Темата, която днес ще изследваме с вас, може да ви се види странна, защото обикновено вярващите предпочитат или да не говорят на тази тема, или, ако говорят, то да е не в смисъла, в който ще я разгледаме с вас днес. Затова бъдете внимателни, мисля, че това е много полезна тема, за да получим вярна представа за решението на Бог относно спасението на хората. Хора, които ни окръжават, които познаваме, които не знаем, които попадат в различни ситуации. Названието на темата е: Без Бог да повдигне завесата… като думата „завеса“ няма никакво отношение към светилището – нито към земното, като към небесното. „Завеса“ е условно понятие и използвам думата в кавички - т. е. нещо неизвестно, което се намира зад границата на нашето разбиране. Ако Бог не ни открие и покаже какво се намира там, без повдигането на тази завеса няма да можем да знаем, кой ще погине и кой ще бъде спасен за вечността. Защото това решение е в ръцете (На кого?), само в ръцете на Бог.
През цялото време от съществуването на нашата земя, на нея постоянно се случват различни събития. И тези събития са свързани с хората, като определят земната им участ, а също и небесната. Разбира се, особено се хвърлят на очи мащабните, епохални събития, като войни, епидемии, катастрофи и т. н. Истина ли е, това се хвърля на очи? И гледайки тези събития много вярващи се опитват да направят извод, защо е станало определено събитие. Има война – защо се е случила; има епидемия – защо се е получила? Сега пускат много записи, видеа по повод на коронавируса и т. н., и хората веднага се опитват да си обяснят защо. За тях понякога няма значение, правилна оценка ли дават за случващото се. За тях просто е достатъчно да мислят, че са дали правилна оценка на ставащото. Но не се спират и на това, поне да бяха се спрели дотук. По-нататък следва с нищо необяснимо, в това число и от Писанието, желание на вярващите хора да определят вечната участ на тези, които загиват или умират от гореизброените събития. В същото време вярващите действат и по друг начин - убеждават окръжаващите и всички, които ги слушат в правилността на възгледите си. Имат такова чувство, че в ръцете им е книгата на живота с имената на спасените, те я вземат, (what is your name) как се казваш, прекарват пръст през книгата на живота и виждат: Да, ти си погинал, няма те тук. А ти как се казваш? О, ти си тук. Т. е. те изглежда имат тази способност или тази книга с имената на спасените и могат точно да определят, кой ще е спасен и кой загинал за вечността. И каквото и да твърдят днес за спасението на хората тези всезнаещи вярващи – те са всезнайковци, знаят абсолютно всичко – каквото и да твърдят, уверявам ви, че в Божието царство спасените ще се вълнуват от три въпроса. Първи въпрос: Защо не са тук тези, за които те бяха сигурни, че ще са тук, спасени? Втори въпрос: Защо са тук онези, за които бяха сигурни, че не могат да са тук, не трябва да бъдат? И трети: Защо аз, грешникът, се оказах тук? Три въпроса. Но благодарение на Свещеното писание при повдигането на завесата в някои случаи пред неизвестността или известността, засягащи вътрешния свят на човека и неговото отношение с Бога, с вас можем да видим, че ако нямаме тази приповдигната завеса, ако не сме получили информация от Бог за неизвестното, непознатото ни, въпросът за спасение за нас остава неизвестен, непознат. Ако Бог не открехне леко завесата, ние нямаме право, просто нямаме право да казваме, че този човек ще погине или онзи ще бъде спасен. Даже да видим постъпките му; даже да виждаме как тези постъпки по-късно са повлияли на живота му; даже, ако човек е извършил нещо неправилно и носи последствията от постъпките си; даже, ако за греха си е получил земна смърт, това в никакъв случай не ни дава правото да определяме присъда, да огласяваме вечната му участ. Ние нямаме никакво морално право да казваме спасен ли ще е или не. И днес в светлината на Свещеното писание ще се убедим, че това наистина е така. Да видим примери от Писанието.
Ярката личност на Моисей. Ярка личност. На границата на обещаната земя той не се въздържа и се разгневи. Свещеното писание казва, че не изявил Божията святост, за което Бог му казал: „Ти ще умреш за греха си. Няма да влезеш в обещаната земя“. И Моисей сам озвучи тази присъда на Бога пред Израил. Никой не си измислял, всичко било открито, пределно ясно и той казва.
„И Господ се разгневи на мене заради вас и се закле (закле се), че няма да премина Йордан, и няма да вляза в оная хубава земя, която Господ, Бог твой, ти дава за дял. Аз ще умра в тая земя, без да премина Йордан, а вие ще преминете и завладеете оная хубава земя“ (Втор. 4:21, 22).
Колко по-ясно от това? Всичко е открито, Господ се закле, Господ се разгневи на Моисей, Господ произнесе решението, че Мойсей ще умре и няма да влезе в обещаната земя. Всичко е открито. Вярващите не трябва да си измислят нищо. И въпреки че Моисей моли Бог да отмени това сурово наказание, той се помоли на Бог, но Бог остана непреклонен в решението Си.
„И молих се на Господ в онова време, думайки: (…) Дай ми да мина и да видя оная хубава земя отвъд Йордан и оная прекрасна планинска страна и Ливан. Но Господ ми беше гневен (…) и не ме послуша, и ми рече: Стига, занапред да Ми не говориш вече за това; възлез на връх Фасга и дигни очи към морето и към север, към юг и към изток, погледни с очи, защото няма да преминеш този Йордан“ (Втор. 3:23-27).
Както каза Господ, наказанието на Моисей е смърт. Забележете, той моли за прошка, а Господ продължава да се гневи. Той сам казва: „Господ ми беше гневен и каза: „Не, няма да отговоря на молитвата ти!“. И както каза Господ: „Наказанието на Моисей е смърт за извършения от него грях“, така и постъпи. И не помогнаха никакви уговорки, никакви молитви – за такъв човек като Моисей може даже някой и от народа да се е молил, не знаем, - нищо не помогна. Забележително е, че Бог отново каза на Моисей и това е записано в Писанието, че смъртта на Моисей и смъртта на Аарон са Божие наказание за грях. Това е заплата за греха. Не била смърт, свързана със старост; не била смърт, свързана с нещастен случай; била смърт, недвусмислено наказание за извършен грях пред Господ. Вижте как е записано това в Писанието:
„И в оня същия ден говори Господ на Моисей и каза: Възкачи се на тая планина Аварим, на планината Нево (…) и умри на планината, на която ще се възкачиш, и се прибери при народа си, както умря брат ти Аарон на планината Ор, и се прибери при народа си, задето съгрешихте против Мене среди синовете израилеви при водите на Мерива, (…) защото не почетохте светостта Ми среди синовете израилеви; пред себе си ти ще видиш земята, ала няма да влезеш там, в земята, която давам на синовете израилеви“ (Втор. 32:48:52).
