Светлина, която свети в тъмнина
Revelation1412.org
Представя
Скъпи Исусе
Надер Мансур
Revelation1412.org
Представя
Скъпи Исусе
Надер Мансур
Заглавието на нашето разискване този следобед, както можете да видите там, е „„Скъпи Исусе“ и други разкази“. Ще разглеждаме някои практически аспекти (харесва ми да говоря за практични неща), свързани с разказите и поученията, които получаваме като деца, и какво се случва с тях докато растем. Надявам се, че ще видите какво имам предвид и за какво говоря. Ще говорим за някои елементарни неща и при все това те са основни неща, свързани с някои много практични, актуални истини, които всички ние изповядваме, оказващи въздействие върху нашето ходене с Господа. И така, знам, че това е малко странно заглавие, но ще видим за какво искам да говорим днес.
Апостол Павел казва следното в 1 Коринтяни 13:11 (разбира се, главата за любовта), ето какво казва там:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.“
Това е нещо много значимо за размишление и вземане под внимание в нашето християнско ходене. Има етап в опитността ни като християни, в който сме като деца, и този етап не е предназначен да бъде постоянен. Необходимо е да преминем нататък и да съзреем, и да напуснем детинското. Днес искам да изследвам малко това – аспекти на вярата ни от нашето детство и това как те преминават в нашата зряла възраст. Въпросът, който искам да задам: Дали ние, дали вие сте напуснали детинското? Променят ли се нещата между детинството и зрялата възраст? Според този стих, отговорът е едно гръмко „Да!“. Искам да изследвам това. Някои неща не просто се променят... Променят се някои неща, които би трябвало да се променят, както посочва тук апостол Павел. Променят се също и някои неща, които не би трябвало да се променят. Тогава има и някои неща, които не се променят, а би трябвало, и тогава, накрая, разбира се, има някои неща, които не се променят, но е необходимо да се променят. Така че ще погледнем всичко това.
Едно от първите неща в християнската си опитност, които научаваме като деца, е да се молим. Имам две малки момичета и провеждаме семейно богослужение и т.н. Те много бързо се научават да се молят, защото правим това преди хранене, правим го на богослужение и преди лягане, така че това е нещо, което се повтаря през деня. Така че научаването да се молим, ако сте възпитан като християнин... Осъзнавам, че тук има смесена аудитория, така че не всеки от присъстващите е възпитан непременно като християнин. Но ако сте били възпитан като християнин, ще си спомните, че в детството ви моленето е било едно от първите неща, които сте научили, и особено когато се случи да посещаваме Съботно училище, което е мястото, където децата научават първите елементи на религията в публична обстановка. Знам, че това започва у дома, но в Съботното училище (в църквата) е мястото, където получавате социалния компонент. Там то се превръща в норма за детето, тъй като то вижда други хора да правят това, други деца да го правят, че то не е просто някаква приумица, която имаме у дома, и то става нормално.
Една от най-често срещаните молитви, която съм забелязвал и която чувам в Съботното училище, е молитвата „Скъпи Исусе“. Знаете ли молитвата „Скъпи Исусе“? Малки деца се молят:
„Скъпи Исусе, благодаря Ти за [това],“ или „благодаря Ти за [онова]”,
и това е сладко, красиво, очарователно и просто сърдечно, и е красиво. Откъде са се научили те да се молят със „Скъпи Исусе“? Били са научени на това, нали? От някой възрастен някъде в хода на нещата, независимо дали у дома или от учител в Съботното училище. Това е причината за тази молитва. Няма нищо нередно в това. Както казах, то е доста сладко и благо, и много детско. И е точно такова, наистина е детско. Но съм забелязал също, че много пъти, когато чуя възрастни да се молят, о, ето! продължавам да чувам молитвата „Скъпи Исусе“. Тук искам да изясня, че не се опитвам да съборя това или да кажа, че е погрешно. Не става въпрос за това дали то е правилно или погрешно да се молите „Скъпи Исусе“. Отговорът не е дали това е правилно и погрешно. Отговорът е, че няма нищо погрешно в това, но то е непълно. Искам да направим само малко изследване на това днес, защото намираме, че онова, което липсва при такива молитви, е Отец. Нали така? (Всъщност би трябвало да кажа не „което липсва“, а „който липсва“.) Но липсващият елемент там е Отец. Обикновено в такива молитви не чувам за Отец. Искам да изследвам малко молитвата и това как молитвата се развива от детството към зрялата възраст. И особено теологията и разбирането, които откриваме в молитвите си. Не става въпрос просто за това да се молим правилно, защото действията ни откриват нашето...? Мислене, нашето разбиране. А много пъти този преход от детство към зряла възраст в сферата на молитвата не се състои. И така, що се отнася до това един зрял човек да се моли „Скъпи Исусе“, какво мислите вие? Намирам това за доста различно спрямо начина, по който Исус ни научи да се молим. Познаваме пасажа, но нека го погледнем тук – в Лука 11:1, 2:
„И след като се бе молил на едно място, един от Неговите ученици Му каза: Господи, научи ни да се молим, както и Йоан е научил своите ученици. А Той им каза: Когато се молите, казвайте: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята...“
и молитвата продължава, запознати сме с нея. Исус ни каза да отправяме молитвите си към Бога, към Отец, и има причина за това. Когато молитви се отправят неизменно само като молитви „Скъпи Исусе“, ние оставяме настрана...? Отец. Разбирам, че някой може би ще каже,
„Не, не! Аз вярвам в Бог Отец и просто се моля със „скъпи Исусе“, но знам, че Отец съществува“
и т.н., но искам да спомена нещо, което Яков споменава: Вярата ви се изразява най-добре чрез вашите...? Действия. Едно изповядване за вяра в нещо, което не се отразява в действията ви, е просто изповядване. Следите ли? Така че е възможно да вярвате в нещо в теоретичен план, но ако молитвата ви неизменно пропуска Отец, тогава в действителност именно това е вярата ви. Така че изповеданието не е достатъчно. Защо каза Исус, че би трябвало да се молим на Отец? Ясно... Картината, която получавам тук, когато учениците чуваха Исус да се моли (мисля, че това е доста ясно), е че те почувстваха, че не знаят как да се молят. Нали така? Като чуха Исус да се моли и тази връзка, този разговор с Отец, който водеше Той, те чувстваха:
„Не на това са ни учили в Съботното училище в синагогата. Господи, научи ни да се молим така. Какво е това нещо тук? Искаме да узнаем как да се молим така.“
Каквито и молитви да бяха научили те, когато са били деца в Съботното училище в синагогата докато са израствали, молитвите на фарисеите, старейшините и които и да било, молитвата на Исус се различаваше забележимо, и те искаха да научат това. Интересно! И така, тук Исус им казва и им заръчва да отправят молитвите си към Бог Отец. Той казва:
„Отче наш...“
Тук няма да проучваме молитвата на Исус, ще проуча само това към кого е отправена молитвата – отправена е към Отец. И причината за това е много проста. Оказва се, че Бог Отец е Източникът на всичко. Така че ако идвате в молитва, за да общувате и да благодарите, и да прославите, и да поискате от Бога, искате да дойдете при върховния Източник. Затова Исус казва:
„Когато се молите, ето как да го правите – започвайте с...“?
Обръщение към Източника на всичко. Оказва се, че това е Бог Отец. Разбира се, и Яков казва това. Преди малко споменах Яков, но в Яков се казва също:
„Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е [откъде?] отгоре и слиза от Отца на светлините...“ (Яков 1:17).
Разбира се, Павел също потвърждава това. В 1 Коринтяни 8:6 той казва:
„...но за нас има само един Бог – Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ - Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него.“
Някои много ключови фрази и думи се съдържат в този пасаж. Казано просто, Бог Отец е Източник на... колко неща? На всичко. Знаете ли, в това се включва даже и собственият Му, роден Син. Ето защо Той е наречен „Синът на Бога“ - защото има един Бог, от Когото е...? Всичко. Всъщност там можете да добавите и Светия Дух, защото той също е наречен „Духът на Бога“. Единственият, който не е наречен „на“ някого, е Бог Отец – Той не е „на“ някого или нещо. Той е Бог Отец – Източникът, всичко е от Него. Доста просто, доста ясно. Това е разбирането, което се съдържа в молитвата. Така че когато дойдем и се молим с това разбиране, точно това възнамеряваше Исус, когато научи учениците Си да се молят. Следите ли? Просто проучвам малко механиката на молитвата, вместо да навлизам в своите „молитви на автопилот“. Знам, че всички си имаме „папка с молитви“ и натискаме бутона „пускане“, и имаме автопилот. Просто проучвам малко думите, които използваме, и ги изследвам, защото е хубаво да се прави това. Тези наизустени молитви не са угодни на Бога, знаем това. Някак си не вярваме в молитвеници и други такива, не практикуваме това. Но мисля, че понякога имаме своя собствена форма на молитвеници тук и се впускаме в рецитиране на молитвите. Знаете за какво говоря, нали? Когато сте уморени вечерта или се молите преди хранене и преди лягане, и т.н. И понякога даже заспивате докато се молите, нали? Да не дава Бог! Не признавайте това пред никого.
Но аз съм заспивал. Ще бъда честен, заспивал съм. Това е в естеството ни. И понякога се моля и си мисля изцяло за нещо друго. Нали така? Затова е добре просто да мислим разумно за онова, което правим. Точно за това изследваме тук молитвата малко по-отблизо.
И така, какво да кажем за моленето към Исус? Някой ще зададе този въпрос и искам да го разгледам тук набързо, защото това е молитвата според онова, което ни заръча Исус, и хората казват:
„Какво да кажем за моленето на Исус? Ами „Скъпи Исусе“? Погрешно ли да се молим със „Скъпи Исусе“?“
Не е погрешно, ако имате правилно разбиране. Като правилното разбиране е, че Бог Отец е Източникът на всичко и всичко достига до нас чрез Христос. В Библията имаме пример за някой, който се помоли на Исус – Стефан, докато беше убиван с камъни. Спомняте ли си това? Той се обърна с думите:
„Господи Исусе, приеми духа ми.“
Той се молеше на Христос. Ясно е, че Христос беше някой, преживял опитност точно както Стефан, затова Стефан се обърна към Христос. Христос чу тази молитва и й отговори. Няма нищо нередно в това да се молите на Исус, при условие, че имате правилното разбиране. Но това е молитвата изключение в Писанието. Неизменните и преобладаващи молитви в Писанията са отправени към Бог Отец – поради причината и основанието, които изследвахме тук (така че ето защо е важно да изследваме това). Ето защо казвам, че твърде често откриваме, че в такива молитви, като например молитвата „Скъпи Исусе“, които са широко разпространени и преобладаващи, Бог Отец странно отсъства в толкова много от тези молитви на тези хора, изповядващи, че са християни, които вярват в Библията, които вярват в положението на Бог Отец и т.н. Но в активната съставка на общуването с Бога Бог Отец бива оставен вън.
Друг аспект на молитвата (това е втората глава, втората част от няколкото разказа, които изследваме заедно), е моленето в името на Исус. Това е тясно свързан елемент, защото е част от молитвата. Наблюдавал съм също през краткото си време тук, на земята, наблюдавал съм също някои молитви, които се отправят без даже да се употребява каквото и да е име. Те се движат в следните линии:
„Скъпи Боже... [Попълнете празните места.] В Твоето име, амин.“
Чували ли сте такива молитви? Може би вие се молите така. Не вдигайте ръка. Не искам да знам по чии пръсти стъпвам, защото съществуват разнородни практики и поведения. Но съм чувал често:
„Скъпи Исусе...“ и т.н., представяте молитвата. И краят на молитвата е: „В Твоето име, амин.“
Добре, ако се молите „Скъпи Исусе“, „в Твоето име“ изглежда логично, последователно. Но понякога хората просто се молят „Скъпи Боже“ и казват: „В Твоето име.“ Тъй като Бог си знае името и не е нужно да го повтаряме, затова казваме просто: „В Твоето име.“ Споменахме това. Да казваме или да се молим „в името на Исус“ не е формалност, която просто да включваме и да прибавяме към молитвите си. Искам да проуча малко и това и да видим за какво се отнася всичко това. Ето как формулира това Исус, за да можем да си набавим библейската основа – Йоан 14:13:
„И каквото и да поискате в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина.“
Исус възнамеряваше да употребяваме в молитва Неговото име. Вярно ли е? И името Му е „Исус“ (или английската му форма, както и да е, няма да се впускам в дебата за това, всички ние говорим за една и съща личност – Божия Син, на еврейски „Йешуа“, на английски „Исус“, за Този, за Единородния Божий Син, за тази личност), Той желаеше да употребяваме Неговото име. И Той казва:
„...ще го направя.“
Каква е причината и какво означава всъщност това да използваме името на Исус? Забележете една връзка, която прави Той. Той казва:
„...ще го направя, за да се прослави Отец [къде?] в Сина.“
Следователно, употребяването на името на Исус осъществява тази връзка, въздава слава на Отец в Сина. Признаване на връзката между Отец и Сина е когато употребявате името на Исус в молитва. Така че вие се обръщате към Източника на всичко, Бог Отец, и употребявате името на Исус за слава на Бог Отец в Сина. Съществува връзка, по отношение на която молитвата има за цел да изрази нашето разбиране. В по-голямата част това се пропуска. Ето защо проучвам малко това като може би напомням, а може би просто предизвиквам мисленето ни за това. И така, да молим в името на Исус означава да признаваме действителността на връзката между Отец и Сина. Осъзнавате ли това? Знам, че не всеки, който се моли в името на Исус, непременно знае или вярва в това. Познавам мнозина, които вярват в Триединството, които не признават връзката Отец-Син за действителна, и всички те като цяло се молят в името на Исус. Но какво означава в библейски план да се молим в името на Исус? Нека ви кажа направо: Това е повече от просто да прикрепваме фразата „в името на Исус“ в края на молитвите си. Необходимо е да се молим с разбиране, с проумяване. Молитвите ни не са рецитал, те са израз на вярата ни. Точно това са предназначени да бъдат. Нека видим по още какъв начин Исус изразява това – Йоан 16:23:
„И в онзи ден няма да Ме питате за нищо. Истина, истина ви казвам: Ако поискате нещо от Отца в Мое име, Той ще ви го даде.“
Доста ясно, нали? Ето откъде вземаме практиката да се молим на Отец, като се молим в името на Исус. В общ план мнозина разбират това правилно, така че не заставам тук в критика към молитвите на всекиго. Има много хора, които се молят правилно и подобаващо, но искам да погледнем конкретно стоящата зад това обосновка. И така, да се молим на Отец в името на Исус. Той казва:
„Когато правите това, каквото и да поискате от Отца в Мое име, Той ще го даде.“
Има нещо по отношение на искането, има сила в искането в името на Исус. Това е повече от просто формалност, която употребяваме в молитвата. Има много примери за това в Библията, ще употребя само един, за да онагледя това – пример за хора в Библията, които се молят като употребяват това конкретно разбиране, според както се изразява в думите им, в действията им. Деяния 4:29, 30:
„И сега, Господи...“
Това е молитвата на учениците след като бяха бити и гонени от юдеите.
