Днес се замислих върху това, което се случва напоследък в Адвентната църква, а именно духовната война между вярващите в триединството и тези, които се покланят на Отец и Сина Му. Докато разсъждавах по този въпрос, се запитах: кое е по-обидно за Всемогъщия от двете форми на отхвърляне - атеизмът или триединството. Атеистите, които имах предвид, не бяха хората, отхвърлящи Бог чрез живота си, а онези, които твърдят, че са се появили като резултат от еволюцията и са потомци на австралопитеци, питекантропи и кой знае какви „питеци“ и човекоподобни маймуни. Те са убедени, че имат един живот, който трябва да изживеят за собствено удоволствие, водени от максимата „Да ядем и пием, защото утре ще умрем“. Бог изпитва болка, като вижда тези хора да изгубват в неверието си възможността да получат вечно съществуване или като се подиграват с Него като с някой, който е измислен, за да плаши малките деца с вечен огън, ако са непослушни. Но все пак, макар да Го боли, те се явяват само Негови творения, но не и Негови деца. А колкото и да са обидни думите на някого, ако е „далечен“, все пак се възприемат по-леко, отколкото пренебрежението или обидите от свои. Дали такова е положението, когато хората, заявили пред Небето, че приемат Бог и Сина Му, отхвърлят Родителя си? Нямам предвид дали отричат необходимостта да се пазят заповедите, да се освещава седмият ден, да не се яде нечисто месо и т.н. Мисля за тези, които твърдят, че Бог и Синът Му нямат роднинска връзка, а са част от театрална група. Да кажеш на Всемогъщия и на Неговия единороден Син, че играят театър, е нещо, което едва ли предизвиква умиление в сърцата Им!
Представете си, че сте на мястото на Бога и имате син. Някакви терористи са го хванали и го обвиняват, че е откраднал голяма сума пари и ако не ги върне, ще го убият по най-жестокия начин. Вашият син няма никаква вина, но е наклеветен несправедливо, а терористите, без да знаят подробностите по обира, са произнесли присъдата си над него. Вие двамата сте научили кои са крадците и лесно можете да „приключите“ с проблема, ако издадете хората. В това време, за да убедят сина ви, че на всяка цена трябва да върне откраднатото, са хванали и вас и са ви вързали за да гледате, та вашето страдание от гледката да помогне на намеренията им. Вие обаче не можете да сторите нищо, а също и синът ви, понеже знаете, че ако издадете крадците, това ще струва живота им. Но тъй като отказвате да ги изкажете, това струва живота на вашето дете.
Това е само бегло сравнение с Жертвата на Христос, но все пак добивате представа за „участие“ в страданията на Отец и Сина Му.
Представете си сега, че същото това събитие е театър и след изиграване сценката вие сте развързан и заедно със сина ви получавате аплодисменти за изиграното представление. Дали е едно и също?
Как бихте се чувствали, ако при първия „вариант“ ви кажат, че сте изиграли сценка? Че не е кой знае какво да гледате страданията на сина си, защото и той е просто артист и не е убит, понеже един ден ще бъде възкресен при Второто пришествие? Бихте ли бил много щастлив при такива твърдения?
А сега си помислете как се чувстват Бог и Синът Му, когато се твърди, че не са истински Баща и Син, а просто разиграват сценка? Че Христос (Бог №2) е бил на кръста просто като артист и се надсмивал над палачите Си, знаейки, че няма как да Го убият, а Бог №1 с любопитство стоял като публика за да гледа дали колегата Му е точен в репликите, които трябва да каже? Разбирате ли какво се получава? Да кажеш, че Спасителният план е просто театър, а Отец и Синът не са Баща и Син, а артисти, разиграващи сценка, не е просто обида. Това е подигравка. Нещо повече: това е гавра! И сега да се върнем в началото: кое е по-обидно за Бог и Сина Му: дали да бъдат отхвърлени като реални съществуващи личности или да се твърди, че съществуват, но не са платили цената за нашите грехове, а са изиграли един театър с добър край!? Лично аз бих се засегнал по-малко от тези, които твърдят, че не съществувам, отколкото от другите, които се пишат мои приятели, но говорят, че жертвата, която съм дал, е достойна за най-добрия кинофестивал!
Братя и сестри, толкова ли е трудно да проумеем, че няма по-голяма гавра от това да приемем Бог и Сина Му за играещи роля и така не само да отхвърлим тяхното съществуване (защото Бог и Христос са реални личности, а не артисти), но и да твърдим по този начин, че нито Исус е умрял на кръста, нито Бог е страдал със Сина Си. Пък и защо трябва да страда, щом е невъзможно Христос да умре с Втората смърт, а само ще повиси малко на дървото в неудобна поза...
