bg.radiovaticana.va пише:
Липсата на пророчеството в Църквата е липса на самият живот на Бог и тогава тя става подвластна на клерикализма. Това каза Папа Франциск в проповедта на литургията в религиозния Дом Света Марта в третия понеделник от Предколедното време.
Коментирайки четивата за деня (Исая 35:1-10), Папата изтъкна, че пророк е онзи, който слуша думите на Бог, който оценява момента и се насочва към бъдещето. „Той има вътре в себе си тези три момента”: миналото, настоящето и бъдещето:
Липсата на пророчеството в Църквата е липса на самият живот на Бог и тогава тя става подвластна на клерикализма. Това каза Папа Франциск в проповедта на литургията в религиозния Дом Света Марта в третия понеделник от Предколедното време.
Коментирайки четивата за деня (Исая 35:1-10), Папата изтъкна, че пророк е онзи, който слуша думите на Бог, който оценява момента и се насочва към бъдещето. „Той има вътре в себе си тези три момента”: миналото, настоящето и бъдещето:
„В миналото пророкът съзнава обещанието и има в сърцето си обещанието на Бог, има го живо, помни го, повтаря го. След това гледа към настоящето, гледа своя народ и чувства силата на Духа, за да му каже една дума, която да му помогне да се изправи, да продължи пътя към бъдещето. Господ винаги е съхранявал Своя народ чрез пророците, в трудни моменти…”
А това, което „се е случило в сърцето на Дева Мария – продължи Папа Франциск – когато бе в подножието на Кръста”. В тези моменти „е необходима намесата на пророка. А не винаги пророкът е приеман, защото са казвали неща, които не са приятни: казвали са истината, припомняли са обещанията! А когато в Божия народ липсва пророчеството – отбеляза още Папата – липсва нещо: липсва животът на Господа!” Така в Евангелието „свещениците са отивали при Исус да му искат картата за легалността: „С каква власт вършиш тези неща? Ние сме пророците на Храма!” Не са знаели да разчетат знаците на момента, не са имали нито проникващи очи, нито уши за Словото Божие: имали са само власт!”
„Когато в Божия народ липсва пророчеството, празнотата е заета от клерикализма: А паметта на обещанието и на надеждата да се върви напред биват заети от настоящето: нито миналото, нито обещаващото бъдеще. Настоящето е легалното: ако е легално, върви напред”.
Но когато царува законността, Словото Божие не е Божият народ, който вярва, плаче в своето сърце, защото не намира Господа: липсва му пророчеството. Плаче, както е плакала майката Анна, майката на Самуил, искайки плодородие за народа, плодородието, което идва от силата на Бог, когато Той разбужда паметта на своето обещание и ни подтиква към бъдещето, към надеждата. Този е пророкът! Този е човекът с проницателните очи и който чува думите на Бог”:
„През тези дни, когато се подготвяме за Рождеството на Господа, нашата молитва трябва да бъде: “Господи, нека не липсват пророци сред твоя народ!. Всички ние, кръстените, сме пророци. Господи, нека не забравяме твоето обещание! Нека не се уморяваме да вървим напред! Нека не се затваряме в законността, която затваря вратите! Господи, освободи твоя народ от духа на клерикализма и помогни му с духа на пророчеството‘”.
А това, което „се е случило в сърцето на Дева Мария – продължи Папа Франциск – когато бе в подножието на Кръста”. В тези моменти „е необходима намесата на пророка. А не винаги пророкът е приеман, защото са казвали неща, които не са приятни: казвали са истината, припомняли са обещанията! А когато в Божия народ липсва пророчеството – отбеляза още Папата – липсва нещо: липсва животът на Господа!” Така в Евангелието „свещениците са отивали при Исус да му искат картата за легалността: „С каква власт вършиш тези неща? Ние сме пророците на Храма!” Не са знаели да разчетат знаците на момента, не са имали нито проникващи очи, нито уши за Словото Божие: имали са само власт!”