„И сега, Господи, погледни на техните заплахи и дай на Твоите раби с пълно дръзновение да говорят Твоето слово, като простираш Ти ръката Си за изцеление, и да стават чудеса и личби в името на Светия Твой Син Иисуса.“
Ако продължите да четете, ще откриете, че на тази молитва беше отговорено и те получиха Духа.
И така, много молитви в Писанието са записани така. Има сила, има власт в името на Исус – не само като го изговаряте, но когато разбирате защо в него се намира сила. Това е свързано с родствената връзка Отец-Син (което е доста интересно), точно там, в молитвата. Това не е моят възглед по темата, нека ви го прочета от Библията, за да видим за какво говорим. Йоан 16:26, 27 – говори Исус и казва:
„В онзи ден ще искате в Мое име; и не ви казвам, че Аз ще поискам от Отца за вас; защото сам Отец ви обича, понеже вие възлюбихте Мен и повярвахте, че Аз от Отца излязох.“
Виждате ли връзката? Искането в Неговото име е начинът, по който Отец ще чуе. И причината е, че те обичат Христос и знаят и вярват в нещо по отношение на Христос – че Той е излязъл от Бога. Тук се говори за факта, че Христос е Единородният Божий Син. Следователно, искането в името на Исус е признаване на връзката, която Исус има с Отец като Негов Единороден Син. И това е причината, поради която Отец обича учениците, и причината, поради която Отец слуша и отговаря на учениците. Уау! Така че точно там, в молитвата, се съдържа истината за Отец и Сина. Ето това имаме предвид. Ето това ни увещава Библията, че имаме предвид, когато казваме „в името на Исус“, или „заради Исус“ (както се изразява често). „Заради Сина Ти.“ Ние молим Отец и употребяваме Неговия Син и връзката на Отец и Сина. Знаете, като родители можем да разберем това, нали? Когато имаме взаимоотношения с децата си, тази връзка – точно това имат Отец и Синът помежду си. Така че искаме в името на Исус, като признание на връзката, която има Той с Отец. Точно така искаше Исус да се молим.
Ето го и въпросът, който искам сега да зададем по отношение на това: Какъв е вашият молитвен живот? Какви са вашите молитви – детински или зрели? Това е въпросът, доста актуален въпрос. И така, молитва „Скъпи Исусе“ или истинско разбиране? Отново, не събарям това, но ако това е всичко, което съществува към молитвата, то е недостатъчно. Погледнахме какво има да каже Библията.
Следващата глава в малкия ни разказ, или поредица от разкази днес, също е тясно свързана. Като деца... едно от нещата, на които съм учен и които забелязвам, е че биваме учени да бъдем почтителни в църквата. И това обикновено означава да седим тихо, да не шаваме и да не ходим насам-натам, и просто да седим тихо в продължение на два часа и т.н. Вижте, трябва да правя това със своите момичета и това е доста ангажиращо упражнение – трябва постоянно да стоите над тях. Така биваме учени като деца, защото идеята е: Това е Божият дом, необходимо е да бъдете уважителни, почтителни. Вижте, няма нищо нередно в това, не го казвам, за да го осмивам. Това е действително и е много практично. Много пъти не искате богослужението или онова, което се случва, да бъде нарушавано от деца, които вдигат шум и тичат наоколо, и т.н. Това е нещо много необходимо. Но въпросът във връзка с това е, че представите никога не достигат до зрелостта на онова, което Бог възнамерява за нас в действителност. Искам да обясня какво имам предвид, защото тези деца, които биват поучавани да бъдат почтителни в църква и да мълчат и т.н., порастват и стават зрели хора, имащи определени вярвания и представи за църквата, които са в пряко противоречие с Божието слово. Ще обясня какво имам предвид. И това е начинът, по който се полага основата. Ето защо е важно... В нашата опитност трябва да настъпи етап, в който да осъществим преход от дете към зрял човек, в някои от тези представи. Открих, че много пъти в своята опитност запазваме детински представи за вярата и духовността, които в крайна сметка ни дават една детинска опитност в духовните неща. Както и да е, какво имам предвид за тази представа по отношение на църквата и какво не е наред в това да бъдем почтителни в църквата, това е нещо хубаво? Това наистина е нещо хубаво. Открих, че съществува една представа, съществува една представа, че Божията църква е някакъв вид сграда, която наричаме „църква“. И по-нататък, че деноминацията, която притежава и управлява тази сграда, е Божията църква. Нали така? Много хора биха казали: „Амин!“ Не и според Библията. Не и според новозаветната част от Библията. И като зрели хора на нас се казва да бъдем почтителни в църква. И, вижте, напълно съм в хармония с това. Седя понякога в почивките между службите в църквата и шумът наистина е като на пазар. Откровено е такъв. И разказът, който ми идва на ум, е когато Исус дошъл в църквата и там купували и продавали.
„О, всички говорят! Звучи като нещо много шумно.“
И това не е атмосфера, благоприятна за богослужение. И някои църкви всъщност имат на входа надпис:
„Светилището Ми да почитате.“
Спомняте ли си? Това е от Стария завет и стихът е:
„Да пазите съботите Ми и светилището Ми да почитате“ (Левит 19:30).
Някои църкви поставят това на плоча или нещо такова и така когато влезете в църквата сега това е мястото, в което се намира Божието присъствие, това е Божият дом и е необходимо да бъдете почтителни. И неизменно представата в умовете на повечето хора е, че Божият дом е тази църковна сграда и докато сме в тази църковна сграда е необходимо да имаме предвид, че тук живее Бог, че тук е нещо като дом на Бога. Следите ли? Не това е учението на Новия завет. Това е учението на Стария завет, осъзнавам това, защото Бог учеше децата на духовни истини, чиято действителност искаше те да разберат един ден, щом пораснат. И така, за какво говоря? Всъщност искам тук да добавя нещо: Не само че някои хора се чувстват така по отношение на деноминация или църква, но някои църкви всъщност имат една част от църквата отпред като свято място, на което хората не отиват. Не непременно адвентни църкви. Имам предвид католически църкви и т.н. Отпред е областта на свещения олтар, където обикновените миряни не се допускат. Там отива само свещеникът. За какво ви напомня това? Откъде произлиза тази представа? От Стария завет. Така стояха нещата тогава, за децата. И обратното... и точно тук става наистина сериозно. Това не е просто коментар или представа:
„О, виж, хората мислят така!“
Ето къде това е наистина трагично и въздейства върху разбирането на хората. Обратното, хората вярват, че когато някой бъде отделен от църквата, той бива отделен от Бога. Нали така? Виждате връзката. Ако бъдете лишени от църковно членство, не ви се позволява да пристъпвате до тази сграда, където живее Бог (това е Божият дом) и вие по същество сте лишени от...? Спасение. Колко хора познавате вие, които са преживели такава опитност? Може би самите вие сте преживели такава, при което изключването от църквата е нашият съвременен еквивалент на убиването с камъни, което беше налице в Стария завет. Тогава вие убивахте грешника и еретика чрез замеряне с камъни. Как ги убивате днес? Лишавате ги от спасение, изключвате ги.
„Не си допускан тук, братко/сестро. Ако дойдеш тук, ще повикаме полиция.“
Не се шегувам, това се случва.
„Ще направим необходимото, за да те лишим от възможност да влизаш на това място и пристъпваш до него.“
И разбирането в ума на много хора, които посещават църквата, е:
„О, клетият брат/сестра! Те са изгубени! Защото Бог живее тук, това е Божият дом, а те не идват тук.“
Следите ли? Ковчегът. Тази представа, братя и сестри, е печално трагична и напълно противна на Библията, на Писанието, както предстои да видим, при което се опитвате да лишите хора от достъп до Бога като ги изключвате. Ето един стих, който се използва в тази връзка – 1 Тимотей 3:15:
„...в случай че закъснея,“ казва Павел на Тимотей, „за да знаеш как трябва да се държат хората в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и опора на истината“.
„Ето! Тук Павел казва, че Божият дом е църквата на живия Бог!“
За какво говори тук Павел? Дали Павел говори за сграда? Повечето хора биха казали „Да“. Единствената сграда в Новия завет, която е наречена Божия църква, не е сграда от тухли и камъни. Това са хората, които имат Христос вътре в себе си. Вярващите са църквата. Това е една жива църква. Ето защо тя е наречена „църква на живия Бог“ - защото е жива църква, тя е тялото вярващи. И така, представата за църквата в Новия завет не е за сграда. Няма свещеност, няма святост, която да съществува в която и да е сграда, даже ако сложите отпред надпис „Църква“ и поставите библейски стихове из цялата сграда, и се срещате там и провеждате богослужения. Няма нищо свещено, свято по отношение на тази сграда, с изключение на момента, в който там присъства Божият народ и се покланя – тогава Исус е сред тях. Ако същата тази група хора излезе в парка и направи богослужение под дървото, там ще бъде присъствието на Исус – Той няма да бъде сам в сградата. Така че сградата... Ние имаме тази представа за църковната сграда. Някои хора в някои деноминации се прекръстват щом минат с колата покрай църквата, защото вярват, че там е Божият дом, че там живее Бог. Така че аз минавам покрай Бога и казвам: „Здравей, Боже!“ и се прекръстваме. Това е изражение на определено разбиране и е нещо, което някои деноминации правят. Може би ние като адвентисти не го правим, но много пъти носим същия манталитет, същата представа. И така, Божият дом, Божията църква според Новия завет е Христовото тяло, тялото вярващи – там, където са събрани двама или трима, това е Неговата църква. Образът на светилището, храмът в Стария завет и свързаните с него служби беше илюстрация за децата, така че да могат да разберат, че действителността е нещо по-голямо. Твърде често ние запазваме много от старозаветните представи за църквата, за Бога, за Божието присъствие и т.н. Ето защо изследвам и проучвам това. Това би подействало за деца. И повечето деца вярват, че църквата е Божият дом и там е мястото, където живее Бог. Но печалното е, че няма преходен момент, в който това дете, щом стане зрял човек, да бъде сложено да седне и да му се каже:
„Знаеш ли какво? Това беше за деца. Истинското разбиране е, че църквата е вярващият.“
Така че тези зрели хора сега все още мислят в ума си като деца и се отнасят към църквата и деноминацията като Божий дом и Божия църква, а не, че са хората. В това се състои проблемът. Виждате ли проблема? Ето защо говорих за „„Скъпи Исусе“ и други разкази“ - разкази, които започват в детството ни, но от които не се освобождаваме и които всъщност в крайна сметка оказват въздействие върху опитността, разбирането и поведението ни като християни. Разбира се, човекът оказва въздействие и върху други. Ето – Матей 16:13, Исус казва:
„Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да й надделеят.“
Ето го Христос, изграждащ църквата Си. Коя е тази сграда? Това не е сграда, за каквато се сещаме ние, като например сградата, в която сме се събрали тук днес. Църквата, която Исус съгради, е съставена от живи камъни. Това е Неговата църква. Това не е притежание на някаква корпорация или деноминация, която притежава правата над сградата и решава кой да влиза и кой да излиза с ключалка и ключ, благодаря на Бога! Това също се е случвало, знаете ли? Хора биват заключвани от външната страна на църквата, защото понякога църквата не може да изгони няколко члена, може би по-голямата част от църквата бива изгонвана, така че това, което се случва, е че те заключват църквата и възпрепятстват това хората да... Помислете какво е разбирането, изразено в тези действия. Затова искам да помислите, не критикувам просто поведението. Помислете какво се изразява.
