
За първи път в историята на 13 март във ватиканската базилика „Свети Петър“ ще се проведе хорова вечерна молитва според англиканския обред. Поводът е 50-годишнината от възобновяването на диалога между Католическата и Англиканската църква, а точно на този ден се навършват четири години от понтификата на папа Франциск.
Датата 13 март е избрана и, защото е най-близка до денят на който се възпоменава литургично свети Григорий Велики, покровител на отношенията между двете Църква. Именно този папа занася християнството във Великобритания чрез евангелизаторската дейност на няколко бенедиктински монаси от манастира на свети Андрей на хълма Целий, сред които е и свети Августин, който става и първият архиепископ на Кентърбъри.
Диалогът между Католическата и Англиканската църква е възобновен със срещата от 23 март 1966 между блажен Павел VI и архиепископът на Кентърбъри, Майкъл Рамзи. След тази историческа среща бе основан Англиканският център в Рим. Това важно събитие бе възпоменато по време на срещата и икуменическата вечерна молитва на 5 октомври м.г. между папа Франциск и настоящия архиепископ на Кентърбъри, Джъстин Уелби, в базиликата на свети Григорий на римския хълм Целий.
Коментар на Последните дни
Още една изумителна постъпка на Франциск. До този момент нито веднъж не беше се случвало англикани да провеждат "богослужение... на олтара на Престола във ватиканската базилика." Да, задълбочаването на връзките между Католическата и Англиканската църква започна преди 50 години, но едва ли щеше да има някакъв съществен напредък, ако не беше се появил на сцената най-себепожертвувателният папа в историята на църквата от Рим. Да се откаже от начина на богослужение, характерен за Ватикана, само и само да спечели сърцата на вярващите от другата църква, нямаше да бъде възможно при никой от неговите предшественици. Но Франциск е готов на всичко, когато "целта оправдава средствата".
"Тогава бе създаден и орденът на йезуитите – най-жестокият, най-безскрупулният и най-мощният от всички папски борци. Откъснати от земни връзки и човешки интереси, мъртви към изискванията на естествените чувства, с напълно затъпени разсъдък и съвест, йезуитите не признаваха никаква друга власт, никаква друга връзка, освен на своя орден, и никакво друго задължение, освен да разширяват неговата мощ. Евангелието на Христос бе дало възможност на привържениците си да посрещат опасности и да понасят страдания, без да трепнат пред студ, глад, труд и бедност, да издигат знамето на истината, въпреки изтезанията, затворите и кладите. В борбата си с тях йезуитите въодушевяваха последователите си с фанатизъм, който ги правеше способни да претърпяват същите опасности и да се противопоставят на мощта на истината с всички оръжия на измамата.
За тях нямаше престъпление, което да не може да се извърши, или измама, толкова ниска, че да не може да се практикува, нито пък лицемерие, така трудно, че да не може да се усвои. Дали обет за постоянна бедност и унижения, обмислената им цел бе да си осигурят богатство и сила, да се посветят на унищожаването на протестантството и на възстановяването на папското върховенство.
Когато се представяха като членове на своя орден, носеха мантия на святост. Посещаваха затвори и болници, обслужваха болните и бедните, изповядвайки, че са се отрекли от света и че носят святото име на Исус, Който обикаляше, за да прави добро. Но под тази непорочна външност често пъти се криеха най-престъпни и ужасни намерения. Основен принцип на ордена бе: целта оправдава средствата. Естествено, че при такова правило лъжата, кражбата, клетвопрестъпването, предумишленото убийство бяха не само простени, но даже се препоръчваха, когато служеха на интересите на църквата. Под различни маски йезуитите си проправяха път до държавни длъжности, като успяваха да се изкачат до поста кралски съветници. Така направляваха политиката на народите. Ставаха слуги, за да действат като шпиони на господарите си. Изграждаха колежи за синовете на принцове и благородници и училища за обикновения народ и принуждаваха децата на протестантски родители да спазват папските нареждания. Целият външен блясък и показността на римското богослужение трябваше да бъдат така нагласени, че да смути умът, – да се омае и плени въображението. По този начин синовете предаваха свободата, за която бащите се бяха борили и проливали кръвта си. Йезуитите скоро се разпространиха из цяла Европа и там, където се установяваха, следваше съживяване на папството." (Елън Уайт, Великата борба).
Освен това за Франциск няма никакъв проблем да допусне англиканите да служат в неговата църква - дали една или друга заблуда ще бъде проповядвана, разликата не е голяма. А когато дойде време да бъде плащана сметката, получилите Троянския кон ще трябва да си платят... Може би като признаят Франциск за свой духовен лидер!
Николай Георгиев