И всичко стана точно според Господните думи.
„И умря там Моисей, раб Господен, в Моавската земя, според думата Господня“ (Втор. 34:5).
А сега, знаейки тази библейска история, кажете честно, какъв извод си правят днес вярващите за вечната участ на този вярващ, високопоставен човек, служител на Бога, добре знаещ Божията воля, нарушил я, при което за това научили всички вярващи и той умрял за греха си. Какъв извод или каква участ ще определят вярващите на такъв вярващ човек, как ще отсъдят за такъв човек? Несъмнено, несъмнено ще кажат: „Това е загинал човек“. Нарушил Божията воля, знаел Божията воля, бил високопоставен и умрял за своя грях. Всичко е минуси в случая.
Да допуснем, отива вярващ човек - пастор, - където има война. И започва да помага на една от воюващите страни. Да допуснем, че не е взел оръжие в ръце, не е стрелял; да допуснем, обслужвал техниката, която отговаря за отбраната на една от воюващите страни, за отбраната на мирни градове и мирно населени места от обстрел и нападение. Бог не ни призовава да участваме във войни. Не ни призовава, в Писанието не намираме, че всеки вярващ трябва да се насочи към някоя гореща точка и там да воюва. Не ни призовава. Обратното, чрез апостол Павел Божият Син сам казва за войната: „Блажени миротворците“. С какво трябва да се занимава вярващият човек? Не с война, а с примирение на хората.
„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9).
„А пък Аз ви казвам: Да се не противите на злото. Но, ако някой ви удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39).
Можете ли да си представите такъв войник на война? С такива принципи. Това е просто нереално.
„Аз пък ви казвам: Обичайте враговете си (И как да стреляме по тях?), благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Матей 5:44).
А следващото е най-интересно:
„И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го…“ (Римл. 12:20).
Кажете, с такива принципи, дадени на вярващите за живот, ръководство за живот, можете ли да воювате? Даже, ако не са ви казали направо: „Не отивай да воюваш“, а кажат: „Прави това, съблюдавай го“, вече разбираме, че това не е възможно. При всеки статус – отишли сте с оръжие или без оръжие, с тези принципи не можете да правите нищо. Защото, ако проявиш любов към врага си на война според Писанието, ако го направиш, врагът няма да разбере, че това е твоята любов и ще си помисли, че ти се подмазваш за доверие, защото си шпионин. Но даже врагът да ти повярва, ще те убият твоите – за предателство, за съучастничество, защото, как се нарича това? Съучастие в условия на военно време. Макар че вярващите няма какво да правят на такива места, ако да допуснем, че някои вярващ, може и пастор, служител, знаейки по-горе озвучените принципи на Писанието, все пак изявява своята воля и се отправя на война – не да убива, а да помага на едната страна, не като войник. Не като войник. Само за обслужване. И там където се оказва, е тежко ранен. Преживявайки страдания, молейки се за изцеление, все пак умира. И вярващите научават, че там бил ранен. Отишъл на война и умрял. Как в подобен случай вярващите ще определят вечната участ на такъв човек? - Сам си е виновен, да. Това не е измислен случай, а действителен. И за такъв вярващите казват: „Определено погубен“. И ако ги попитат, на какво основание си правят извода, че е загинал за вечността, казват: „Не се подчинил на Бога; постъпил според волята си, въпреки Божието слово; Бог го наказал; Бог не чул молитвата му и не го изцелил; умрял за греха си. Какво още искате, разбира се, че е загинал за вечността“. Несъмнено. Може и да е така, може умрелият наистина да е наказан от Бога затова, че отишъл и умрял за своеволие и непослушание. Приятели мои, но кой ни дава правото да бъркаме земната участ на човека с небесната? Правилно чухте! Земната участ на човека с небесната участ. Какво подразбирам? За да ме разберете правилно, да кажа ли със сигурност: „Живей, както искаш, все едно ще бъдеш спасен“. Не за това става дума.
Приятели мои, не сте ли мислили, че по Божия воля човек, покайвайки се при земната си смърт, може да отговори за извършения от него грях. При земната си смърт той отговорил за извършения от него грях. И сега този извършен от него грях не влияе на вечната му участ. Не сте ли си задавали такива въпроси? Да помислим и да бъдем обективни. В Писанието се казва, че Бог не гледа на лице. Всичко от гореизброеното в духа на самия принцип е приложимо за Моисей. Всичко, което казахме за този човек, по дух, по принцип, макар че са различни истории, станали в различни времена, са приложими за Моисей. А той беше духовен ръководител за Божия народ; добре знаеше Божията воля, какво трябва да направи; също не се вслуша в Бога; също проявил своеволие. А своеволието си е своеволие, не е важно, кой и как го прилага. А той го прояви. И какво виждаме в тази ситуация? Вместо по Божия воля да каже на скалата: „Дай вода!“, той се разгневи и приписа на себе си и на Аарон способността да извадят вода от скалата. А като добавка – гордост и лъжа. Знаете ли защо гордост? „Да ви извадим ли вода“? Той си го приписа. А лъжа, защото кой извади вода от скалата? Моисей? Кой от хората може да извади вода от скалата? - Никой. Никой! „Вземи Божия жезъл и удари, и Аз ще извадя вода“. Направи го Господ, а те казаха: „Да ви извадим ли?“. Вижте, колко много негативи намираме по адрес на Моисей в този момент. Гняв; лъжа; непослушание на Божието слово; той е високопоставен духовен ръководител на Божия народ; знаеше как трябва, но го направи, както не трябва; знаеше. Бог му каза какво да направи, но го извърши по своему. И Бог му каза: „Ти прояви своеволие, не Ме послуша. Не изяви Моята святост и затова ще бъдеш наказан със смърт“.