„Лишаваме ви от това да влезете в Божията църква, в Божия дом. Ние отговаряме, държим нещата под контрол, ти си вън. Не си съгласен или не ни харесва онова, което правиш, казваш, мислиш, каквото и да е нещо – ето я разграничителната линия, начертаваме я.“
Интересно, нали? Толкова печално е, защото това е един от най-често срещаните проблеми. Една от най-големите спънки за това защо хората в църквата не приемат вестта за Отец и Сина е това вярване –
„че църквата, деноминацията, в която вярваме, притежава истината, и ние сме именно в нея, ние сме в безопасност в Ковчега. И ако този брат Х или сестра У са изключени, горките! Те са вън на дъжда и пороите и са вън от Ковчега, и ще бъдат изгубени.“
[И е печално също, че точно за това се бореше Мартин Лутер, нали? Че има спасение вън от църквата, защото през цялото тъмно Средновековие хората са се бояли да напуснат църквата.]
Правилно, да, това е често срещана тема тогава – че спасението се намира само в рамките на църквата, на деноминацията. Ковчегът на безопасността, братя и сестри, не е деноминацията. Знаете ли кой е Ковчегът на безопасността? Христос и това да бъдем в Него. Вън от Него няма спасение. И никой не може да ви отнеме от Него – Той каза това. Никой не може да го направи. Така че тази работа с изключването и мисленето, че лишавате хора от спасение, в действителност е все детинско поведение. Детинско поведение в опит да подкрепим някаква любима идея или представа. Както и да е, ще стигнем до това, но ето още един стих в този смисъл – 1 Коринтяни 16:19:
„Поздравяват ви църквите, които са в Азия. Нарочно ви поздравя-ват в Господа Акила и Прискила с църквата в техния дом.“
Следователно, техният дом не беше църквата, а църквата беше в техния дом. Знаете ли защо? Защото вярващите са събрани в дома. Ето това е църквата – вярващите. И ако онези вярващи се бяха събрали в друг дом, църквата щеше да бъде там. Няма святост, която да съпровожда каквато и да е сграда или каквото и да е здание, според Новия завет. И ако вярвате, че има нещо свещено, специално по отношение на една сграда, в която отивате да се срещате с Бога или че Той е в по-голяма степен тук, отколкото ето тук, тогава вие все още мислите по детински. Няма друг начин да се изрази това. Следите ли? Възможно е това да подейства за малки деца, но е необходимо да го надраснем, братя и сестри. Това е учението на Новия завет. Ето го въпросът, ето го ключовият момент, в който става много интересно. Когато говорим за почитането на Божието светилище, ние трябва да проявяваме почтителност. И във всички случаи когато се съберем е необходимо да бъдем почтителни и да се държим прилично. Не казвам: Нека просто да правим каквото ще и да бъдем дразнещи и шумни, и цялата тази това безсмислица. Идеята е, че ние признаваме Божието присъствие. А не че се намираме в специална сграда или в специална обстановка. Проблемът се състои в това, че понеже събирането на вярващите често се състои в същата сграда, църковната сграда, ние неизменно и несъзнателно започваме да приписваме значимост на сградата, в която църквата обикновено се среща. Следите ли? И понеже тези неща не се изразяват достатъчно ясно, понякога даже когато църквата е празна чувстваме:
„О, това все още е Божият дом!“
Това е сграда! Мислите, че Бог живее там сам и когато хората си отидат у дома Той стои там ли? Да. Ето го въпросът: Става дума за това да признаваме Божието присъствие, на мястото, където се намира Божието присъствие. Бог е жив Бог; Той желае да присъства сред Своя народ. Почтителността към Божието светилище... еквивалентът на почитането на Божието светилище в Новия завет... Ще изразя това по следния начин: Божието светилище в Новия завет не е сграда. То е първо и преди всичко личност. Знаете ли коя е тази личност? Неговият Син. Ако си спомняте, в Стария завет Бог каза:
„И да Ми направят светилище...“ Защо? „...за да обитавам между тях“ (Изход 25:8).
Къде беше Божието обитаване сред нас в Новия завет? Някой, Чието име беше...?
„Емануил.“
Което означаваше... какво?
„Бог с нас.“
Божието светилище в Новия завет е Неговият Син. И всички онези, които са прикрепени към Неговия Син като членове на Неговото тяло, са Божието светилище. Това е Божията църква. Виждате ли картината? Деца, зрели хора – този е преходът. Ето един интересен стих относно почитането на светилището – Марк 12:6. Исус разказа следната притча за собственика на лозето и ето какво казва тук:
„Той имаше още и един възлюбен син; него изпрати последен до тях, като мислеше: Ще почетат сина ми.“
Знаете какво се случи там, нали? Те го убиха. Ето го удивителното нещо, братя и сестри: Много от хората, които са много твърди относно почитането на църквата и защитаването на църквата, правят това на цената на...? Сина, а това е истинската църква. Виждате ли трагедията? Същото, което се случи в онази притча, в която убиха сина, е нещото, което се случва често днес. Заради защитаване на църквата и защитаване на устоите на църквата, онези, които вярват в Сина, биват...? Убивани – лишавани от спасение. Вижте, ако... Сигурен съм, сигурен съм, че ако хората днес можеха да убият с камъни и това да им се размине, това щеше да бъде сторено. Не мислите ли така? Единственото нещо е, че днес това не може да ви се размине. Единственото нещо, до което можете да прибегнете, единственото нещо, което можете да направите в действителност, е да ги изгоните. И еквивалентът е същият, защото вие...? Ги убивате, лишавате ги от спасение, докато мислите, че защитавате църквата. Интересен паралел. И Исус казва:
„Каквото сте направили на един от тези, сте го направили...“ какво? „...на Мен.“
Почитането на Сина и почитането на онези, които въздигат Сина – не на самите тях, а на тази вяра, на това вярване – днес въпросът се състои в това. И така, интересно е, че също както юдеите постъпиха със Стефан, не се е променило много – тези детински начини на старание да защитим истината, необходимо е да ги надраснем. Има ли смисъл дотук?
Следваща глава. Вече говорихме за защитаването на църквата, Исус пророкува това. Някак си вече навлязохме в него. И така, Йоан 16:1-3 – Исус казва следното:
„Това ви казах, за да не се съблазните. Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога. И това ще направят, защото не са познали нито Отца, нито Мен.“
Уау! Звучи като че ли Исус е знаел какво се случва днес! Това е напълно точно пророчество. И забележете каква е грижата на хората тук – да защитят... какво? Синагогата.
„Не осквернявайте синагогата със своите ереси! Махайте се оттук!“
И Исус обяснява причината, поради която се случва това:
„Те не познават нито Отца, нито Мен.“
Споделям с вас мнението, че това не е нищо друго освен една детинска форма на религия, която не познава действителността нито на Отец, нито на Сина. Те мислят, че вършат... какво на Бога? Служба. Не искам да мислим:
„О, ето какво правят те, а ние сме добри.“
Искам вие да помислите за своята опитност, за своето разбиране, за това къде се намирате вие по тази скала, а не за тях. Лесно е да посочим с пръст и да кажем:
„Да, те направиха това, те са лоши, а ние сме добри.“
Не това правим. Това също е много детинско. Ами вие? Много пъти нашата опитност е по-скоро детинска, отколкото зряла, и точно с това искам да отправя предизвикателство към всеки един от нас, по отношение на някои от тези области и аспекти. В какво е съсредоточена вашата преданост? Дали е към синагога, към сграда, към здание, към деноминация, или е към личност? Точно за това става въпрос. Разбира се, съзнавам, че повечето от нас, които сме в тази зала, са тук може би точно защото са били изгонени и се е наложило да научите (може би по трудния начин), че мястото, където се намира в действителност предаността, е в Христос. Но ситуацията не е такава за всички. Затова искам да отправя предизвикателство към това, искам да помислим и за това.
Друг аспект, който научаваме много рано като деца, е традицията и формалността на това как се провежда църковната служба. Не сме сложени да седнем и това да ни е казано, но го научаваме седмица след седмица, и особено ако сте възпитани в църквата и сте посещавали Съботно училище, сте ходили на църква и т.н. Научавате и попивате чрез осмоза какво е да се провежда църковната служба. И ние имаме една много богата и сложна традиция, що се отнася до това как би трябвало да се провеждат нещата. Ето как говори Исус за този компонент (и това също е много актуално тук) – Марк 5 гл. ... извинете ме, Марк 7:5-9:
„И така, фарисеите и книжниците Го запитаха: Защо Твоите ученици не вървят по преданието на старейшините, а ядат хляб с нечисти ръце? А Той им каза: Добре е пророкувал Исая за вас, лицемерите, както е писано: „Този народ Ме почита с устните си, но сърцето им се намира далеч от Мен. Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди." Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание [измивания на стомни и чаши; и правите много други неща]. И им каза: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!“
Преданието се научава на много ранен етап, от детството – църковно предание, религиозно предание, начинът, по който би трябвало да се вършат нещата. И, знаете ли какво, случва се много, за което Библията всъщност не говори. Ще ви дам пример за това. Аз преживявам това. Посещаваме много места и е интересно как се провежда църковната служба, на международно ниво, с една и съща формула. Имате встъпителните изказвания, молитвата, трите химна, приветстването, и... Къде намираме написана тази формула за богослужение? Не и в Библията. Не я събарям, не казвам, че е лоша, но проблемът се състои в това, че се съсредоточаваме толкова много, привързваме се толкова много (това е и примерът, който искам да ви дам), че мислим, че именно така би трябвало да се провежда службата и по никакъв друг начин, и ако има друг начин, то той не е приемлив за Бога. Веднъж имахме домашна църква... и знам, че домашна църква за един човек, който е свикнал с църковната формалност за това как трябва да се провеждат нещата, една домашна църква за такъв човек е като хаос. Защото домашната църква е непредвидима, няма бюлетин и не знаете какво предстои. Там няма такава работа като три химна и понякога по средата на проповедта е възможно някой да направи коментар или да се намеси. И веднъж някой дойде в домашната църква. Аз щях да проповядвам и го поканих да дойде. И в края този човек гледаше като че е шокиран, като че е ужасен. Защото аз проповядвах подобно на това сега, но имах всичките си помощник-проповедници, знаете, и всеки се включваше и казваше това и онова, и се приспособявахме към ситуацията и беше приятно, и стигнахме до края. Може би това ни отне малко повече време, но стигнахме дотам, и това беше църква. Имахме и молитва, и... Ние също пеем, не е като да не пеем. Но не е като три химна. Понякога пеем в продължение на половин час. Просто... По-спонтанно е, по-оживено е. Не е толкова строго. Както и да е, този човек беше ужасен. Можех да позная, че той изглеждаше като че е шокиран. Казах:
„Какво има? Добре ли си?“
Той каза:
„Не знам как да регистрирам или да се отнеса към онова, което преживях.“
Той каза:
„Това не е църква.“
И честно казано този човек нямаше чувството, че е отишъл на църква или че се е покланял на Бога. За този човек всичко беше просто толкова встрани от нормата. Мога да разбера и проумея това. Защо е така? Защото човекът е свикнал с традиционния начин на правене на нещата. Затова нека не се закотвяме толкова много в традицията – това е ключовият момент. Всички тези неща започват в ранна възраст. Ето защо... Днес разговарях с някого за това. Ето защо намирате този много интересен феномен, това наблюдение (възможно е вие също да сте го забелязали): Когато споделите вестта за Отец и Сина с адвентист, откривате, че хора, които са се обърнали към адвентизма като зрели хора, с по-голяма готовност... или е по-вероятно да приемат вестта. Те са намерили адвентната вяра (или адвентната вест), имали са друга вяра или са били в друга деноминация, или може би са били изобщо невярващи, и истината ги е довела до това да бъдат адвентисти. И сега те получават една разширена истина и се съгласяват с нея с готовност, приемат я. Възможно е те да бъдат изгонени и тогава изведнъж да видят една страна на Адвентната църква, която не са виждали никога преди това. Както и да е. И тогава, обратното, се срещате с един роден в църквата адвентист и тогава прибавяте няколко поколения – четвърто, пето, шесто поколение адвентист. При това от двете страни, ако нямате нищо против! Много трудно е за такива хора да приемат вестта. Знаете ли защо? Защото имат една генетична преданост към деноминацията. Следите ли? Забелязвали ли сте това? Добре. Всички могат да разберат това. Възможно е да познавате някого, възможно е самите вие да се намирате в тази ситуация. И точно в това се състои въпросът: биваме обучени от детинство... И понеже сме били възпитани с убеждението, че ние сме остатъкът, че ние притежаваме истината, че от другите християни се очаква да променят вярванията си и да повярват като нас, от нас обаче никога не се очаква да променим каквото и да е нещо, в което вярваме, и това е втъкано в нас от Съботното училище. Нали така? Така че когато дойдат някои хора и ви кажат „Отец и Син“, и „църквата има тук погрешно учение, номер две, ако нямате нищо против,“ какво!? Няма начин! Така че е интересно, че хората, които всъщност са притежавали преданост към истината и са станали адвентисти, и видят разширената истина, ще я последват, защото предаността им е към истината. Те нямат тази преданост към деноминация или структура толкова, колкото някой, който е възпитан там. И това беше трудността, която юдеите имаха с Исус. Те имаха вродена, генетична преданост към храма. Стефан говореше за храма и те го убиха с камъни. Исус каза нещо, което се различаваше от тяхното разбиране, и те Го убиха. Не се е променило много. Това е детинско, казано просто.