„Когато в Божия народ липсва пророчеството, празнотата е заета от клерикализма: А паметта на обещанието и на надеждата да се върви напред биват заети от настоящето: нито миналото, нито обещаващото бъдеще. Настоящето е легалното: ако е легално, върви напред”.
Но когато царува законността, Словото Божие не е Божият народ, който вярва, плаче в своето сърце, защото не намира Господа: липсва му пророчеството. Плаче, както е плакала майката Анна, майката на Самуил, искайки плодородие за народа, плодородието, което идва от силата на Бог, когато Той разбужда паметта на своето обещание и ни подтиква към бъдещето, към надеждата. Този е пророкът! Този е човекът с проницателните очи и който чува думите на Бог”:
„През тези дни, когато се подготвяме за Рождеството на Господа, нашата молитва трябва да бъде: “Господи, нека не липсват пророци сред твоя народ!. Всички ние, кръстените, сме пророци. Господи, нека не забравяме твоето обещание! Нека не се уморяваме да вървим напред! Нека не се затваряме в законността, която затваря вратите! Господи, освободи твоя народ от духа на клерикализма и помогни му с духа на пророчеството‘”.
Коментар на Последните дни
Толкова важни истини има в този материал, че ако не пишеше кой е изказал горните думи, спокойно може да се сбърка авторът им с представител на друга деноминация. Още с първите думи на Франциск се извява фактът, че “Липсата на пророчеството в Църквата е липса на самият живот на Бог и тогава тя става подвластна на клерикализма.” Разбира се, за да няма пророчество причините са в непослушанието и лекомисленото отношение към Божиите заповеди. А Католическата църква не само се отнася пренебрежително към Декалога, но си приписва правомощия, каквито не са й дадени. Бог не присъства там, където не Го зачитат и е естествено в католицизма да няма пророчества.
Франциск заявява, че “Господ винаги е съхранявал Своя народ чрез пророците, в трудни моменти…” Бог наистина се грижи за Своя народ, но не за тези, които само на думи са Негови и се представят за Негови наместници. Папата е прав и като твърди:
„Когато в Божия народ липсва пророчеството, празнотата е заета от клерикализма”
Векове наред Католическата църква се опитва да замени Божията воля със собствените си учения и при липсата на пророчески дух вкара политиката като средство за доказване на “християнството”.
Сега обаче тя иска от Бога да й даде пророческия дар. Защо й е? За да докаже на света, че е Божията невяста! Смайващо е, че с тази невероятна скорост, с която Франциск действа, не само в другите деноминации, но и сред адвентистите има вярващи, които не могат да проумеят неговите намерения. А би било добре да се вникне в делата му. Той влезе в затвора да мие нозете на затворниците – нещо, което говори за смирение и е част от Господната вечеря. Той се бори против еднополовите бракове, като извява това, което би трябвало да правят адвентистите – да изявят отношението на Бог към тази мерзост. Франциск отхвърля абортите, а Адвентната църква е тази, която е необходимо да говори по този въпрос. Папата говори за мир, вместо адвентистите да изявят къде е този мир – истинският, който само Исус дава. Франциск говори за единение между религиите, вместо адвентистите да издигнат гласа си и да кажат, че единение може да има само върху Божието слово. Сега папата иска от Бога духа на пророчеството. С каква цел? Да изяви тази църква пророческите дарби, като по този начин докаже, че тя е тази, за която се говори в Откровение, а и в други пророчески книги. Естествено, като резултат от тези молитви сред католиците скоро може да се издигнат такива пророци или най-малкото да започнат да се случват “предсказанията” на личности като Нострадамус и понеже адвентистите замлъкнаха и не смеят да изявяват казаното от Бога чрез Елън Уайт, светът окончателно да тръгне след звяра.