„И рече Господ на Моисея, думайки: Вземи жезъла и свикай народа, ти и брат ти Аарон, и пред очите им кажете на скалата, и тя ще даде от себе си вода; и тъй, ти ще им изкараш вода от скалата, и ще напоиш народа и добитъка му“.
Господ каза: „Възлюби ближния си; бъди миротворец; не отивай, където воюват, защото няма какво да правиш там като доставчик? А тук на Моисей също беше казано, какво трябва да направи. Бих искал да разберете, че по дух тук същността е една и съща.
„Взе Моисей жезъла отпред Господа, както Той му заповяда. И събраха Моисей и Аарон народа при скалата, и той им каза: Чуйте, непокорници…“.
Откъде са тези думи? Кой му вложи тези думи? - Лично негови. Отишъл пасторът на война… и това също е лично от него, негово решение.
„… нима можем от тая скала да ви изкараме вода“?
Искам и ще отида. Аз ще ви извадя вода от скалата. Това е мое решение.
„И дигна Моисей ръката си и удари дваж о скалата с жезъла…“.
Отново същото. Беше му казано: „Кажи на скалата“, а той удари два пъти. Срина цялата система - образи, праобрази.
„… и протече много вода, и пи народът и добитъкът му. И рече Господ на Моисея и Аарона: Задето Ми не повярвахте и с това не явихте Моята святост пред очите на синовете израилеви…“.
Защото си отишъл на война, защото се оказа там, ще умреш. Ще умрете! Раняване и смърт.
„… вие няма да въведете тоя народ в земята, която Аз му давам“ (Числа 20:7-12).
И след съгрешаването, както четохме по-рано, Моисей моли Господ да отмени решението Си за наказание със смърт, заради неговото своеволие, за непослушанието му. Но Бог не го отмени. Раненият се моли: „Господи, изцели, виновен съм, оказах се там, където не трябва и си получих заслуженото“. Бог не отговори положително на молитвата на Моисей, Бог не отговори положително на ранения пастор и наказанието за извършения грях е смърт, за проява на своеволие и непослушание на Божието слово. Забележете, постъпката на Моисей беше пред очите на всички вярващи за съблазън; постъпката на пастора, оказал се на война, е съблазън за всички вярващи хора. Така може да се каже, завърши земният живот на Моисей с тъжна нотка. Свърши със смърт по Божието слово за извършен грях. Замина си от живота, без да получи помилване, без да чуе, че Господ ще го остави жив в дадения момент. Замина си поради извършен грях. И, ако по-късно Бог не беше открехнал за нас завесата, откриваща вечната участ, не земната, а вечната участ на такъв човек като Моисей, т. е., ако Бог не беше ни дал допълнителна информация за вечната участ на Моисей, може би, отчитайки всички обстоятелства за неговата смърт според Божието слово – за грях, за непослушание – можехме да кажем, че той умрял за съзнателен грях, и съответно няма никакви шансове. Бог го наказа, какво още повече да говорим, Бог го наказа за грях. Повече от това, Моисей не е просто вярващ човек, той е много близък до Бога, той е вожд на Божия народ и добре познава Бога, затова неговата постъпка със съгрешаването се смята за по-ужасна, отколкото постъпката, - както казваме, - на редови вярващ. В Писанието се казва:
„Мъртви мухи развалят и увоняват благовонното масло на мировареца; същото прави една малка глупост на уважаван човек за неговата мъдрост и чест“ (Екл. 10:1).
И така, малката глупост на човека прави много зло. А какво да кажем за Моисей – най-известния човек, разговарял с Бога лице в лице? Той е величина, действително величина. Първите пет книги и книгата Йов – шест книги принадлежат на перото му под Божие вдъхновение. Това е канара, чрез него Бог изведе Божия народ от Египет. И какво се получава? Моисей руши целия спасителен план, изопачава го, показвайки, че не е достатъчно по-късно Христос да умре веднъж, за да спаси хората, а два пъти трябва да умре; и всеки път трябва да умира за всеки грях. Затова беше ударът по скалата. Веднъж беше достатъчно, трябваше само да каже. Христос вече умря и сега вече Неговата ходатайствена служба за нас е достатъчна, трябва само да се обърнем с молитва и Той ще помогне. Всичко е пределно ясно – праобраз и образ. Но всичко това Моисей разрушава. При това Моисей беше наказан от Бог със земна смърт за греха си, но не беше лишен от вечност. Удивително! С какво заплати греха си? Със земния си живот. Той плати. Разбира се, тук може би не е уместно такова сравнение, защото не можем да плащаме за греховете си. Божият Син понесе всичко. Но в дадения случай той отговори, понесе наказание за земното си престъпление. Господ не го отмени. „Понеже си направил това, няма да влезеш в обещаната земя“. Каза ли Господ: „Понеже ти направи това, няма да бъдеш спасен“? Какво каза Господ? „Няма да влезеш в обещаната земя, ще умреш“. Но никой в този момент не е повдигал въпрос за вечното спасение.
„А Михаил архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло, не посмя да произнесе хулна присъда, а рече: Господ да ти забрани“ (Юда 1:9).
„След шест дни Исус взе със Себе Си Петра, Йоана и Якова, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях; и лицето Му светна като слънце и дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него“ (Матей 17:1-3).
Добре позната ни история и стихове от Писанието. И благодарение на това, че Бог повдига завесата на незнайното, скриваща от нас неизвестното, а именно, открил ни е въпроса за спасението на Моисей, сега твърдо знаем, че макар Моисей да беше виновен пред Бога и Бог не отговори на неговата молитва, не сне отговорността за извършения грях, и го наказа със смърт, Бог прие покаянието му, и го спаси за вечността. Разбирате ли, какво се случва? Имаме ли право днес да свързваме земното възмездие с лишаването от вечността? Според Писанието нямаме право да го правим. Да, има случаи, когато, разбира се, това съвпада – когато човек не се покае. А, ако се покае? Тогава ще си понесе земното, а небесното си е небесно. В дадения случай пътищата между земното и небесното съвършено се разминават. Според земното Моисей отиде в гроба, а според небесното решение по-късно беше спасен за вечността.