Нашата преданост, братя и сестри, не се дължи на традиция и всички неща, които развиваме, много от които не са библейски. Няма нищо нередно в това. Няма нищо лошо в това да се провежда църковна служба под формата на три химна и това да има някаква поредност и формула. Не събарям това. Но не мислете, че това е боговдъхновена формула и всичко, различно от това, е неприемливо за Бога. Ясно е, нали? Това е всичко. Това казвам. И така, преданието много пъти измества истината. И това, което се случва днес в църквата, както и сред много хора, е че те са приели преданието... И, вижте, ние имаме едно скъпо пазено предание, което наричаме „27 [или 28, колкото искате ги наречете] Основни учения“. Това е човешко предание. Това са човешки думи. Можете да сложите там библейски стихове и препратки. Това са учения, формулирани от хора. Да, извлечени са от Писанието, но имат в себе си проблеми – в това се състои целият въпрос. Необходимо е да се върнем към Библията. Добре, преданието може да измести Божиите заповеди. Църковното вероучение не е библейско вероучение. Това е ключовият момент. Църковната рутина не е непременно библейска рутина за богослужение. И така, искате да узнаете как се чувства Бог по отношение на някои от тези неща ли? Прочетете Исая 58 гл. - хубава глава, която разглежда това. Добре, в края...
Времето ни изтича. Друга глава в забавната ни книга с разкази тази вечер... този следобед е когато стане въпрос за греха. О, сега става интересно, нали? Като деца биваме учени, че грехът представлява погрешните неща, които вършите, и Бог ни е дал заповедите. И това е много добро и правилно, така учите децата. Как иначе бихте ги учили? Проблемът се състои в това: Някои възрастни никога не надрастват това разбиране. Някои възрастни все още вярват в детинското разбиране на греха – че грехът представлява погрешните неща, които вършите. Надявам се, че като израствате, като зрял човек вие осъзнавате, че грехът е проблем, много по-дълбок от погрешните неща, които вършите. Нали така? Съществува голям спор даже и сред нас, сред вярващите в Божеството, що се отнася до греха – как дефинирате греха. Аз изразявам това по следния начин: Едната дефиниция е детинската дефиниция, едно разбиране е зрялото разбиране. Казвате на децата, че да нарушите закона, да нарушите заповедта е погрешно – това е хубаво и правилно. Но когато тези деца пораснат... ако всичко, което мислите, и всичко, което вярвате, че представлява проблемът с греха, е просто нарушаване на закони, правила и заповеди, вие изведнъж ставате печално невежи. Това може да действа добре за дете, но не и за зрял човек. Осъзнавате това. Защото... Кен говореше за това преди. Както каза Исус, имаме проблем, и проблемът, който имаме, не се е появил, когато сме започнали да вършим погрешни неща, нали? Проблемът е бил...? Това как сме били родени. Нали така?
„Роденото от плътта е...“?
„...плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6).
Един популярен стих, който се използва често в този контекст, е следният (искам да разгледам това много набързо, това не е темата ми, а само илюстрация на всички тези неща от детството, които биват запазвани в зрялата възраст, а което не би трябвало да бъдат) – 1 Йоаново 3:4:
„Всеки, който върши грях, върши и беззаконие, защото грехът е беззаконие [англ.: престъпването на закона]...“
Или както се казва в други преводи, грехът е беззаконие. Този стих се употребява като напълно изчерпателен и като единствената дефиниция за греха, както ни се казва, тъй като има цитат от Духа на пророчеството, наете, в който се казва това. И начинът, по който хората разбират и обясняват това, е като че това е единственият стих в Библията, в който се говори за греха. По този начин съм го чувал аз, по този начин го представят хората. Не това имат предвид цитатите, когато се казва, че това е единствената дефиниция на греха. Ето го въпросът: Дали този стих говори само за нарушаване на закона или този стих говори за състояние на беззаконие? Всичко, което трябва да направите, е да погледнете значенията на думите. Не приемайте на вяра онова, което казвам или „този човек каза“... просто потърсете значенията на думите. Потърсете значението на думата „беззаконен“ и ще откриете, че тя означава всъщност състояние на това да бъдем без закон и действието или решението да нарушим закона. Не можете да научите едно дете за неговото състояние и за проблема с греха и рождението – то е още дете. Така че какво го учите?
„Законът – не го нарушавай!“
Нали така?
„Законът казва това, не го нарушавай.“
Това започва у дома. Даже не ги учите първоначално за Божия закон. Първото нещо е от мама и татко, закони и правила какво да правят и какво да не правят. Те научават за Бога и за Неговите закони и правила и в крайна сметка израстват, за да научат като възрастни дълбочината на проблема с греха, или какво причинява това непокорство. Ето защо казвам, че някои хора не са пораснали в този аспект. Те все още запазват детето или детинското разбиране за правила „прави“ и „не прави“. Така че онова, с което се оказвате в крайна сметка, е една детинска опитност на това да се опитвате да разрешите проблема с греха. Как става това? Опитвате се да приспособите поведението си. Затова се съсредоточавате върху...? Това да се образовате, за да се научите, може би с известно упражняване на воля и някаква решителност, и просто се учите неизменно да се покорявате и да не вършите погрешните неща. Пожелавам ви късмет в това пътуване! Това се нарича „програма на делата“. Програмата на делата не действа. Не и за разрешаване на проблема с греха. Възможно е да подейства за реформирането в малка степен на поведението ви и е възможно да имате добро чувство за себе си при това, но определено тя няма да разреши проблема с греха във вашата опитност.
Нека споделя с вас две притчи. Тъй като разговаряме за разкази и деца, искам да употребя някои притчи, от книгата Притчи. Притчи 24:9 – Соломон казва:
„Измислянето на безумие е [какво?] грях и присмивателят е мерзост за хората.“
Интересен стих! Измислянето на безумие е грях. В съчетание с този стих искам да сложа тази притча от 22 гл. и там 15 ст. - в нея се казва:
„Безумието е вързано в сърцето на детето, но тоягата на наказани-ето ще го изгони от него.“
Интересно! Виждате ли нещо в тези два стиха? Детето притежава естествено, вродено безумие... къде? В сърцето. Как е влязло там – защото един ден детето е решило да не се покори ли? Не, безумието е там по естество, по рождение. И това безумие е наречено... как?
„Грях.“
Ето го въпросът: Хора, които употребяват 1 Йоаново 3:4 и казват, че това е единствената дефиниция на греха, и го употребяват като изключват всичко останало, не се спират достатъчно дълго, за да осъзнаят или да помислят, че ако единствената дефиниция на греха беше написана от апостол Йоан, старейшината, дали това означава, че всички хора преди това в Библията не са знаели какво представлява грехът – хората, които не са притежавали Посланието на Йоан, за да го прочетат? Следите ли? Хората употребяват този стих като единствената дефиниция на греха. Те го употребят като заключителен, като че няма никое друго място в Библията, на което да можем да научим какво представлява грехът. Знаеше ли Соломон какво представлява грехът? Знаеха ли хората в Стария завет какво представлява грехът? Със сигурност са знаели. Тук той ви казва:
„Безумието е вързано в сърцето на детето“ и „измислянето на безумие е грях“.
Това не е темата ми днес, използвам това само като илюстрация. Ние запазваме много от детското разбиране за духовните и религиозни неща в зрялата възраст и това причинява всякакви проблеми в нашата духовна опитност – както в индивидуален план с Бога, така и събирател-но в общуването един с друг.
Друг стих, искам набързо да завърша с него... Преди да прочетем стиха, в Съботното училище може би сте научили тази прекрасна песничка,
„В сърцето ми...“
Знаете песента, нали?
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми...“
Няма да пея песента, но знаете мелодията. Прекрасна песничка. И в тази песен се съдържа вест на истина. И именно тук намирам за странно, че от всичко, което се случва в детството... казвам, че всички тези представи биват запазени и не се обновяват и изменят, и не се прави преход към зряла възраст. Когато стане въпрос за красивата истина, която се съдържа в тази песен... о! ето! като зрял човек това се променя! Знаете ли какво имам предвид? Пеете,
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми,“
и детето би разбрало, че Исус идва в сърцето ни и засиява, но когато това дете порасне, то бива учено на една теология, която казва, че не Исус живее в сърцето ви, а някой друг. Нали така? Някой, наречен „Бог Свети Дух“. Така че забравете за онази песен, която сте пели преди в Съботното училище. Възможно е тя да е сладка и да има приятно звучене, приятна мелодия, но като зрял човек теологията е много по-различна. Знаете за какво говоря, нали? Това е едничкото нещо, което би трябвало да запазите! Защото то е основоположна истина, то е много, много вярно. И това, разбира се, е свързано с представата за Триединството. Отново, не това е темата ми, просто давам илюстрация, просто подбирам някои основни моменти, за да онагледя някои неща относно този преход от детинство към зряла възраст. Някои неща е нужно да се променят, някои неща не е нужно да се променят. И изглежда, че онова, което се случва, е точно обратното. Колосяни 1:27 (последния ни стих, ще завърша с него) – там се казва:
„...на които Бог пожела да изяви какви са богатствата на славата на тази тайна между езичниците, която е Христос във вас, надеждата на славата.“
Предполагам, че това е основата на песента, нали?
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми, Господи Исусе...“
Знаете, „ела днес, ела за постоянно“ и т.н. Красива песен. Тази песен наистина ми харесва, между другото, красива песен е. Даже и сред нас... С това нямам за цел просто да кажа, че хората, които вярват в Триединството, променят нещата. Това е вярно, защото представата за Триединството в основни линии замества Исус с някой друг. Тя казва, че това не е Христос, а е някой друг, защото поучава, че Светият Дух не е Христос, а е друга, отделна личност, която се нарича Бог Свети Дух – именно той е в нас и т.н. Но даже и сред нас тази представа също бива изменена, при което някои хора казват, че в действителност не самият Христос е в нас, а когато четете Библията и приемате Библията вътрешно, ето това означава „Христос във вас“. Може би това става като ангелите ви помагат и ви донасят Духа, ето това означава „Христос във вас“. Нека ви кажа нещо, за да обобщя ясно и просто: Ако това е който и да е друг, различен от Христос, или каквото и да е нещо, което е по-малко от Христос, вие нямате онова, за което говори стихът. Нали така? Достатъчно просто. Това е едно хубаво детинско нещо, което да запазите. „Исус във вас,“ задръжте това! Защо да промените това? Това е добро, основоположно нещо. Ако се отнася за който и да било друг, различен от Христос, ако става въпрос за което и да е нещо, което е по-малко от Христос, това не е Христос. И в двата случая дяволът... Знаете, казваме, че това се прави от Триединството. Даже и сред нас, има хора даже и сред нас, които вярват, че това да имаме Христос означава да имаме нещо по-малко от Христос – библейски думи, библейско указания, това вие да учите, вие да се опитвате да измените поведението си. Ако нямате самия живот на Сина... И това не е просто клише, не е метафора, това не е просто описание на момента, в който вие решавате да следвате закона или да се покорявате на Библията. Случва се чудо, братя и сестри, при което Бог ви дава нещо, което не сте имали. Не можете да докарате това, не можете да коригирате мисленето или изборите си и изведнъж сега да имате Христос в себе си поради своето усилие. Христос не може да бъде във вас поради каквото и да е нещо, което вие вършите, или който и да е от инструментите, с които разполагате. Бог ви дава нещо, което вие нямате или не притежавате по естество. Точно такова е. Той не ви дава книга, при което да каже:
„Ето как да се научиш да имаш Христос в себе си.“
Книгата ви казва за една истинска личност. Вие получавате истинската личност. Следите ли? Не ходите на училище, за да научите как да изглеждате сякаш имате Христос в себе си. И при все това до голяма степен това е именно така. Следите ли? Ние действаме според начина, по който чувстваме, че би трябвало да действа Христос, и вярваме, че точно това представлява „Христос във вас“ - защото сме се обучили да се държим по начин, който е в съзвучие с онова, което разбираме от Писанието. Мислим, че е точно това, че това представлява „Христос във вас“. Не! Това е чудо, което вие не можете да осъществите. Получавате го. То представлява получаването на Христовия живот.
И така, искам да завърша там, където започнахме, с онова, което казва апостолът. И нека преминем на този първи слайд, с който започнахме, и ще го прочета отново – 1 Коринтяни 13:11:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.“
Надявам се, че днес това ви е накарало да помислите за някои аспекти – в личен план, не за другите, а лично за себе си. Дали вие сте от дете към зрял човек или не сте? Ако сте били християнин в продължение на някакъв период от време, е необходимо да можете да видите някакви...? Зрялост и израстване, и напускане на детинското. Това е предизвикателството ми към вас. Нека преживеем, братя и сестри, действителността на това, което представляват тези неща, а не формалностите, не илюстрациите и да останем заплетени в тях. Съществува истинска, жива опитност на това за какво се отнася да бъде някой християнин – това е да притежава и да има Христовия живот. Това наистина е просто и ясно. Това е вестта. И така, нека „Скъпи Исусе“ бъде действителност, а не просто молитва, нека Христос да бъде във вас. Приемете Го, приемете Неговия живот. Има ли смисъл? Добре. Нека се помолим и ще завършим заедно. Моля се да сте били благословени от това видео.