Може би думите на папата са последното действие след “поверяването на света на Дева Мария”, което ще даде възможност на спиритизма окончателно да нахлуе в тази църква, както и в падналите й дъщери и думите на Елън Уайт да се изпълнят:
“Когато протестантизмът протегне ръката си над бездната, за да хване десницата на Рим, когато подаде ръката си над пропастта, за да хване тази на спиритизма, когато под влияние на този троен съюз нашата страна се отрече от всеки принцип на Конституцията на протестантско и републиканско управление, създавайки условия за пропагандиране на папските лъжи и заблуди, дотогава можем да кажем, че времето за чудната дейност на Сатана е дошло и краят е близо” (“Свидетелства”, т.5).
Толкова важни истини има в този материал, че ако не пишеше кой е изказал горните думи, спокойно може да се сбърка авторът им с представител на друга деноминация. Още с първите думи на Франциск се извява фактът, че “Липсата на пророчеството в Църквата е липса на самият живот на Бог и тогава тя става подвластна на клерикализма.” Разбира се, за да няма пророчество причините са в непослушанието и лекомисленото отношение към Божиите заповеди. А Католическата църква не само се отнася пренебрежително към Декалога, но си приписва правомощия, каквито не са й дадени. Бог не присъства там, където не Го зачитат и е естествено в католицизма да няма пророчества.
Франциск заявява, че “Господ винаги е съхранявал Своя народ чрез пророците, в трудни моменти…” Бог наистина се грижи за Своя народ, но не за тези, които само на думи са Негови и се представят за Негови наместници. Папата е прав и като твърди:
„Когато в Божия народ липсва пророчеството, празнотата е заета от клерикализма”
Векове наред Католическата църква се опитва да замени Божията воля със собствените си учения и при липсата на пророчески дух вкара политиката като средство за доказване на “християнството”.
Сега обаче тя иска от Бога да й даде пророческия дар. Защо й е? За да докаже на света, че е Божията невяста! Смайващо е, че с тази невероятна скорост, с която Франциск действа, не само в другите деноминации, но и сред адвентистите има вярващи, които не могат да проумеят неговите намерения. А би било добре да се вникне в делата му. Той влезе в затвора да мие нозете на затворниците – нещо, което говори за смирение и е част от Господната вечеря. Той се бори против еднополовите бракове, като извява това, което би трябвало да правят адвентистите – да изявят отношението на Бог към тази мерзост. Франциск отхвърля абортите, а Адвентната църква е тази, която е необходимо да говори по този въпрос. Папата говори за мир, вместо адвентистите да изявят къде е този мир – истинският, който само Исус дава. Франциск говори за единение между религиите, вместо адвентистите да издигнат гласа си и да кажат, че единение може да има само върху Божието слово. Сега папата иска от Бога духа на пророчеството. С каква цел? Да изяви тази църква пророческите дарби, като по този начин докаже, че тя е тази, за която се говори в Откровение, а и в други пророчески книги. Естествено, като резултат от тези молитви сред католиците скоро може да се издигнат такива пророци или най-малкото да започнат да се случват “предсказанията” на личности като Нострадамус и понеже адвентистите замлъкнаха и не смеят да изявяват казаното от Бога чрез Елън Уайт, светът окончателно да тръгне след звяра.
Може би думите на папата са последното действие след “поверяването на света на Дева Мария”, което ще даде възможност на спиритизма окончателно да нахлуе в тази църква, както и в падналите й дъщери и думите на Елън Уайт да се изпълнят:
“Когато протестантизмът протегне ръката си над бездната, за да хване десницата на Рим, когато подаде ръката си над пропастта, за да хване тази на спиритизма, когато под влияние на този троен съюз нашата страна се отрече от всеки принцип на Конституцията на протестантско и републиканско управление, създавайки условия за пропагандиране на папските лъжи и заблуди, дотогава можем да кажем, че времето за чудната дейност на Сатана е дошло и краят е близо” (“Свидетелства”, т.5).
RSS Feed