Приятели мои, все пак, заостряйки вниманието ви, благодарение на това ние разбрахме, че Бог (Какво направи?) приповдига завесата на неизвестното. Ако всичко беше свършило с неговата смърт, нямаше да има стих, че Михаил спорил със Сатана, нямаше да има стих, че Моисей да се явил на Христос на планината на преображението. Тогава можехме да си мислим още нещо. Но в дадения случай конкретно е казано, че Моисей е спасен и се явил на планината на преображението пред Христос като представител на възкръсналите хора, а Илия бил като представител на тези, които ще бъдат взети на небето живи при Второто пришествие на Христос.
Как можем днес, без да имаме подобно откровение от Бог за вечната участ на всеки човек, каквото имаме за Моисей, да правим извод, спасен ли е или не за вечността. Как, кажете! Задавам въпрос: Въз основа на какво се правят подобни изводи? Въз основа на какво? Ако нямаш никакви откровения от Бога, Писанието не говори за това, книгата за живота не е в ръцете ни, въз основа на какво правите тези изводи? Приятели мои, такива изводи се правят изключително въз основа на човешки умозаключения, които нямат абсолютно нищо общо с Божиите решения и вечната участ на тези или онези хора.
Когато повярвах в голямата ЦАСД в град Николаев в Украйна имаше такъв случай. 9 май – Ден на победата съвпадна със събота. И една възрастна сестра предложи да се помолим в църквата за ветераните от войната – за тяхното благополучие, за тяхното здраве, на което младият служител на църквата, който по-късно стана президент на Южната конференция на украинския съюз, отговори: „Какво говорите, сестра, да се молим за убийци“? Да се молим за убийци? Чувайки такива думи, жената напусна събранието със сълзи, а както се изясни по-късно, напуснала църквата изобщо.
Приятели мои, на възрастната жена, преживяла ужаса от онази страшна война, не беше понятно разсъждението на този млад човек, пастор, който не беше живял в него тежко време и следователно, нямаше моралното право да съди от неговата камбанария в мирно време, в спокойствие и благополучие, онези, които са живели в онова време. Просто нямаше, защото не се знае как би постъпил той, какъв би бил. А може би щеше да носи лента, че е полицай, боейки се за себе си. Разбирате ли, за какво става дума.
Приятели мои, още повече нямаше право да съди, защото неговият живот беше възможен в мирно време, благодарение това, че някой заради него беше пролял кръвта си и даже може би (Какво?) беше пожертвал живота си. Пожертвал живота си. Защо днес прилагаме стихове от Писанието, думите на Христос, само за вярващи и само за религиозни гонения и жертви сред вярващите? Ето ви стих, който вярващите кой знае защо често позиционират в ума си само за това, че се отнася за вярващи и за религиозни гонения?
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Как възприемате този стих, основно в смисъл, че става дума за вярващи ли? Вярващ умрял за вярващ? Дал живота си, както Христос отдаде живота Си за нас. Приятели мои, дал ли е Христос някакви поправки или коментари, позволяващи ни да изключваме от това твърдение на Христос невярващите, спасяващи други, с цената на собствения си живот? Къде виждате тези поправки? Къде са дадени такива коментари?
Приятели мои, ако това се е случило по време на война, при това през Освободителната война и един човек жертва своя живот, спасявайки друг, защо решаваме, че този стих не се отнася и за него? Въз основа на какво? Аз не виждам допълнение в този стих. В думите на Христос е изложен принцип. Когато Христос изказа притчата за милостивия самарянин, това се отнасяше само за самарянина и човека, който лежеше или това е принцип, който се отнася до всички? Така че защо тук за приятел, а не за всички? Защо? Това е принцип. „Кой е моят ближен“, е принцип и аз трябва да се отнасям към ближния си, както се отнесе милостивият самарянин към оня човек. В дадения случай също е принцип „Няма по-голяма любов от тая, който е отдал живота си за други“. Това е принцип и не е важно за кого е приложен този принцип, за какъв човек и при какви условия. В думите на Христос е изложен принципа на жертвеност. Най-скъпото, което човек има, е животът. Живот заради друг човек. И в тази светлина хората, които са защитавали деца, жени и старци с цената на живота си, лягайки под танка, прикривайки с тялото си дуло, са герои. Това са герои, добре чухте. Това са хора, проявили най-висшата любов, за която Христос казва: „Няма по-голяма любов от тая, да дадеш живота си за другите“. Те не са убийци, те са герои. Някой може да е късоглед и да има свое мнение по този повод, но моля, обосновете се. Трудно е да разбереш вярващ, който вижда… трудно е да разбереш вярващ, който вижда, как як чичко бие и убива слаби деца, убива жени, старци, а при това той не се намесва, защото се страхува, да не повреди светите си отношения с Бога. На мен такъв вярващ ми е трудно да разбера. А на вас не?
Приятели мои, Моисей, който сега е спасен на небето, в неговото време се застъпи за слаби девойки. Да, Писанието ни казва това. Когато даже не са ги убивали, а просто несправедливо ги изгонили, той решил, че трябва да се застъпи за тях.
„Мадиамският свещеник имаше седем дъщери. Те дойдоха, извадиха вода и напълниха коритата, за да напоят овцете на баща си. И дойдоха овчарите, и ги изпъдиха. Тогава стана Моисей и ги защити (избави ги, спаси ги), и ги защити, и напои овцете им“ (Изход 2:16, 17).
Забележете, Бог не само не го отхвърли за тази постъпка, а обратното, удостои го с великата чест да бъде вожд на своя народ, пастир, който да се застъпи с бой за всяка овца, ако дойде хищник, за да погуби, както и в неговото време Давид – мъж по Божието сърце, се застъпваше за всяка овца и беше поставен пастир на Божия народ. Ето, какъв трябва да бъде пастирът на Божия народ. Без страх да се застъпва за овцата, даже, ако за това трябва да положи живота си. Затова, никога не си позволявайте да осъждате и да произнасяте мнението си за вечната участ на тези, които са отдали живота си за други, спасявайки други. Даже, ако е на война, а не при религиозни преследвания, защото Господ не ни дава право на това. Сигурен съм на 100%, че тези, които осъждат такива хора, – пожертвали живота си заради други във време на война, – никога няма да дадат живота си даже заради Господа. Който осъжда, никога няма да го направи. И знаете ли защо? Защото не е способен да пренесе такава велика жертва този, който е движим от дух на осъждане, а не от дух на любов. Какво подтикна тези хора? Дух на любов. А, ако си движим от дух на осъждане, не си способен на това. Това е най-висока проява на любов. Още повече, че в дадения момент са несправедливи за осъждането.
