, но парадоксална действителност: отделянето на исляма от мюсюлманския свят.
Мюсюлманският свят е общността от над 1,5 милиарда човека, живеещи предимно в Азия и Африка, в очертания, определени до голяма степен от поредица империи и завоевания над последните 14 държави, след пристигането на исляма. Самите мюсюлмани се отнасят към тази глобална общност като „умма” или нация. Самият термин „мюсюлмански свят” не е лишен от противоречивост, като твърде често той обхваща в значението си съществена еднаквост сред стотици милиони от хора, които не биха могли да бъдат по-различни, включително и немюсюлмански религиозни малцинства. И все пак, като във всяка споделена общност, различията са придружени от споделена основа за идентичност и в този случай тя се намира в цепнатините и колебанията на ислямската история. Една изключителна книга, която може да се прочете на тази тема е „Съдбата, нарушена: история на света през погледа на исляма”
Въпреки това, този споделен контекст, основан на разпространението и преобладаването на вярата, твърде често води до сливане на проблемите – и решенията – на мюсюлманския свят със самия ислям, когато те са по-близко свързани с други развития (които могат да бъдат взаимно свързани, но не причинени от исляма). И тези, които са улавяни най-често в този пример, освен празнословните ислямофоби, са самите мюсюлмани. Когато се появи групировка като ИСИС, ефективният отговор не е да се цитира стих 109:6 от Корана (въпреки че той е добър стих): „Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия”. Това е просвещаващо упражнение, но пропуска целта.
Първо, ИД/ИСИС, Ал-Кайда и свързаните салафи-джихадистки групировки сред мюсюлманския свят имат твърде ограничен брой подръжници, често свързани с, или използващи, местни несправедливости и предендиращи за повече последователи от тези, които имат в действителност. Повечето мюсюлмани не излизат от домовете си точно сега, за да убиват християните в съседната къща (т.е. те са приели споменатия по-горе стих). Второ, тези военни групировки са на ръба, приличащи на една глобализирана банда с общо вероизповедание; провеждането на обосновано религиозно обсъждане няма да доведе наистина до компромисен резултат. Накрая, когато си имате работа с религиозни максималисти, промяната беседата на обществото в религиозен текст е победа сама по себе си за тях, отстъпвайки игрището на хората, които са най-добре екипирани да останат като последни оцелели с цитат от древно писание.
В по-широк смисъл, подходът на религиозната беседа ни отделя от това, което е по-голямата криза, пред която се изправя мюсюлманският свят, която е това да бъде окалян в политическо, социално и икономическо неразположение, характеризирано с неясно водачество и разделящи се държави, среда, в която се просмуква екстремизмът. И точно пред лицето на това, мюсюлманските водачи, активисти и мислители, е необходимо да говорят през антропологичен и социологичен обектив, когато става дума за мюсюлмански общества, отколкото през теологичен. Това е важно на две нива. Първо, то позволява анализ, основан на мюсюлманския свят като общност, вместо като статичен текст (и съответните му производни и допълнителни бележки). Второ. То влияе негативно на нулевото пространство, в което дуелиращите светски хипернационалисти и ислямисти от деня, и постколониалния период по-общо, са се опитвали да избутат голяма част от Средния Изток и региони извън него, принуждавайки да ги да направят избор между държавата и религията. Истината е някъде в средата, защото обществата на мюсюлманите ще бъдат неоспоримо „ислямски” в етиката си, но те не трябва да бъдат държани като заложници от прехласнатите по писанието хора на деня.
Би било заблуждение, когато се отнасяме към болестта на т.нар. „Ислямска държава”, да се опитваме да диагностицираме проблем със самия „ислям”. Дори би станало по-лошо, ако рецептата за решение е основана на религия. Мюсюлманският свят се нуждае от по-малко, а не от повече ислям (или верските му производни). Средният Изток се нуждае по-малко, а не повече от теологични спорове. Това, от което се нуждае, са мислещи хора, – вероятно подобни на Саид Ахман-хан и Джамал ал-Дин Афгани в миналите времена – които не отричат идентичността си (религиозна и културна), но и не мислят също, че решението е в буквалната интерпретация на всеки хадит (твърдение на пророк).
Изправяйки се срещу опасната ситуация, представена днес от „Ислямска държава” и идеологичните й сродници, трябва да изясним: няма криза в исляма. Но има, противоположно и безпогрешно, една екзистенциална криза (или кризи) в мюсюлманския свят. Време е да говорим и да действаме според думите си.
Въпреки това, този споделен контекст, основан на разпространението и преобладаването на вярата, твърде често води до сливане на проблемите – и решенията – на мюсюлманския свят със самия ислям, когато те са по-близко свързани с други развития (които могат да бъдат взаимно свързани, но не причинени от исляма). И тези, които са улавяни най-често в този пример, освен празнословните ислямофоби, са самите мюсюлмани. Когато се появи групировка като ИСИС, ефективният отговор не е да се цитира стих 109:6 от Корана (въпреки че той е добър стих): „Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия”. Това е просвещаващо упражнение, но пропуска целта.