Постарайте се да се абонирате за канала ни.
Харесайте, включете известията и, което е най-важно, споделете това видео с други.
Нека Бог Отец ви благослови богато в Исус.
Revelation1412.org
Апостол Павел казва следното в 1 Коринтяни 13:11 (разбира се, главата за любовта), ето какво казва там:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.“
Това е нещо много значимо за размишление и вземане под внимание в нашето християнско ходене. Има етап в опитността ни като християни, в който сме като деца, и този етап не е предназначен да бъде постоянен. Необходимо е да преминем нататък и да съзреем, и да напуснем детинското. Днес искам да изследвам малко това – аспекти на вярата ни от нашето детство и това как те преминават в нашата зряла възраст. Въпросът, който искам да задам: Дали ние, дали вие сте напуснали детинското? Променят ли се нещата между детинството и зрялата възраст? Според този стих, отговорът е едно гръмко „Да!“. Искам да изследвам това. Някои неща не просто се променят... Променят се някои неща, които би трябвало да се променят, както посочва тук апостол Павел. Променят се също и някои неща, които не би трябвало да се променят. Тогава има и някои неща, които не се променят, а би трябвало, и тогава, накрая, разбира се, има някои неща, които не се променят, но е необходимо да се променят. Така че ще погледнем всичко това.
Едно от първите неща в християнската си опитност, които научаваме като деца, е да се молим. Имам две малки момичета и провеждаме семейно богослужение и т.н. Те много бързо се научават да се молят, защото правим това преди хранене, правим го на богослужение и преди лягане, така че това е нещо, което се повтаря през деня. Така че научаването да се молим, ако сте възпитан като християнин... Осъзнавам, че тук има смесена аудитория, така че не всеки от присъстващите е възпитан непременно като християнин. Но ако сте били възпитан като християнин, ще си спомните, че в детството ви моленето е било едно от първите неща, които сте научили, и особено когато се случи да посещаваме Съботно училище, което е мястото, където децата научават първите елементи на религията в публична обстановка. Знам, че това започва у дома, но в Съботното училище (в църквата) е мястото, където получавате социалния компонент. Там то се превръща в норма за детето, тъй като то вижда други хора да правят това, други деца да го правят, че то не е просто някаква приумица, която имаме у дома, и то става нормално.
Една от най-често срещаните молитви, която съм забелязвал и която чувам в Съботното училище, е молитвата „Скъпи Исусе“. Знаете ли молитвата „Скъпи Исусе“? Малки деца се молят:
„Скъпи Исусе, благодаря Ти за [това],“ или „благодаря Ти за [онова]”,
и това е сладко, красиво, очарователно и просто сърдечно, и е красиво. Откъде са се научили те да се молят със „Скъпи Исусе“? Били са научени на това, нали? От някой възрастен някъде в хода на нещата, независимо дали у дома или от учител в Съботното училище. Това е причината за тази молитва. Няма нищо нередно в това. Както казах, то е доста сладко и благо, и много детско. И е точно такова, наистина е детско. Но съм забелязал също, че много пъти, когато чуя възрастни да се молят, о, ето! продължавам да чувам молитвата „Скъпи Исусе“. Тук искам да изясня, че не се опитвам да съборя това или да кажа, че е погрешно. Не става въпрос за това дали то е правилно или погрешно да се молите „Скъпи Исусе“. Отговорът не е дали това е правилно и погрешно. Отговорът е, че няма нищо погрешно в това, но то е непълно. Искам да направим само малко изследване на това днес, защото намираме, че онова, което липсва при такива молитви, е Отец. Нали така? (Всъщност би трябвало да кажа не „което липсва“, а „който липсва“.) Но липсващият елемент там е Отец. Обикновено в такива молитви не чувам за Отец. Искам да изследвам малко молитвата и това как молитвата се развива от детството към зрялата възраст. И особено теологията и разбирането, които откриваме в молитвите си. Не става въпрос просто за това да се молим правилно, защото действията ни откриват нашето...? Мислене, нашето разбиране. А много пъти този преход от детство към зряла възраст в сферата на молитвата не се състои. И така, що се отнася до това един зрял човек да се моли „Скъпи Исусе“, какво мислите вие? Намирам това за доста различно спрямо начина, по който Исус ни научи да се молим. Познаваме пасажа, но нека го погледнем тук – в Лука 11:1, 2:
„И след като се бе молил на едно място, един от Неговите ученици Му каза: Господи, научи ни да се молим, както и Йоан е научил своите ученици. А Той им каза: Когато се молите, казвайте: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята...“
и молитвата продължава, запознати сме с нея. Исус ни каза да отправяме молитвите си към Бога, към Отец, и има причина за това. Когато молитви се отправят неизменно само като молитви „Скъпи Исусе“, ние оставяме настрана...? Отец. Разбирам, че някой може би ще каже,
„Не, не! Аз вярвам в Бог Отец и просто се моля със „скъпи Исусе“, но знам, че Отец съществува“
и т.н., но искам да спомена нещо, което Яков споменава: Вярата ви се изразява най-добре чрез вашите...? Действия. Едно изповядване за вяра в нещо, което не се отразява в действията ви, е просто изповядване. Следите ли? Така че е възможно да вярвате в нещо в теоретичен план, но ако молитвата ви неизменно пропуска Отец, тогава в действителност именно това е вярата ви. Така че изповеданието не е достатъчно. Защо каза Исус, че би трябвало да се молим на Отец? Ясно... Картината, която получавам тук, когато учениците чуваха Исус да се моли (мисля, че това е доста ясно), е че те почувстваха, че не знаят как да се молят. Нали така? Като чуха Исус да се моли и тази връзка, този разговор с Отец, който водеше Той, те чувстваха:
„Не на това са ни учили в Съботното училище в синагогата. Господи, научи ни да се молим така. Какво е това нещо тук? Искаме да узнаем как да се молим така.“
Каквито и молитви да бяха научили те, когато са били деца в Съботното училище в синагогата докато са израствали, молитвите на фарисеите, старейшините и които и да било, молитвата на Исус се различаваше забележимо, и те искаха да научат това. Интересно! И така, тук Исус им казва и им заръчва да отправят молитвите си към Бог Отец. Той казва:
„Отче наш...“
Тук няма да проучваме молитвата на Исус, ще проуча само това към кого е отправена молитвата – отправена е към Отец. И причината за това е много проста. Оказва се, че Бог Отец е Източникът на всичко. Така че ако идвате в молитва, за да общувате и да благодарите, и да прославите, и да поискате от Бога, искате да дойдете при върховния Източник. Затова Исус казва:
„Когато се молите, ето как да го правите – започвайте с...“?
Обръщение към Източника на всичко. Оказва се, че това е Бог Отец. Разбира се, и Яков казва това. Преди малко споменах Яков, но в Яков се казва също:
„Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е [откъде?] отгоре и слиза от Отца на светлините...“ (Яков 1:17).
Разбира се, Павел също потвърждава това. В 1 Коринтяни 8:6 той казва:
„...но за нас има само един Бог – Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ - Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него.“
Някои много ключови фрази и думи се съдържат в този пасаж. Казано просто, Бог Отец е Източник на... колко неща? На всичко. Знаете ли, в това се включва даже и собственият Му, роден Син. Ето защо Той е наречен „Синът на Бога“ - защото има един Бог, от Когото е...? Всичко. Всъщност там можете да добавите и Светия Дух, защото той също е наречен „Духът на Бога“. Единственият, който не е наречен „на“ някого, е Бог Отец – Той не е „на“ някого или нещо. Той е Бог Отец – Източникът, всичко е от Него. Доста просто, доста ясно. Това е разбирането, което се съдържа в молитвата. Така че когато дойдем и се молим с това разбиране, точно това възнамеряваше Исус, когато научи учениците Си да се молят. Следите ли? Просто проучвам малко механиката на молитвата, вместо да навлизам в своите „молитви на автопилот“. Знам, че всички си имаме „папка с молитви“ и натискаме бутона „пускане“, и имаме автопилот. Просто проучвам малко думите, които използваме, и ги изследвам, защото е хубаво да се прави това. Тези наизустени молитви не са угодни на Бога, знаем това. Някак си не вярваме в молитвеници и други такива, не практикуваме това. Но мисля, че понякога имаме своя собствена форма на молитвеници тук и се впускаме в рецитиране на молитвите. Знаете за какво говоря, нали? Когато сте уморени вечерта или се молите преди хранене и преди лягане, и т.н. И понякога даже заспивате докато се молите, нали? Да не дава Бог! Не признавайте това пред никого.
Но аз съм заспивал. Ще бъда честен, заспивал съм. Това е в естеството ни. И понякога се моля и си мисля изцяло за нещо друго. Нали така? Затова е добре просто да мислим разумно за онова, което правим. Точно за това изследваме тук молитвата малко по-отблизо.
И така, какво да кажем за моленето към Исус? Някой ще зададе този въпрос и искам да го разгледам тук набързо, защото това е молитвата според онова, което ни заръча Исус, и хората казват:
„Какво да кажем за моленето на Исус? Ами „Скъпи Исусе“? Погрешно ли да се молим със „Скъпи Исусе“?“
Не е погрешно, ако имате правилно разбиране. Като правилното разбиране е, че Бог Отец е Източникът на всичко и всичко достига до нас чрез Христос. В Библията имаме пример за някой, който се помоли на Исус – Стефан, докато беше убиван с камъни. Спомняте ли си това? Той се обърна с думите:
„Господи Исусе, приеми духа ми.“
Той се молеше на Христос. Ясно е, че Христос беше някой, преживял опитност точно както Стефан, затова Стефан се обърна към Христос. Христос чу тази молитва и й отговори. Няма нищо нередно в това да се молите на Исус, при условие, че имате правилното разбиране. Но това е молитвата изключение в Писанието. Неизменните и преобладаващи молитви в Писанията са отправени към Бог Отец – поради причината и основанието, които изследвахме тук (така че ето защо е важно да изследваме това). Ето защо казвам, че твърде често откриваме, че в такива молитви, като например молитвата „Скъпи Исусе“, които са широко разпространени и преобладаващи, Бог Отец странно отсъства в толкова много от тези молитви на тези хора, изповядващи, че са християни, които вярват в Библията, които вярват в положението на Бог Отец и т.н. Но в активната съставка на общуването с Бога Бог Отец бива оставен вън.
Друг аспект на молитвата (това е втората глава, втората част от няколкото разказа, които изследваме заедно), е моленето в името на Исус. Това е тясно свързан елемент, защото е част от молитвата. Наблюдавал съм също през краткото си време тук, на земята, наблюдавал съм също някои молитви, които се отправят без даже да се употребява каквото и да е име. Те се движат в следните линии:
„Скъпи Боже... [Попълнете празните места.] В Твоето име, амин.“
Чували ли сте такива молитви? Може би вие се молите така. Не вдигайте ръка. Не искам да знам по чии пръсти стъпвам, защото съществуват разнородни практики и поведения. Но съм чувал често:
„Скъпи Исусе...“ и т.н., представяте молитвата. И краят на молитвата е: „В Твоето име, амин.“
Добре, ако се молите „Скъпи Исусе“, „в Твоето име“ изглежда логично, последователно. Но понякога хората просто се молят „Скъпи Боже“ и казват: „В Твоето име.“ Тъй като Бог си знае името и не е нужно да го повтаряме, затова казваме просто: „В Твоето име.“ Споменахме това. Да казваме или да се молим „в името на Исус“ не е формалност, която просто да включваме и да прибавяме към молитвите си. Искам да проуча малко и това и да видим за какво се отнася всичко това. Ето как формулира това Исус, за да можем да си набавим библейската основа – Йоан 14:13:
„И каквото и да поискате в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина.“
Исус възнамеряваше да употребяваме в молитва Неговото име. Вярно ли е? И името Му е „Исус“ (или английската му форма, както и да е, няма да се впускам в дебата за това, всички ние говорим за една и съща личност – Божия Син, на еврейски „Йешуа“, на английски „Исус“, за Този, за Единородния Божий Син, за тази личност), Той желаеше да употребяваме Неговото име. И Той казва:
„...ще го направя.“
Каква е причината и какво означава всъщност това да използваме името на Исус? Забележете една връзка, която прави Той. Той казва:
„...ще го направя, за да се прослави Отец [къде?] в Сина.“
Следователно, употребяването на името на Исус осъществява тази връзка, въздава слава на Отец в Сина. Признаване на връзката между Отец и Сина е когато употребявате името на Исус в молитва. Така че вие се обръщате към Източника на всичко, Бог Отец, и употребявате името на Исус за слава на Бог Отец в Сина. Съществува връзка, по отношение на която молитвата има за цел да изрази нашето разбиране. В по-голямата част това се пропуска. Ето защо проучвам малко това като може би напомням, а може би просто предизвиквам мисленето ни за това. И така, да молим в името на Исус означава да признаваме действителността на връзката между Отец и Сина. Осъзнавате ли това? Знам, че не всеки, който се моли в името на Исус, непременно знае или вярва в това. Познавам мнозина, които вярват в Триединството, които не признават връзката Отец-Син за действителна, и всички те като цяло се молят в името на Исус. Но какво означава в библейски план да се молим в името на Исус? Нека ви кажа направо: Това е повече от просто да прикрепваме фразата „в името на Исус“ в края на молитвите си. Необходимо е да се молим с разбиране, с проумяване. Молитвите ни не са рецитал, те са израз на вярата ни. Точно това са предназначени да бъдат. Нека видим по още какъв начин Исус изразява това – Йоан 16:23:
„И в онзи ден няма да Ме питате за нищо. Истина, истина ви казвам: Ако поискате нещо от Отца в Мое име, Той ще ви го даде.“
Доста ясно, нали? Ето откъде вземаме практиката да се молим на Отец, като се молим в името на Исус. В общ план мнозина разбират това правилно, така че не заставам тук в критика към молитвите на всекиго. Има много хора, които се молят правилно и подобаващо, но искам да погледнем конкретно стоящата зад това обосновка. И така, да се молим на Отец в името на Исус. Той казва:
„Когато правите това, каквото и да поискате от Отца в Мое име, Той ще го даде.“
Има нещо по отношение на искането, има сила в искането в името на Исус. Това е повече от просто формалност, която употребяваме в молитвата. Има много примери за това в Библията, ще употребя само един, за да онагледя това – пример за хора в Библията, които се молят като употребяват това конкретно разбиране, според както се изразява в думите им, в действията им. Деяния 4:29, 30:
„И сега, Господи...“
Това е молитвата на учениците след като бяха бити и гонени от юдеите.