Да бъдем честни и безпристрастни в осъждането на хората. Искам да ви приведа пример от Великата отечествена война. Според мен този пример е достоен за възхищение и подражание от нас, вярващите. Убеден съм, че също ще се съгласите с това. Пример, който не е в разрез с принципите и който Бог иска да види в Своя народ, вярващите хора. Въпреки че този пример е направен от човек, който може и да не е бил вярващ. Нямам точна информация, бил ли е вярващ или не. Но неговият живот показва, че това е пример за нас, вярващите.
През годините на Великата отечествена война блокадата на Ленинград станала символ на съпротива и самоотверженост на съветските граждани. През всичките 872 дена, 872 дена, в които градът бил отрязан от силите на фашистка Германия, хората се трудили. Произвеждали боеприпаси, техника. С продоволствията за обкръженият град всичко било много лошо. Хората умирали от глад направо по улиците или на работните си места. От глад умрели повече от 600 хил. души. От глад. Значително повече, отколкото от войната. Имам предвид смърт в резултат на попадения от куршуми или шрапнели. Един от тези хора бил Данил Иванович Кютинин. По произход Данил Иванович бил финландец. От Финландия. До блокадата живял и работил като пекар в Ленинград. В бойните действия не участвал, бил освободен, защото професионалните му пекарски умения били много по-важни за страната, отколкото бил нужен като войник. Ежедневно, излизайки от поредната смяна, с труда си той спасявал десетки хиляди гладни ленинградчани. През ръцете му минали стотици, хиляди самуна хляб. Стотици, хиляди хляба. Приятели мои, в блокирания Ленинград свирепствал глад, от който хората умирали. Но този човек не взел нито късче хляб за себе си, макар че можел и даже никой не би научил за това. Той е пекар. Всичко било в ръцете му, през него минавало всичко. Нито хапка хляб. Той умрял направо на работното си място. Той умрял и няма да повярвате, постоянно имайки работа с храна, той умрял от изтощение. Човекът умрял от изтощение. В смъртния акт на този достоен за уважение човек пише: „Умрял от дистрофия на 59 години“. Името на Данил Кютинин е вписано в книгата в памет на блокадата на Ленинград. Погребали го в Ленинград на Пискарьовското гробище.
Приятели мои, преди да осъдим този човек, помагал с труда си на една от воюващите страни и да определим колко е вярващ, и да определим от коя църква е вярващ, и ще бъде ли спасен за вечността, попитайте себе си като вярващ в своето спасение човек, и член на истинската църква, истинското движение, ще можете ли като праведен вярващ, праведен по ваше мнение, член на истинската църква, не участващ в бойни действия, способни ли сте да извършите подобен подвиг, принципът на който е, да живеете не за себе си, а за другия? Можете ли да направите това, а после започнете да съдите този човек. При това не забравяйте, че името на Бога ще бъде на челата на спасените. Бог е любов. А „любовта е изпълнение на закона“. Вижте внимателно какво казва апостол Павел за съблюдаването на закона.
„Защото заповедите: Не (…) не лъжи, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай (този човек не взел нито хапка от непринадлежащия му хляб) и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: Възлюби ближния си като себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй, любовта е изпълнение на закона“ (Римл. 13:9, 10).
Не възлюби ли ближния и този човек, Данил Кютинин, даже повече от себе си? Не както себе си, а повече от себе си, защото не взел за себе си, а на другите правел, пекъл. Приятели мои, тогава ще задавам въпроса: Защо тогава да не бъде спасен? Защо? Ако според Божия принцип той вършил в духа си това, което трябва да прави всеки вярващ човек и това е проява на висша любов. Може би няма да бъде спасен, защото не е преминал някакъв обряд на посвещение Богу; може би, защото не е станал член на някоя религиозна организация с наистина красиво име; а може би защото не е получил одобрение за спасение на висшестоящите братя от църковния съвет. Защо да не бъде спасен?
Приятели мои, този човек се посветил на Бог с духа си и служейки предано на хората, може даже и сам да не е знаел, че съблюдава Божия закон. Даже не знаейки, без в дадения момент да разбира, че съблюдава Божия закон. А съблюдаване на Божия закон в духа е, когато отдаваш живота си за другите. Това е съблюдаване на Божия закон. Съблюдаването на закона в духа е много повече от всички обреди, извършени от вярващите по мъртвата буква. Много по-висше. Уверявам ви, че спасените ги чака голяма изненада на небето. Те ще видят там мнозина, които не са и мислили, че ще видят. Спомнете си думите на Христос, заради които Го възненавидяха истинските (в случая слагам в кавички думата „истински“), истинските вярващи. Вижте какво казва Христос и как „истинските“ вярващи възприеха тази информация. Той казва:
„Наистина ви казвам: Много вдовици имаше в Израил в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и нито при една от тях не бе пратен Илия, а само при вдовицата от Сидонска Серепта; тъй също много прокажени имаше в Израиля при пророк Елисей, а нито един от тях не се очисти, освен сириецът Нееман. Като чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост“ (Лука 4:25-28).
Защо думите на Христос предизвикаха такава ярост сред вярващите от Божия народ – „истинския“ остатък? Защото с тези думи Христос откри великата истина, че само Бог и само Бог ще определя участта на всички хора на земята. Не хората, не Неговият народ определя, кой да бъде спасен и кой да загине, само Бог определя. Той ще определя не по принадлежност на човека към някакво религиозно общество и даже, може би в най-правилно организираното от самия Бог, – защото в оня момент Израил бил обществото, организирано от самия Бог, като Божи народ, - но Той каза: „При никого от това общество Илия не беше изпратен, а само при езичничката от Серепта Сидонска. И нито един израилтянин от това общество не беше излекуван от проказа, а сириецът Нееман, не от вашето общество, беше изцелен от Бог“.