Но, ако тази изкривена вяра, тази гавра, причинява безкрайна болка на Бог и Неговия Син, резултатът от нея ще усетим на гърба си, защото щом Спасителният план е театър, то и спасението е част от театъра и на такова не можем да се надяваме. Щом Исус е артист, щом Отец е в ролята на жури, а смъртта на кръста не е тази, с която ще умрат непокаяните в огненото езеро, за нас остава сами да усетим върху себе си това, което смятаме, че е представление.
Елън Уайт пише:
„Нечестивите са събрани на подсъдимата скамейка пред Бога, обвинени в най-голямата измяна спрямо Небесното управление. Не могат да пледират в защита на своя случай; нямат извинение; и присъдата на вечната смърт се произнася над тях. Сега на всички става ясно, че отплатата за греха не е благородна независимост и вечен живот, а робство, поквара и смърт. Виждат какво са изгубили чрез бунтовния си живот. Била е презряна далеч по-превъзходна и вечна тежина от слава; а колко желана им изглежда тя сега! “Всичко това – стене изгубената душа – бих могла да имам; но аз го отблъснах. О, странно безумие! Разменила съм мира, щастието и почитта за мъка, позор и отчаяние!” Всички виждат, че отстраняването им от небето е справедливо. Чрез живота си са заявили: “Не желаем този Исус да царува над нас!”
Дали нечестивите са атеистите? Не. Божията вестителка ясно казва, че тези, които са описани в цитата, са обвинени в измяна. Т.е., те са обърнали гръб на истината и са тръгнали срещу нея. Те се бунтували против Бога и са презрели предложения им вечен живот с избора си. В какво се състои вината им? Последните думи са ясни:
“Не желаем този Исус да царува над нас!”
Т.е.,изгубените казвали: „Не просто „Исус“, а ТОЗИ Исус. Не искаме Този Исус, Божият Син, да царува над нас. Предпочитаме друг Исус! Предпочитаме Исус, играещ роля.“
Галатяни 6:7 Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне.
Колко жалко!
А тези изгубени души можеха да имат всичко, ако бяха приели истината! Тя е била в ръцете им, но те са отказали да стане тяхно верую. Ако можеха дори от следващия абзац да я видят:
“И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето” (Откр. 21:22). Божият народ има привилегията да общува свободно с Отец и със Сина. “…сега виждаме… неясно като в огледало…” (1 Коринт.13:12). Гледаме Божия образ отразен като в огледало в делата на природата и в отношенията на Бога с хората; но тогава ще го виждаме лице с лице, без забулващ воал помежду ни. Ще стоим в Неговото присъствие и ще гледаме славата Му. Там изкупените ще “познават”, както те са “познати”. Любовта и съчувствието, вселени в душата от самия Бог ще намират най-истински нежен израз. Чистото и свято общуване с небесни същества, хармоничният съвместен живот с блажените ангели и с верните от всички векове, изпрали дрехите си и избелили ги в кръвта на Агнето, светите връзки, които свързват заедно “всеки род на небесата и на земята” (Ефес. 3:15) – всичко това ще допринесе за щастието на изкупените.“
В Новия Ерусалим ще бъдат Всемогъщият и Агнето. Там спасените ще общуват с Отец и Сина Му, а не с някакъв триединен бог, не с артисти, не с театрална трупа, не с бригада, изпълняваща петилетен план!
“И всяко създание, което е на небето, на земята и под земята и по морето и всичко, що има в тях, чух да казват: На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство до вечни векове.” (Откр. 5:13).
Амин!
Това е само бегло сравнение с Жертвата на Христос, но все пак добивате представа за „участие“ в страданията на Отец и Сина Му.
Представете си сега, че същото това събитие е театър и след изиграване сценката вие сте развързан и заедно със сина ви получавате аплодисменти за изиграното представление. Дали е едно и също?
Как бихте се чувствали, ако при първия „вариант“ ви кажат, че сте изиграли сценка? Че не е кой знае какво да гледате страданията на сина си, защото и той е просто артист и не е убит, понеже един ден ще бъде възкресен при Второто пришествие? Бихте ли бил много щастлив при такива твърдения?