„И сега, Господи, погледни на техните заплахи и дай на Твоите раби с пълно дръзновение да говорят Твоето слово, като простираш Ти ръката Си за изцеление, и да стават чудеса и личби в името на Светия Твой Син Иисуса.“
Ако продължите да четете, ще откриете, че на тази молитва беше отговорено и те получиха Духа.
И така, много молитви в Писанието са записани така. Има сила, има власт в името на Исус – не само като го изговаряте, но когато разбирате защо в него се намира сила. Това е свързано с родствената връзка Отец-Син (което е доста интересно), точно там, в молитвата. Това не е моят възглед по темата, нека ви го прочета от Библията, за да видим за какво говорим. Йоан 16:26, 27 – говори Исус и казва:
„В онзи ден ще искате в Мое име; и не ви казвам, че Аз ще поискам от Отца за вас; защото сам Отец ви обича, понеже вие възлюбихте Мен и повярвахте, че Аз от Отца излязох.“
Виждате ли връзката? Искането в Неговото име е начинът, по който Отец ще чуе. И причината е, че те обичат Христос и знаят и вярват в нещо по отношение на Христос – че Той е излязъл от Бога. Тук се говори за факта, че Христос е Единородният Божий Син. Следователно, искането в името на Исус е признаване на връзката, която Исус има с Отец като Негов Единороден Син. И това е причината, поради която Отец обича учениците, и причината, поради която Отец слуша и отговаря на учениците. Уау! Така че точно там, в молитвата, се съдържа истината за Отец и Сина. Ето това имаме предвид. Ето това ни увещава Библията, че имаме предвид, когато казваме „в името на Исус“, или „заради Исус“ (както се изразява често). „Заради Сина Ти.“ Ние молим Отец и употребяваме Неговия Син и връзката на Отец и Сина. Знаете, като родители можем да разберем това, нали? Когато имаме взаимоотношения с децата си, тази връзка – точно това имат Отец и Синът помежду си. Така че искаме в името на Исус, като признание на връзката, която има Той с Отец. Точно така искаше Исус да се молим.
Ето го и въпросът, който искам сега да зададем по отношение на това: Какъв е вашият молитвен живот? Какви са вашите молитви – детински или зрели? Това е въпросът, доста актуален въпрос. И така, молитва „Скъпи Исусе“ или истинско разбиране? Отново, не събарям това, но ако това е всичко, което съществува към молитвата, то е недостатъчно. Погледнахме какво има да каже Библията.
Следващата глава в малкия ни разказ, или поредица от разкази днес, също е тясно свързана. Като деца... едно от нещата, на които съм учен и които забелязвам, е че биваме учени да бъдем почтителни в църквата. И това обикновено означава да седим тихо, да не шаваме и да не ходим насам-натам, и просто да седим тихо в продължение на два часа и т.н. Вижте, трябва да правя това със своите момичета и това е доста ангажиращо упражнение – трябва постоянно да стоите над тях. Така биваме учени като деца, защото идеята е: Това е Божият дом, необходимо е да бъдете уважителни, почтителни. Вижте, няма нищо нередно в това, не го казвам, за да го осмивам. Това е действително и е много практично. Много пъти не искате богослужението или онова, което се случва, да бъде нарушавано от деца, които вдигат шум и тичат наоколо, и т.н. Това е нещо много необходимо. Но въпросът във връзка с това е, че представите никога не достигат до зрелостта на онова, което Бог възнамерява за нас в действителност. Искам да обясня какво имам предвид, защото тези деца, които биват поучавани да бъдат почтителни в църква и да мълчат и т.н., порастват и стават зрели хора, имащи определени вярвания и представи за църквата, които са в пряко противоречие с Божието слово. Ще обясня какво имам предвид. И това е начинът, по който се полага основата. Ето защо е важно... В нашата опитност трябва да настъпи етап, в който да осъществим преход от дете към зрял човек, в някои от тези представи. Открих, че много пъти в своята опитност запазваме детински представи за вярата и духовността, които в крайна сметка ни дават една детинска опитност в духовните неща. Както и да е, какво имам предвид за тази представа по отношение на църквата и какво не е наред в това да бъдем почтителни в църквата, това е нещо хубаво? Това наистина е нещо хубаво. Открих, че съществува една представа, съществува една представа, че Божията църква е някакъв вид сграда, която наричаме „църква“. И по-нататък, че деноминацията, която притежава и управлява тази сграда, е Божията църква. Нали така? Много хора биха казали: „Амин!“ Не и според Библията. Не и според новозаветната част от Библията. И като зрели хора на нас се казва да бъдем почтителни в църква. И, вижте, напълно съм в хармония с това. Седя понякога в почивките между службите в църквата и шумът наистина е като на пазар. Откровено е такъв. И разказът, който ми идва на ум, е когато Исус дошъл в църквата и там купували и продавали.
„О, всички говорят! Звучи като нещо много шумно.“
И това не е атмосфера, благоприятна за богослужение. И някои църкви всъщност имат на входа надпис:
„Светилището Ми да почитате.“
Спомняте ли си? Това е от Стария завет и стихът е:
„Да пазите съботите Ми и светилището Ми да почитате“ (Левит 19:30).
Някои църкви поставят това на плоча или нещо такова и така когато влезете в църквата сега това е мястото, в което се намира Божието присъствие, това е Божият дом и е необходимо да бъдете почтителни. И неизменно представата в умовете на повечето хора е, че Божият дом е тази църковна сграда и докато сме в тази църковна сграда е необходимо да имаме предвид, че тук живее Бог, че тук е нещо като дом на Бога. Следите ли? Не това е учението на Новия завет. Това е учението на Стария завет, осъзнавам това, защото Бог учеше децата на духовни истини, чиято действителност искаше те да разберат един ден, щом пораснат. И така, за какво говоря? Всъщност искам тук да добавя нещо: Не само че някои хора се чувстват така по отношение на деноминация или църква, но някои църкви всъщност имат една част от църквата отпред като свято място, на което хората не отиват. Не непременно адвентни църкви. Имам предвид католически църкви и т.н. Отпред е областта на свещения олтар, където обикновените миряни не се допускат. Там отива само свещеникът. За какво ви напомня това? Откъде произлиза тази представа? От Стария завет. Така стояха нещата тогава, за децата. И обратното... и точно тук става наистина сериозно. Това не е просто коментар или представа:
„О, виж, хората мислят така!“
Ето къде това е наистина трагично и въздейства върху разбирането на хората. Обратното, хората вярват, че когато някой бъде отделен от църквата, той бива отделен от Бога. Нали така? Виждате връзката. Ако бъдете лишени от църковно членство, не ви се позволява да пристъпвате до тази сграда, където живее Бог (това е Божият дом) и вие по същество сте лишени от...? Спасение. Колко хора познавате вие, които са преживели такава опитност? Може би самите вие сте преживели такава, при което изключването от църквата е нашият съвременен еквивалент на убиването с камъни, което беше налице в Стария завет. Тогава вие убивахте грешника и еретика чрез замеряне с камъни. Как ги убивате днес? Лишавате ги от спасение, изключвате ги.
„Не си допускан тук, братко/сестро. Ако дойдеш тук, ще повикаме полиция.“
Не се шегувам, това се случва.
„Ще направим необходимото, за да те лишим от възможност да влизаш на това място и пристъпваш до него.“
И разбирането в ума на много хора, които посещават църквата, е:
„О, клетият брат/сестра! Те са изгубени! Защото Бог живее тук, това е Божият дом, а те не идват тук.“
Следите ли? Ковчегът. Тази представа, братя и сестри, е печално трагична и напълно противна на Библията, на Писанието, както предстои да видим, при което се опитвате да лишите хора от достъп до Бога като ги изключвате. Ето един стих, който се използва в тази връзка – 1 Тимотей 3:15:
„...в случай че закъснея,“ казва Павел на Тимотей, „за да знаеш как трябва да се държат хората в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и опора на истината“.
„Ето! Тук Павел казва, че Божият дом е църквата на живия Бог!“
За какво говори тук Павел? Дали Павел говори за сграда? Повечето хора биха казали „Да“. Единствената сграда в Новия завет, която е наречена Божия църква, не е сграда от тухли и камъни. Това са хората, които имат Христос вътре в себе си. Вярващите са църквата. Това е една жива църква. Ето защо тя е наречена „църква на живия Бог“ - защото е жива църква, тя е тялото вярващи. И така, представата за църквата в Новия завет не е за сграда. Няма свещеност, няма святост, която да съществува в която и да е сграда, даже ако сложите отпред надпис „Църква“ и поставите библейски стихове из цялата сграда, и се срещате там и провеждате богослужения. Няма нищо свещено, свято по отношение на тази сграда, с изключение на момента, в който там присъства Божият народ и се покланя – тогава Исус е сред тях. Ако същата тази група хора излезе в парка и направи богослужение под дървото, там ще бъде присъствието на Исус – Той няма да бъде сам в сградата. Така че сградата... Ние имаме тази представа за църковната сграда. Някои хора в някои деноминации се прекръстват щом минат с колата покрай църквата, защото вярват, че там е Божият дом, че там живее Бог. Така че аз минавам покрай Бога и казвам: „Здравей, Боже!“ и се прекръстваме. Това е изражение на определено разбиране и е нещо, което някои деноминации правят. Може би ние като адвентисти не го правим, но много пъти носим същия манталитет, същата представа. И така, Божият дом, Божията църква според Новия завет е Христовото тяло, тялото вярващи – там, където са събрани двама или трима, това е Неговата църква. Образът на светилището, храмът в Стария завет и свързаните с него служби беше илюстрация за децата, така че да могат да разберат, че действителността е нещо по-голямо. Твърде често ние запазваме много от старозаветните представи за църквата, за Бога, за Божието присъствие и т.н. Ето защо изследвам и проучвам това. Това би подействало за деца. И повечето деца вярват, че църквата е Божият дом и там е мястото, където живее Бог. Но печалното е, че няма преходен момент, в който това дете, щом стане зрял човек, да бъде сложено да седне и да му се каже:
„Знаеш ли какво? Това беше за деца. Истинското разбиране е, че църквата е вярващият.“
Така че тези зрели хора сега все още мислят в ума си като деца и се отнасят към църквата и деноминацията като Божий дом и Божия църква, а не, че са хората. В това се състои проблемът. Виждате ли проблема? Ето защо говорих за „„Скъпи Исусе“ и други разкази“ - разкази, които започват в детството ни, но от които не се освобождаваме и които всъщност в крайна сметка оказват въздействие върху опитността, разбирането и поведението ни като християни. Разбира се, човекът оказва въздействие и върху други. Ето – Матей 16:13, Исус казва:
„Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да й надделеят.“
Ето го Христос, изграждащ църквата Си. Коя е тази сграда? Това не е сграда, за каквато се сещаме ние, като например сградата, в която сме се събрали тук днес. Църквата, която Исус съгради, е съставена от живи камъни. Това е Неговата църква. Това не е притежание на някаква корпорация или деноминация, която притежава правата над сградата и решава кой да влиза и кой да излиза с ключалка и ключ, благодаря на Бога! Това също се е случвало, знаете ли? Хора биват заключвани от външната страна на църквата, защото понякога църквата не може да изгони няколко члена, може би по-голямата част от църквата бива изгонвана, така че това, което се случва, е че те заключват църквата и възпрепятстват това хората да... Помислете какво е разбирането, изразено в тези действия. Затова искам да помислите, не критикувам просто поведението. Помислете какво се изразява.