В дадения текст Бог ни казва, че участта на хората ще определя Бог, по духа на човека. По духа, а не по това, къде видимо се намира или към кого принадлежи. Кой беше Нееман? Воин, забележете, воин. Той воюваше, убиваше. Интересното е, че той не воюва на страната на Божия народ. Обратното, какво казва Писанието? Той воюва против Божия народ. И забележете, той участва не в свети войни, не в освободителни, а обратното (В какви?) – в завоевателни. Как разбра Нееман, че Елисей е пророк? Дошли сирийците, завоювали и сред пленените отвели девойка, и тя казала, че там живее пророк Елисей, който може да го изцели. Това били завоевателни войни. И кой знае защо Бог не се посъветвал с нас, и решил според Собствена Си воля и според Неговото сърце, да прояви към езическия воин, враг на Божия народ, такава милост, каквато не беше проявил към никой израилтянин. Бог реши да направи това.
Приятели мои, забележете, постъпвайки така, Бог не попита никого, в това число и религиозните лидери на Своя народ. А може ли Той да постъпва по Собствена воля? Имаше ли правото да постъпи така, както постъпи? Бог има право да постъпва, както желае по Своя воля и да не се съветва с никого. Тази истина не е приложена в Писанието, но забележете, че именно тази истина предизвика вярващите (Какво?) в синагогата, - когато Христос я озвучи, какво предизвика? - Гняв. Как така не се посъветвал с нас и не ни уважил? Оказва се, че там също има добри хора, които Бог обича. Ние, ние и само ние! Разбирате ли?
Приятели мои, заради тази истина те искаха да убият Божия Син. И днес мнозинството вярващи също въстават против тази истина и вместо Бог решават, кого трябва да спаси и кого не трябва да спаси. Интересното е, че това може да се каже не само с примера на Нееман. Той не е единствен пример. Вдовицата от Серепта Сидонска е още един пример. Той дава два примера – жена и мъж, езичници. Воин и езичница. И моля, Господ им помага. Днес в синагогите не са по-добри вярващите, които пожелаха да убият Христос за тези думи, които не се вписваха в техните доктрини, измислени доктрини за спасение. Доктрината седи тук и спасява само тези, които виждам така. А всички, които не виждам там, не трябва да се спасят. Които виждам, те ще се спасят. Разбирате ли, за какво става дума? За разума, където човек поставя рамки и решил да определя на Бог, кой ще бъде спасен и кой няма.
Днес си струва само да споменем за спасението за тези, които по мнението на много вярващи не могат да бъдат спасени и чиито ръце се почесват да вземат камък, хвърляйки срещу този, който говори подобни неща. Как така? Как може да говори така? Няма нищо ново под слънцето.
Веднъж засегнали Великата отечествена война, даже тези, които воюваха на страната на фашизма, не бързайте да осъждате. И не бързайте да им произнасяте решението за вечната им участ, защото вие не сте Бог! Познавате ли всички тези хора отвътре? Познавате ли духа на всеки, който носил фашистка униформа? Познавате ли всички тези хора? Откъде можете да знаете? Да, самият фашизъм е ужасен, страшно зло. Но какво знаем за всички онези хора, които са носили тази униформа? Какво знаете за тях? Нищо. Можем да знаем само общата картина. Той воювал и облякъл тази униформа. Това били врагове на две противоположни страни – СССР и фашистка Германия. Нищо особено повече не знаем. Позволете да ви приведа два примера по засегнатата тема.
На границата на Чехия през нощта влак с пленени момичета за концлагер принудително спрял. Стояли около 10 мин. Внезапно вратите на вагона се разтворили и високият немец, който отговарял за превоза на затворниците, прошепнал на развален руски език: „Бягайте, момичета! Чакат ви у дома! Но, ако някога ме срещнете, направете се, че не ме познавате“. Затворничките отначало решили, че това е с някакъв замисъл. Ще побягнат, а отзад немците ще ги разстрелят. И във вагона се възцарило мълчание. Първа Люба дошла на себе си и хукнала към изхода. Обръщайки се, казала на приятелката си: „Тук ли ще седиш, Шура? Седи, аз ще бягам“. Люба скочила от вагона и другите момичета последвали примера ѝ. Никой не вярвал в ставащото. Затворнички за концлагер, обречени на унищожение в пещите. Немецът им отваря и казва: „Бягайте, чакат ви у дома!“. Те се хвърлили в гората. Тъмнината ги скрила от хорските очи. Люба и Шура се върнали в родината си чак през 1945. Люба често си спомняла за онзи немец, който ги пуснал от вагона. Тя така и не могла да разбере, защо той направил това. Защо? Какво знаем за този немец? А за неговия вътрешен свят? Как попаднал там? Откъде знаем, как попаднал там? Стрелял ли е, не е ли стрелял? В кого и как е стрелял? Но фактът си остава факт. Той ги освободил, по принцип излагайки се, рискувайки живота си, защото отговарял за превоза на тези хора. И това е фашист, както биха нарекли мнозина от тези, които носят такава униформа.
Не зная как е било при вас, но когато бях малък, у нас в Деня на победата у нас имаше организирани празници за срещи, говорихме с ветерани и други участници в тези бойни действия в тила. Лично съм говорил с мнозина, преживели войната хора и слушах много опитности. Знаете ли какво казваха тези хора? Те казаха, че много деца на СССР, много деца биха умрели от глад, ако някои от носещите фашистка униформа, не бяха им носили скрито от началниците си храна. Фашисти хранили руските деца. Скрито, защото за това биха ги разстреляли. Защото в тях те виждали деца, като своите, които оставили у дома си. Ето ви отново фашисти. Библията не дели хората на фашисти, комунисти, либерали, демократи и т. н. Знаете ли, че Библията дели хората на две класи и при това тези класи не са вярващи и невярващи, както сме свикнали да казваме: „Светът е разделен на вярващи и невярващи“. Нищо подобно! Защото и сред вярващите има ужасни хора. И сред невярващите има прекрасни хора. Затова Библията не дели така света на две класи. Вижте как Писанието дели хората на две класи. Божии деца и деца на дявола.