Първо, ИД/ИСИС, Ал-Кайда и свързаните салафи-джихадистки групировки сред мюсюлманския свят имат твърде ограничен брой подръжници, често свързани с, или използващи, местни несправедливости и предендиращи за повече последователи от тези, които имат в действителност. Повечето мюсюлмани не излизат от домовете си точно сега, за да убиват християните в съседната къща (т.е. те са приели споменатия по-горе стих). Второ, тези военни групировки са на ръба, приличащи на една глобализирана банда с общо вероизповедание; провеждането на обосновано религиозно обсъждане няма да доведе наистина до компромисен резултат. Накрая, когато си имате работа с религиозни максималисти, промяната беседата на обществото в религиозен текст е победа сама по себе си за тях, отстъпвайки игрището на хората, които са най-добре екипирани да останат като последни оцелели с цитат от древно писание.
В по-широк смисъл, подходът на религиозната беседа ни отделя от това, което е по-голямата криза, пред която се изправя мюсюлманският свят, която е това да бъде окалян в политическо, социално и икономическо неразположение, характеризирано с неясно водачество и разделящи се държави, среда, в която се просмуква екстремизмът. И точно пред лицето на това, мюсюлманските водачи, активисти и мислители, е необходимо да говорят през антропологичен и социологичен обектив, когато става дума за мюсюлмански общества, отколкото през теологичен. Това е важно на две нива. Първо, то позволява анализ, основан на мюсюлманския свят като общност, вместо като статичен текст (и съответните му производни и допълнителни бележки). Второ. То влияе негативно на нулевото пространство, в което дуелиращите светски хипернационалисти и ислямисти от деня, и постколониалния период по-общо, са се опитвали да избутат голяма част от Средния Изток и региони извън него, принуждавайки да ги да направят избор между държавата и религията. Истината е някъде в средата, защото обществата на мюсюлманите ще бъдат неоспоримо „ислямски” в етиката си, но те не трябва да бъдат държани като заложници от прехласнатите по писанието хора на деня.
Би било заблуждение, когато се отнасяме към болестта на т.нар. „Ислямска държава”, да се опитваме да диагностицираме проблем със самия „ислям”. Дори би станало по-лошо, ако рецептата за решение е основана на религия. Мюсюлманският свят се нуждае от по-малко, а не от повече ислям (или верските му производни). Средният Изток се нуждае по-малко, а не повече от теологични спорове. Това, от което се нуждае, са мислещи хора, – вероятно подобни на Саид Ахман-хан и Джамал ал-Дин Афгани в миналите времена – които не отричат идентичността си (религиозна и културна), но и не мислят също, че решението е в буквалната интерпретация на всеки хадит (твърдение на пророк).
Изправяйки се срещу опасната ситуация, представена днес от „Ислямска държава” и идеологичните й сродници, трябва да изясним: няма криза в исляма. Но има, противоположно и безпогрешно, една екзистенциална криза (или кризи) в мюсюлманския свят. Време е да говорим и да действаме според думите си.
Коментар на Последните дни
Скоро сблъсъкът в мюсюлманския свят, представен в тази статия, ще се разиграе и сред християните. Ще се получи интересна аналогия. Сега мюсюлманите искат всичко да е мирно и тихо и да не се говори много върху Корана, докато ислямистите настояват за "теологични" спорове.
При християните положението е същото: адвентистите желаят да се разглежда само Божието слово, а останалите деноминации представят човешки учения, традиции и предания.
Точно тази прилика в отношението на адвентистите и ислямистите към писанията на съответната религия ще бъде използвана, за да се изтъкне, че пазителите на седмия ден са екстремисти. "Случайно" ще бъде пропуснато, че ислямистите използват своите учения за да убиват, а адвентистите - за да водят хората към Спасителя!
Скоро сблъсъкът в мюсюлманския свят, представен в тази статия, ще се разиграе и сред християните. Ще се получи интересна аналогия. Сега мюсюлманите искат всичко да е мирно и тихо и да не се говори много върху Корана, докато ислямистите настояват за "теологични" спорове.
При християните положението е същото: адвентистите желаят да се разглежда само Божието слово, а останалите деноминации представят човешки учения, традиции и предания.
Точно тази прилика в отношението на адвентистите и ислямистите към писанията на съответната религия ще бъде използвана, за да се изтъкне, че пазителите на седмия ден са екстремисти. "Случайно" ще бъде пропуснато, че ислямистите използват своите учения за да убиват, а адвентистите - за да водят хората към Спасителя!
RSS Feed