„Лишаваме ви от това да влезете в Божията църква, в Божия дом. Ние отговаряме, държим нещата под контрол, ти си вън. Не си съгласен или не ни харесва онова, което правиш, казваш, мислиш, каквото и да е нещо – ето я разграничителната линия, начертаваме я.“
Интересно, нали? Толкова печално е, защото това е един от най-често срещаните проблеми. Една от най-големите спънки за това защо хората в църквата не приемат вестта за Отец и Сина е това вярване –
„че църквата, деноминацията, в която вярваме, притежава истината, и ние сме именно в нея, ние сме в безопасност в Ковчега. И ако този брат Х или сестра У са изключени, горките! Те са вън на дъжда и пороите и са вън от Ковчега, и ще бъдат изгубени.“
[И е печално също, че точно за това се бореше Мартин Лутер, нали? Че има спасение вън от църквата, защото през цялото тъмно Средновековие хората са се бояли да напуснат църквата.]
Правилно, да, това е често срещана тема тогава – че спасението се намира само в рамките на църквата, на деноминацията. Ковчегът на безопасността, братя и сестри, не е деноминацията. Знаете ли кой е Ковчегът на безопасността? Христос и това да бъдем в Него. Вън от Него няма спасение. И никой не може да ви отнеме от Него – Той каза това. Никой не може да го направи. Така че тази работа с изключването и мисленето, че лишавате хора от спасение, в действителност е все детинско поведение. Детинско поведение в опит да подкрепим някаква любима идея или представа. Както и да е, ще стигнем до това, но ето още един стих в този смисъл – 1 Коринтяни 16:19:
„Поздравяват ви църквите, които са в Азия. Нарочно ви поздравя-ват в Господа Акила и Прискила с църквата в техния дом.“
Следователно, техният дом не беше църквата, а църквата беше в техния дом. Знаете ли защо? Защото вярващите са събрани в дома. Ето това е църквата – вярващите. И ако онези вярващи се бяха събрали в друг дом, църквата щеше да бъде там. Няма святост, която да съпровожда каквато и да е сграда или каквото и да е здание, според Новия завет. И ако вярвате, че има нещо свещено, специално по отношение на една сграда, в която отивате да се срещате с Бога или че Той е в по-голяма степен тук, отколкото ето тук, тогава вие все още мислите по детински. Няма друг начин да се изрази това. Следите ли? Възможно е това да подейства за малки деца, но е необходимо да го надраснем, братя и сестри. Това е учението на Новия завет. Ето го въпросът, ето го ключовият момент, в който става много интересно. Когато говорим за почитането на Божието светилище, ние трябва да проявяваме почтителност. И във всички случаи когато се съберем е необходимо да бъдем почтителни и да се държим прилично. Не казвам: Нека просто да правим каквото ще и да бъдем дразнещи и шумни, и цялата тази това безсмислица. Идеята е, че ние признаваме Божието присъствие. А не че се намираме в специална сграда или в специална обстановка. Проблемът се състои в това, че понеже събирането на вярващите често се състои в същата сграда, църковната сграда, ние неизменно и несъзнателно започваме да приписваме значимост на сградата, в която църквата обикновено се среща. Следите ли? И понеже тези неща не се изразяват достатъчно ясно, понякога даже когато църквата е празна чувстваме:
„О, това все още е Божият дом!“
Това е сграда! Мислите, че Бог живее там сам и когато хората си отидат у дома Той стои там ли? Да. Ето го въпросът: Става дума за това да признаваме Божието присъствие, на мястото, където се намира Божието присъствие. Бог е жив Бог; Той желае да присъства сред Своя народ. Почтителността към Божието светилище... еквивалентът на почитането на Божието светилище в Новия завет... Ще изразя това по следния начин: Божието светилище в Новия завет не е сграда. То е първо и преди всичко личност. Знаете ли коя е тази личност? Неговият Син. Ако си спомняте, в Стария завет Бог каза:
„И да Ми направят светилище...“ Защо? „...за да обитавам между тях“ (Изход 25:8).
Къде беше Божието обитаване сред нас в Новия завет? Някой, Чието име беше...?
„Емануил.“
Което означаваше... какво?
„Бог с нас.“
Божието светилище в Новия завет е Неговият Син. И всички онези, които са прикрепени към Неговия Син като членове на Неговото тяло, са Божието светилище. Това е Божията църква. Виждате ли картината? Деца, зрели хора – този е преходът. Ето един интересен стих относно почитането на светилището – Марк 12:6. Исус разказа следната притча за собственика на лозето и ето какво казва тук:
„Той имаше още и един възлюбен син; него изпрати последен до тях, като мислеше: Ще почетат сина ми.“
Знаете какво се случи там, нали? Те го убиха. Ето го удивителното нещо, братя и сестри: Много от хората, които са много твърди относно почитането на църквата и защитаването на църквата, правят това на цената на...? Сина, а това е истинската църква. Виждате ли трагедията? Същото, което се случи в онази притча, в която убиха сина, е нещото, което се случва често днес. Заради защитаване на църквата и защитаване на устоите на църквата, онези, които вярват в Сина, биват...? Убивани – лишавани от спасение. Вижте, ако... Сигурен съм, сигурен съм, че ако хората днес можеха да убият с камъни и това да им се размине, това щеше да бъде сторено. Не мислите ли така? Единственото нещо е, че днес това не може да ви се размине. Единственото нещо, до което можете да прибегнете, единственото нещо, което можете да направите в действителност, е да ги изгоните. И еквивалентът е същият, защото вие...? Ги убивате, лишавате ги от спасение, докато мислите, че защитавате църквата. Интересен паралел. И Исус казва:
„Каквото сте направили на един от тези, сте го направили...“ какво? „...на Мен.“
Почитането на Сина и почитането на онези, които въздигат Сина – не на самите тях, а на тази вяра, на това вярване – днес въпросът се състои в това. И така, интересно е, че също както юдеите постъпиха със Стефан, не се е променило много – тези детински начини на старание да защитим истината, необходимо е да ги надраснем. Има ли смисъл дотук?
Следваща глава. Вече говорихме за защитаването на църквата, Исус пророкува това. Някак си вече навлязохме в него. И така, Йоан 16:1-3 – Исус казва следното:
„Това ви казах, за да не се съблазните. Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога. И това ще направят, защото не са познали нито Отца, нито Мен.“
Уау! Звучи като че ли Исус е знаел какво се случва днес! Това е напълно точно пророчество. И забележете каква е грижата на хората тук – да защитят... какво? Синагогата.
„Не осквернявайте синагогата със своите ереси! Махайте се оттук!“
И Исус обяснява причината, поради която се случва това:
„Те не познават нито Отца, нито Мен.“
Споделям с вас мнението, че това не е нищо друго освен една детинска форма на религия, която не познава действителността нито на Отец, нито на Сина. Те мислят, че вършат... какво на Бога? Служба. Не искам да мислим:
„О, ето какво правят те, а ние сме добри.“
Искам вие да помислите за своята опитност, за своето разбиране, за това къде се намирате вие по тази скала, а не за тях. Лесно е да посочим с пръст и да кажем:
„Да, те направиха това, те са лоши, а ние сме добри.“
Не това правим. Това също е много детинско. Ами вие? Много пъти нашата опитност е по-скоро детинска, отколкото зряла, и точно с това искам да отправя предизвикателство към всеки един от нас, по отношение на някои от тези области и аспекти. В какво е съсредоточена вашата преданост? Дали е към синагога, към сграда, към здание, към деноминация, или е към личност? Точно за това става въпрос. Разбира се, съзнавам, че повечето от нас, които сме в тази зала, са тук може би точно защото са били изгонени и се е наложило да научите (може би по трудния начин), че мястото, където се намира в действителност предаността, е в Христос. Но ситуацията не е такава за всички. Затова искам да отправя предизвикателство към това, искам да помислим и за това.
Друг аспект, който научаваме много рано като деца, е традицията и формалността на това как се провежда църковната служба. Не сме сложени да седнем и това да ни е казано, но го научаваме седмица след седмица, и особено ако сте възпитани в църквата и сте посещавали Съботно училище, сте ходили на църква и т.н. Научавате и попивате чрез осмоза какво е да се провежда църковната служба. И ние имаме една много богата и сложна традиция, що се отнася до това как би трябвало да се провеждат нещата. Ето как говори Исус за този компонент (и това също е много актуално тук) – Марк 5 гл. ... извинете ме, Марк 7:5-9:
„И така, фарисеите и книжниците Го запитаха: Защо Твоите ученици не вървят по преданието на старейшините, а ядат хляб с нечисти ръце? А Той им каза: Добре е пророкувал Исая за вас, лицемерите, както е писано: „Този народ Ме почита с устните си, но сърцето им се намира далеч от Мен. Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди." Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание [измивания на стомни и чаши; и правите много други неща]. И им каза: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!“
Преданието се научава на много ранен етап, от детството – църковно предание, религиозно предание, начинът, по който би трябвало да се вършат нещата. И, знаете ли какво, случва се много, за което Библията всъщност не говори. Ще ви дам пример за това. Аз преживявам това. Посещаваме много места и е интересно как се провежда църковната служба, на международно ниво, с една и съща формула. Имате встъпителните изказвания, молитвата, трите химна, приветстването, и... Къде намираме написана тази формула за богослужение? Не и в Библията. Не я събарям, не казвам, че е лоша, но проблемът се състои в това, че се съсредоточаваме толкова много, привързваме се толкова много (това е и примерът, който искам да ви дам), че мислим, че именно така би трябвало да се провежда службата и по никакъв друг начин, и ако има друг начин, то той не е приемлив за Бога. Веднъж имахме домашна църква... и знам, че домашна църква за един човек, който е свикнал с църковната формалност за това как трябва да се провеждат нещата, една домашна църква за такъв човек е като хаос. Защото домашната църква е непредвидима, няма бюлетин и не знаете какво предстои. Там няма такава работа като три химна и понякога по средата на проповедта е възможно някой да направи коментар или да се намеси. И веднъж някой дойде в домашната църква. Аз щях да проповядвам и го поканих да дойде. И в края този човек гледаше като че е шокиран, като че е ужасен. Защото аз проповядвах подобно на това сега, но имах всичките си помощник-проповедници, знаете, и всеки се включваше и казваше това и онова, и се приспособявахме към ситуацията и беше приятно, и стигнахме до края. Може би това ни отне малко повече време, но стигнахме дотам, и това беше църква. Имахме и молитва, и... Ние също пеем, не е като да не пеем. Но не е като три химна. Понякога пеем в продължение на половин час. Просто... По-спонтанно е, по-оживено е. Не е толкова строго. Както и да е, този човек беше ужасен. Можех да позная, че той изглеждаше като че е шокиран. Казах:
„Какво има? Добре ли си?“
Той каза:
„Не знам как да регистрирам или да се отнеса към онова, което преживях.“
Той каза:
„Това не е църква.“
И честно казано този човек нямаше чувството, че е отишъл на църква или че се е покланял на Бога. За този човек всичко беше просто толкова встрани от нормата. Мога да разбера и проумея това. Защо е така? Защото човекът е свикнал с традиционния начин на правене на нещата. Затова нека не се закотвяме толкова много в традицията – това е ключовият момент. Всички тези неща започват в ранна възраст. Ето защо... Днес разговарях с някого за това. Ето защо намирате този много интересен феномен, това наблюдение (възможно е вие също да сте го забелязали): Когато споделите вестта за Отец и Сина с адвентист, откривате, че хора, които са се обърнали към адвентизма като зрели хора, с по-голяма готовност... или е по-вероятно да приемат вестта. Те са намерили адвентната вяра (или адвентната вест), имали са друга вяра или са били в друга деноминация, или може би са били изобщо невярващи, и истината ги е довела до това да бъдат адвентисти. И сега те получават една разширена истина и се съгласяват с нея с готовност, приемат я. Възможно е те да бъдат изгонени и тогава изведнъж да видят една страна на Адвентната църква, която не са виждали никога преди това. Както и да е. И тогава, обратното, се срещате с един роден в църквата адвентист и тогава прибавяте няколко поколения – четвърто, пето, шесто поколение адвентист. При това от двете страни, ако нямате нищо против! Много трудно е за такива хора да приемат вестта. Знаете ли защо? Защото имат една генетична преданост към деноминацията. Следите ли? Забелязвали ли сте това? Добре. Всички могат да разберат това. Възможно е да познавате някого, възможно е самите вие да се намирате в тази ситуация. И точно в това се състои въпросът: биваме обучени от детинство... И понеже сме били възпитани с убеждението, че ние сме остатъкът, че ние притежаваме истината, че от другите християни се очаква да променят вярванията си и да повярват като нас, от нас обаче никога не се очаква да променим каквото и да е нещо, в което вярваме, и това е втъкано в нас от Съботното училище. Нали така? Така че когато дойдат някои хора и ви кажат „Отец и Син“, и „църквата има тук погрешно учение, номер две, ако нямате нищо против,“ какво!? Няма начин! Така че е интересно, че хората, които всъщност са притежавали преданост към истината и са станали адвентисти, и видят разширената истина, ще я последват, защото предаността им е към истината. Те нямат тази преданост към деноминация или структура толкова, колкото някой, който е възпитан там. И това беше трудността, която юдеите имаха с Исус. Те имаха вродена, генетична преданост към храма. Стефан говореше за храма и те го убиха с камъни. Исус каза нещо, което се различаваше от тяхното разбиране, и те Го убиха. Не се е променило много. Това е детинско, казано просто.