„Чадата Божии и чадата дяволски (пише по-нататък) се познават тъй: Всякой, който не върши правда (справедливост), не е от Бога, също и който не обича брата си. Защото такова е благовестието, което чухте изпърво – да любим един другиго“ (1 Йоан. 3:10, 11).
Забелязвате ли, длъжни сме да разберем, че на Бог е нужно нашето сърце, нашия характер. Той иска да види в нас отражението на Своя Син, Който ни се е открил в жертвена любов към хората. И затова този, който обича другите, служи им, той е дете на Бога. А, който не обича и живее за себе си, егоист е, дете на дявола. Кое тук не е ясно? Не е важно към кого принадлежиш и как се наричаш в този момент. И забележете, далеч не най-важният въпрос за спасението, далеч не най-важен въпрос за спасението, - но кой знае защо са го направили главен въпрос за спасението, - как се наричаш и къде ходиш. В коя общност ходиш? Това далеч не е първи въпрос за спасение, не е главният. А са го направили главен въпрос. Аз съм в истинската църква, аз съм остатъкът, аз… повече от всички всичко разбирам и всичко знам.
Приятели мои, Писанието се опитва да донесе до нашето съзнание истината, че твоята принадлежност и мястото където ходиш, не са главен въпрос. Вижте внимателно следните стихове:
„И не помисляйте, да думате в себе си: Наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чада Аврааму; и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова, всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Матей 3:9, 10).
Какво виждате тук? Хората уповавали на роднинството си с Авраам, на принадлежността към Божия народ, а се казва: „Който не дава добър плод“, независимо как се наричаш и кой си, към кого принадлежиш. Секирата вече лежи. Но Писанието не спира на това място и продължава, казвайки:
„След като Стопанинът на къщата стане и затвори вратата, а вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата и да викате: Господи, Господи, отвори ни“!
Интересно, това са хора вярващи. Господи, отвори ни!
„И когато Той ви отвори и рече: Не ви познавам откъде сте, тогава ще почнете да казвате: Ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше“.
Приятели мои, кои са тези хора? Невярващите, езичниците отвън? Или вярващи хора. „По нашите улици Ти поучаваше. Господи, Господи, отвори“!
„И Той ще рече: Казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, които вършите неправда. Там ще бъде плач и скърцане със зъби, кога видите Авраама, Исаака и Якова, и всички пророци в царството Божие, а себе си изгонени навън“ (Лука 13:25-28).
Отново въпросът за принадлежност не сработва като безусловно спасение. Не забелязвате ли, не работи. Но и това не е всичко. Христос продължава и казва:
„… Исус (…) рече на ония, които вървяха подире Му: Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. (Това е, когато стана дума за римския стотник.) И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в царството небесно; а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина…“ (Матей 8:10-12).
Оказва се, че там може да има добри хора, а тук може да има лоши. А, ако говорим на библейски език, там могат да бъдат Божиите деца, а тук – децата на дявола. Така че мястото къде ходим и как се наричаме, не е първостепенен въпрос за спасение. А кой е първостепенен? - Какви сме ние. Какви сме? Позволете ми още един поразил ме пример от Великата отечествена война, който повдига завесата за тези, които били облечени с униформата на фашисти, униформата на завоеватели.
През юли 1941 г. в окупираната част на Югославия в градчето Смедеревска паланка немските нашественици събрали хванатите партизани и съчувстващите им жители за разстрел. Били осъдени общи 16 души. Бил построен взводът за разстрел. Но един войник не си вдигнал пушката. Това бил ефрейтор Йозеф Шулц. Излизайки от строя, той се приближил до офицера и казал: „Аз съм войник, не съм палач. Няма да стрелям срещу хора без оръжие. Няма“! Офицерът му заповядал да избира – или да се върне обратно в строя на взвода за стрелба, или до стената с осъдените. Какъв избор! Не е голям, нали? Разколебаният войник взел решение. Снел каската и пушката си, и застанал до осъдените на разстрел. Избухнал залп, Йозеф Шулц загинал, но останал човек.
Командирът на 714 дивизия Фридрих Щале описва дадената ситуация в дневника си. Били намерени даже снимки, където Шулц без каска и оръжие се отправя към осъдените на разстрел. Даже имало снимка. Затова през 1947 г. била проведена ексхумация и намерени 17 разстреляни, а не 16, и на един от труповете имало остатъци от униформата на Вермахта, което също потвърждава истинността на историята. Свое разследване провел и братът на Йозеф – Вили Шулц. Той също бил убеден, че неговият брат загинал като герой, отказвайки да изпълни престъпна заповед. В Сърбия, където Йозеф Шулц се смята за герой-антифашист в град Смедеревска паланка през 2009 на неговото име била наречена улица. В същия град му е поставен паметник, друг паметник има в село Горна локва́. В Сърбия живота на този герой изучават в учебниците по история.
За голямо съжаление, с вас живеем във век на лъжи и забрава на всичко добро, и днес има не малко умници, които наричат историята на Шулц измислен мит, измислица. При всичките снимки и документи, тя била измислена. Приятели мои, от какво да се изненадваме, след като днес слушаме, че страшната за много хора война, с многобройни човешки жертви, днес не наричат Освободителна война за СССР, а завоевателна. Какво се изненадвате? Изминало е толкова малко време и се оказва, че всичко се е променило. Разбирате ли? Изобщо не мога да разбера, даже не съм си помислял, че ако нападат моята страна, преминат границата, превземат всичко наред и аз се защитавам, при това съм завоевател. Никога не съм мислил, че това може да бъде, но се оказва, че може. Каква странна истина! Но всичко в последно време става много странно, всичко се обръща нагоре с краката и ние стигаме до такова състояние, което е описано от пророк Исая, че хората ще наричат черното бяло, а бялото - черно, сладкото - горчиво, а горчивото – сладко. Ние днес сме стигнали дотук.