А сега си помислете как се чувстват Бог и Синът Му, когато се твърди, че не са истински Баща и Син, а просто разиграват сценка? Че Христос (Бог №2) е бил на кръста просто като артист и се надсмивал над палачите Си, знаейки, че няма как да Го убият, а Бог №1 с любопитство стоял като публика за да гледа дали колегата Му е точен в репликите, които трябва да каже? Разбирате ли какво се получава? Да кажеш, че Спасителният план е просто театър, а Отец и Синът не са Баща и Син, а артисти, разиграващи сценка, не е просто обида. Това е подигравка. Нещо повече: това е гавра! И сега да се върнем в началото: кое е по-обидно за Бог и Сина Му: дали да бъдат отхвърлени като реални съществуващи личности или да се твърди, че съществуват, но не са платили цената за нашите грехове, а са изиграли един театър с добър край!? Лично аз бих се засегнал по-малко от тези, които твърдят, че не съществувам, отколкото от другите, които се пишат мои приятели, но говорят, че жертвата, която съм дал, е достойна за най-добрия кинофестивал!
Братя и сестри, толкова ли е трудно да проумеем, че няма по-голяма гавра от това да приемем Бог и Сина Му за играещи роля и така не само да отхвърлим тяхното съществуване (защото Бог и Христос са реални личности, а не артисти), но и да твърдим по този начин, че нито Исус е умрял на кръста, нито Бог е страдал със Сина Си. Пък и защо трябва да страда, щом е невъзможно Христос да умре с Втората смърт, а само ще повиси малко на дървото в неудобна поза...
Но, ако тази изкривена вяра, тази гавра, причинява безкрайна болка на Бог и Неговия Син, резултатът от нея ще усетим на гърба си, защото щом Спасителният план е театър, то и спасението е част от театъра и на такова не можем да се надяваме. Щом Исус е артист, щом Отец е в ролята на жури, а смъртта на кръста не е тази, с която ще умрат непокаяните в огненото езеро, за нас остава сами да усетим върху себе си това, което смятаме, че е представление.
Елън Уайт пише:
„Нечестивите са събрани на подсъдимата скамейка пред Бога, обвинени в най-голямата измяна спрямо Небесното управление. Не могат да пледират в защита на своя случай; нямат извинение; и присъдата на вечната смърт се произнася над тях. Сега на всички става ясно, че отплатата за греха не е благородна независимост и вечен живот, а робство, поквара и смърт. Виждат какво са изгубили чрез бунтовния си живот. Била е презряна далеч по-превъзходна и вечна тежина от слава; а колко желана им изглежда тя сега! “Всичко това – стене изгубената душа – бих могла да имам; но аз го отблъснах. О, странно безумие! Разменила съм мира, щастието и почитта за мъка, позор и отчаяние!” Всички виждат, че отстраняването им от небето е справедливо. Чрез живота си са заявили: “Не желаем този Исус да царува над нас!”
Дали нечестивите са атеистите? Не. Божията вестителка ясно казва, че тези, които са описани в цитата, са обвинени в измяна. Т.е., те са обърнали гръб на истината и са тръгнали срещу нея. Те се бунтували против Бога и са презрели предложения им вечен живот с избора си. В какво се състои вината им? Последните думи са ясни:
“Не желаем този Исус да царува над нас!”
Т.е.,изгубените казвали: „Не просто „Исус“, а ТОЗИ Исус. Не искаме Този Исус, Божият Син, да царува над нас. Предпочитаме друг Исус! Предпочитаме Исус, играещ роля.“
Галатяни 6:7 Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне.
Колко жалко!
А тези изгубени души можеха да имат всичко, ако бяха приели истината! Тя е била в ръцете им, но те са отказали да стане тяхно верую. Ако можеха дори от следващия абзац да я видят:
“И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето” (Откр. 21:22). Божият народ има привилегията да общува свободно с Отец и със Сина. “…сега виждаме… неясно като в огледало…” (1 Коринт.13:12). Гледаме Божия образ отразен като в огледало в делата на природата и в отношенията на Бога с хората; но тогава ще го виждаме лице с лице, без забулващ воал помежду ни. Ще стоим в Неговото присъствие и ще гледаме славата Му. Там изкупените ще “познават”, както те са “познати”. Любовта и съчувствието, вселени в душата от самия Бог ще намират най-истински нежен израз. Чистото и свято общуване с небесни същества, хармоничният съвместен живот с блажените ангели и с верните от всички векове, изпрали дрехите си и избелили ги в кръвта на Агнето, светите връзки, които свързват заедно “всеки род на небесата и на земята” (Ефес. 3:15) – всичко това ще допринесе за щастието на изкупените.“
В Новия Ерусалим ще бъдат Всемогъщият и Агнето. Там спасените ще общуват с Отец и Сина Му, а не с някакъв триединен бог, не с артисти, не с театрална трупа, не с бригада, изпълняваща петилетен план!
“И всяко създание, което е на небето, на земята и под земята и по морето и всичко, що има в тях, чух да казват: На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство до вечни векове.” (Откр. 5:13).
Амин!
RSS Feed