Нашата преданост, братя и сестри, не се дължи на традиция и всички неща, които развиваме, много от които не са библейски. Няма нищо нередно в това. Няма нищо лошо в това да се провежда църковна служба под формата на три химна и това да има някаква поредност и формула. Не събарям това. Но не мислете, че това е боговдъхновена формула и всичко, различно от това, е неприемливо за Бога. Ясно е, нали? Това е всичко. Това казвам. И така, преданието много пъти измества истината. И това, което се случва днес в църквата, както и сред много хора, е че те са приели преданието... И, вижте, ние имаме едно скъпо пазено предание, което наричаме „27 [или 28, колкото искате ги наречете] Основни учения“. Това е човешко предание. Това са човешки думи. Можете да сложите там библейски стихове и препратки. Това са учения, формулирани от хора. Да, извлечени са от Писанието, но имат в себе си проблеми – в това се състои целият въпрос. Необходимо е да се върнем към Библията. Добре, преданието може да измести Божиите заповеди. Църковното вероучение не е библейско вероучение. Това е ключовият момент. Църковната рутина не е непременно библейска рутина за богослужение. И така, искате да узнаете как се чувства Бог по отношение на някои от тези неща ли? Прочетете Исая 58 гл. - хубава глава, която разглежда това. Добре, в края...
Времето ни изтича. Друга глава в забавната ни книга с разкази тази вечер... този следобед е когато стане въпрос за греха. О, сега става интересно, нали? Като деца биваме учени, че грехът представлява погрешните неща, които вършите, и Бог ни е дал заповедите. И това е много добро и правилно, така учите децата. Как иначе бихте ги учили? Проблемът се състои в това: Някои възрастни никога не надрастват това разбиране. Някои възрастни все още вярват в детинското разбиране на греха – че грехът представлява погрешните неща, които вършите. Надявам се, че като израствате, като зрял човек вие осъзнавате, че грехът е проблем, много по-дълбок от погрешните неща, които вършите. Нали така? Съществува голям спор даже и сред нас, сред вярващите в Божеството, що се отнася до греха – как дефинирате греха. Аз изразявам това по следния начин: Едната дефиниция е детинската дефиниция, едно разбиране е зрялото разбиране. Казвате на децата, че да нарушите закона, да нарушите заповедта е погрешно – това е хубаво и правилно. Но когато тези деца пораснат... ако всичко, което мислите, и всичко, което вярвате, че представлява проблемът с греха, е просто нарушаване на закони, правила и заповеди, вие изведнъж ставате печално невежи. Това може да действа добре за дете, но не и за зрял човек. Осъзнавате това. Защото... Кен говореше за това преди. Както каза Исус, имаме проблем, и проблемът, който имаме, не се е появил, когато сме започнали да вършим погрешни неща, нали? Проблемът е бил...? Това как сме били родени. Нали така?
„Роденото от плътта е...“?
„...плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6).
Един популярен стих, който се използва често в този контекст, е следният (искам да разгледам това много набързо, това не е темата ми, а само илюстрация на всички тези неща от детството, които биват запазвани в зрялата възраст, а което не би трябвало да бъдат) – 1 Йоаново 3:4:
„Всеки, който върши грях, върши и беззаконие, защото грехът е беззаконие [англ.: престъпването на закона]...“
Или както се казва в други преводи, грехът е беззаконие. Този стих се употребява като напълно изчерпателен и като единствената дефиниция за греха, както ни се казва, тъй като има цитат от Духа на пророчеството, наете, в който се казва това. И начинът, по който хората разбират и обясняват това, е като че това е единственият стих в Библията, в който се говори за греха. По този начин съм го чувал аз, по този начин го представят хората. Не това имат предвид цитатите, когато се казва, че това е единствената дефиниция на греха. Ето го въпросът: Дали този стих говори само за нарушаване на закона или този стих говори за състояние на беззаконие? Всичко, което трябва да направите, е да погледнете значенията на думите. Не приемайте на вяра онова, което казвам или „този човек каза“... просто потърсете значенията на думите. Потърсете значението на думата „беззаконен“ и ще откриете, че тя означава всъщност състояние на това да бъдем без закон и действието или решението да нарушим закона. Не можете да научите едно дете за неговото състояние и за проблема с греха и рождението – то е още дете. Така че какво го учите?
„Законът – не го нарушавай!“
Нали така?
„Законът казва това, не го нарушавай.“
Това започва у дома. Даже не ги учите първоначално за Божия закон. Първото нещо е от мама и татко, закони и правила какво да правят и какво да не правят. Те научават за Бога и за Неговите закони и правила и в крайна сметка израстват, за да научат като възрастни дълбочината на проблема с греха, или какво причинява това непокорство. Ето защо казвам, че някои хора не са пораснали в този аспект. Те все още запазват детето или детинското разбиране за правила „прави“ и „не прави“. Така че онова, с което се оказвате в крайна сметка, е една детинска опитност на това да се опитвате да разрешите проблема с греха. Как става това? Опитвате се да приспособите поведението си. Затова се съсредоточавате върху...? Това да се образовате, за да се научите, може би с известно упражняване на воля и някаква решителност, и просто се учите неизменно да се покорявате и да не вършите погрешните неща. Пожелавам ви късмет в това пътуване! Това се нарича „програма на делата“. Програмата на делата не действа. Не и за разрешаване на проблема с греха. Възможно е да подейства за реформирането в малка степен на поведението ви и е възможно да имате добро чувство за себе си при това, но определено тя няма да разреши проблема с греха във вашата опитност.
Нека споделя с вас две притчи. Тъй като разговаряме за разкази и деца, искам да употребя някои притчи, от книгата Притчи. Притчи 24:9 – Соломон казва:
„Измислянето на безумие е [какво?] грях и присмивателят е мерзост за хората.“
Интересен стих! Измислянето на безумие е грях. В съчетание с този стих искам да сложа тази притча от 22 гл. и там 15 ст. - в нея се казва:
„Безумието е вързано в сърцето на детето, но тоягата на наказани-ето ще го изгони от него.“
Интересно! Виждате ли нещо в тези два стиха? Детето притежава естествено, вродено безумие... къде? В сърцето. Как е влязло там – защото един ден детето е решило да не се покори ли? Не, безумието е там по естество, по рождение. И това безумие е наречено... как?
„Грях.“
Ето го въпросът: Хора, които употребяват 1 Йоаново 3:4 и казват, че това е единствената дефиниция на греха, и го употребяват като изключват всичко останало, не се спират достатъчно дълго, за да осъзнаят или да помислят, че ако единствената дефиниция на греха беше написана от апостол Йоан, старейшината, дали това означава, че всички хора преди това в Библията не са знаели какво представлява грехът – хората, които не са притежавали Посланието на Йоан, за да го прочетат? Следите ли? Хората употребяват този стих като единствената дефиниция на греха. Те го употребят като заключителен, като че няма никое друго място в Библията, на което да можем да научим какво представлява грехът. Знаеше ли Соломон какво представлява грехът? Знаеха ли хората в Стария завет какво представлява грехът? Със сигурност са знаели. Тук той ви казва:
„Безумието е вързано в сърцето на детето“ и „измислянето на безумие е грях“.
Това не е темата ми днес, използвам това само като илюстрация. Ние запазваме много от детското разбиране за духовните и религиозни неща в зрялата възраст и това причинява всякакви проблеми в нашата духовна опитност – както в индивидуален план с Бога, така и събирател-но в общуването един с друг.
Друг стих, искам набързо да завърша с него... Преди да прочетем стиха, в Съботното училище може би сте научили тази прекрасна песничка,
„В сърцето ми...“
Знаете песента, нали?
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми...“
Няма да пея песента, но знаете мелодията. Прекрасна песничка. И в тази песен се съдържа вест на истина. И именно тук намирам за странно, че от всичко, което се случва в детството... казвам, че всички тези представи биват запазени и не се обновяват и изменят, и не се прави преход към зряла възраст. Когато стане въпрос за красивата истина, която се съдържа в тази песен... о! ето! като зрял човек това се променя! Знаете ли какво имам предвид? Пеете,
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми,“
и детето би разбрало, че Исус идва в сърцето ни и засиява, но когато това дете порасне, то бива учено на една теология, която казва, че не Исус живее в сърцето ви, а някой друг. Нали така? Някой, наречен „Бог Свети Дух“. Така че забравете за онази песен, която сте пели преди в Съботното училище. Възможно е тя да е сладка и да има приятно звучене, приятна мелодия, но като зрял човек теологията е много по-различна. Знаете за какво говоря, нали? Това е едничкото нещо, което би трябвало да запазите! Защото то е основоположна истина, то е много, много вярно. И това, разбира се, е свързано с представата за Триединството. Отново, не това е темата ми, просто давам илюстрация, просто подбирам някои основни моменти, за да онагледя някои неща относно този преход от детинство към зряла възраст. Някои неща е нужно да се променят, някои неща не е нужно да се променят. И изглежда, че онова, което се случва, е точно обратното. Колосяни 1:27 (последния ни стих, ще завърша с него) – там се казва:
„...на които Бог пожела да изяви какви са богатствата на славата на тази тайна между езичниците, която е Христос във вас, надеждата на славата.“
Предполагам, че това е основата на песента, нали?
„Влез в сърцето ми, Господи Исусе, и засияй от сърцето ми, Господи Исусе...“
Знаете, „ела днес, ела за постоянно“ и т.н. Красива песен. Тази песен наистина ми харесва, между другото, красива песен е. Даже и сред нас... С това нямам за цел просто да кажа, че хората, които вярват в Триединството, променят нещата. Това е вярно, защото представата за Триединството в основни линии замества Исус с някой друг. Тя казва, че това не е Христос, а е някой друг, защото поучава, че Светият Дух не е Христос, а е друга, отделна личност, която се нарича Бог Свети Дух – именно той е в нас и т.н. Но даже и сред нас тази представа също бива изменена, при което някои хора казват, че в действителност не самият Христос е в нас, а когато четете Библията и приемате Библията вътрешно, ето това означава „Христос във вас“. Може би това става като ангелите ви помагат и ви донасят Духа, ето това означава „Христос във вас“. Нека ви кажа нещо, за да обобщя ясно и просто: Ако това е който и да е друг, различен от Христос, или каквото и да е нещо, което е по-малко от Христос, вие нямате онова, за което говори стихът. Нали така? Достатъчно просто. Това е едно хубаво детинско нещо, което да запазите. „Исус във вас,“ задръжте това! Защо да промените това? Това е добро, основоположно нещо. Ако се отнася за който и да било друг, различен от Христос, ако става въпрос за което и да е нещо, което е по-малко от Христос, това не е Христос. И в двата случая дяволът... Знаете, казваме, че това се прави от Триединството. Даже и сред нас, има хора даже и сред нас, които вярват, че това да имаме Христос означава да имаме нещо по-малко от Христос – библейски думи, библейско указания, това вие да учите, вие да се опитвате да измените поведението си. Ако нямате самия живот на Сина... И това не е просто клише, не е метафора, това не е просто описание на момента, в който вие решавате да следвате закона или да се покорявате на Библията. Случва се чудо, братя и сестри, при което Бог ви дава нещо, което не сте имали. Не можете да докарате това, не можете да коригирате мисленето или изборите си и изведнъж сега да имате Христос в себе си поради своето усилие. Христос не може да бъде във вас поради каквото и да е нещо, което вие вършите, или който и да е от инструментите, с които разполагате. Бог ви дава нещо, което вие нямате или не притежавате по естество. Точно такова е. Той не ви дава книга, при което да каже:
„Ето как да се научиш да имаш Христос в себе си.“
Книгата ви казва за една истинска личност. Вие получавате истинската личност. Следите ли? Не ходите на училище, за да научите как да изглеждате сякаш имате Христос в себе си. И при все това до голяма степен това е именно така. Следите ли? Ние действаме според начина, по който чувстваме, че би трябвало да действа Христос, и вярваме, че точно това представлява „Христос във вас“ - защото сме се обучили да се държим по начин, който е в съзвучие с онова, което разбираме от Писанието. Мислим, че е точно това, че това представлява „Христос във вас“. Не! Това е чудо, което вие не можете да осъществите. Получавате го. То представлява получаването на Христовия живот.
И така, искам да завърша там, където започнахме, с онова, което казва апостолът. И нека преминем на този първи слайд, с който започнахме, и ще го прочета отново – 1 Коринтяни 13:11:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.“
Надявам се, че днес това ви е накарало да помислите за някои аспекти – в личен план, не за другите, а лично за себе си. Дали вие сте от дете към зрял човек или не сте? Ако сте били християнин в продължение на някакъв период от време, е необходимо да можете да видите някакви...? Зрялост и израстване, и напускане на детинското. Това е предизвикателството ми към вас. Нека преживеем, братя и сестри, действителността на това, което представляват тези неща, а не формалностите, не илюстрациите и да останем заплетени в тях. Съществува истинска, жива опитност на това за какво се отнася да бъде някой християнин – това е да притежава и да има Христовия живот. Това наистина е просто и ясно. Това е вестта. И така, нека „Скъпи Исусе“ бъде действителност, а не просто молитва, нека Христос да бъде във вас. Приемете Го, приемете Неговия живот. Има ли смисъл? Добре. Нека се помолим и ще завършим заедно. Моля се да сте били благословени от това видео.
Постарайте се да се абонирате за канала ни.
Харесайте, включете известията и, което е най-важно, споделете това видео с други.
Нека Бог Отец ви благослови богато в Исус.
Revelation1412.org
RSS Feed