Но същността сега не е в това, същността е, че едва отдръпнали завесата на неизвестното и ни дали мъничко информация, даже от наша човешка страна малко да е приповдигната завесата и вече виждаме, че не трябва без изключения да мерим всичко под общ знаменател и да произнасяме еднозначни решения: „Палачи и убийци, жандарми и т. н.“. Защото има обща маса, но има и лична индивидуалност, всеки човек. И ние не знаем що за човек се е оказал в тази маса. Не знаем, приятели мои. На война имало различни хора, в различни дрехи. Сред своите беше и Юда. А сред чуждите, сред враговете, имало истински хора герои. Затова само Бог – ще повторя – само един Бог знае, що за хора били това. Кой бил убиец, кой Юда, а кой Божи герой, достоен за вечността. И това не ние, хората, с ограничено мислене, нямащи пълна информация, можем да определяме.
Саул беше нечестив, а неговият син Йонатан – праведник. И двамата загинаха в една битка, на едно поле, един до друг. Една участ, една битка, загинаха двамата, но единият е праведник, а другият – нечестивец. И в деня на Второто пришествие над тях ще проработи принципът на Божия избор. А Божият избор гласи: „Единият се взема, а другият се оставя“. На едно място. И двамата в едно легло. Двама на полето. Единият се взема, а другият се оставя, макар че са един до друг. Значи не мястото определя кой ще бъде спасен и кой не. Разбирате ли? Отново състоянието на (Какво?) човешкия дух. Кой си ти? А кой знае какво е в човека? Само Бог. Даже ние понякога не познаваме себе си толкова добре.
Ще разгледаме още един пример от Новия завет, по нагледен начин показващ ни, че, ако нямаме пълна информация, гледайки негативните последствия, пожънати от човека за неговите грехове, можем да си направим неверен извод за неговата вечна участ. Двамата разбойника разпънати на кръста, от лявата и дясна страна на Исус. Забележете, те бяха разпънати за техните греховни дела. Това не е случайност, не е несправедлив съд. Това беше справедлив съд, защото сам разбойникът казва в Лука 23:41.
„А ние сме осъдени справедливо, защото получихме заслуженото според делата си…“ (Лука 23:41).
Всичко било по справедлив съд. Писанието предсказва смъртното наказание на Христос сред злодеи и така стана.
„Определиха Му гроба със злодейци…“ (Исая 53:9).
Но интересно, че тук е пропусната интересна информация, която намираме в Матей 27:44.
„Също го хулеха и разбойниците, разпънати с Него“ (Матей 27:44).
Представете си, че нямате повече никаква информация, нямате Евангелието от Лука, а само Евангелието от Матей. И четете, че и двамата разбойници Го хулели, справедливо разпънати за своите дела. И какъв извод ще си направите за такива хора? Загинали, още и в последната минута злословят, не се покайват. Това е просто ужасно! Но какво прави Господ? Слава Богу, че според великата Си любов и милост Той приповдига завесата и тази завеса коренно променя разбирането ни, кой ще бъде спасен и кой не от тези двама или не го променя? Коренно го променя. А за вечната участ на единия от разбойниците прекрасно знаем, той ще бъде във вечността, ще бъде спасен.
„Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: Ако Си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият като заговори, мъмреше тогова и казваше: Та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Исуса: Спомни Си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Исус: Истина ти казвам днес; ще бъдеш с Мене в рая“ (Матей 23:39-43).
Вие оспорвате ли думите на Христос? Съмнявате ли се, че ще бъде така? Аз не! Къде ще бъде той? В рая, това е спасен човек. Но, откъде знаем това? Ако само това едно изреченийце „ще бъдеш с Мене в рая“, го нямаше, никога даже не бихме могли да си представим и помислим, че там ще бъде разбойникът, повесен за беззаконията си до Христос, Който също вися. А колко такива разбойници изобщо са висели на кръста? И не само на кръст. Откъде знаете, какво са казали тези разбойници в последната минута от живота си на Господ? Особено като си припомним, че в Писанието има пример, че винаги можем (Какво?) да се покаем. Откъде тогава можем да знаем вечната участ на тези хора?
Приятели мои, благодарение на повдигнатата завеса и откровението от Бога за вечната участ на този човек, ние точно знаем, че един от повесените разбойници ще бъде спасен и ще бъде в рая, въпреки че, забележете, заради престъпленията си, той беше лишен от земен живот. Моисей беше лишен от земен живот. Виждате ли, Бог казва: Не бъркайте понятията „възмездие за грях тук, на земята“ и „възмездие за вечността“. Не трябва да ги слагаме под един знаменател. Ако имахме информация, бихме могли да кажем, че е едно и също. Има хора, които са умирали в греховете си, не са се покаяли и това е, и казваме: За тях това е земната смърт, но тя е също и небесна. Еднакви. А където не знаем? А къде имало покаяние? Земната смърт се осъществява, но се оказва, че за вечността тези хора могат да бъдат спасени.
Още веднъж ще ви задам въпрос: Имаме ли подобно откровение от Бога за всички хора, каквото имаме за разбойника, каквото имаме за Моисей? Имаме ли такива откровения за всички хора? Не. И съответно, можем ли да правим извод за тяхната вечна участ, нямайки пълна информация за техните взаимоотношения с Бога, за техните последни думи на покаяние, които са адресирали и е чул само Бог? Може би само вътрешно, без да не са изказани с думи, а само в съзнанието им. Не знаем това. Нямаме право да правим нашите прибързани, недалновидни и не подкрепени от Божията истина изводи. И с това отслабваме вярата на живите. Ако си правим такива изводи, отслабваме вярата на живите.
Днес, когато погребват вярващ… Вземам думата в кавички. Примерно, средностатистическия вярващ. Разбирате ли, примерно средностатистическия. Седял, живял, ходил в църквата много години, никого не е убил, не вършил нищо особено страшно, съблюдавал съботата – примерно за средностатистическия вярващ. И когато го погребват, колко думи на надежда се казват за неговото възкресение в числото на праведните. И на колкото погребения на вярващи да съм слушал, - когато сами вярващите погребват своите, - имат едно усещане, че всички вярващи ще се спасят. Всички! Всички ще се спасят. Няма вече, както в Свещеното писание, „нелицемерни фарисеи“; няма християни, „имащи вид на благочестие“; няма нищо. Но това заслужава само човек, загинал при лоши обстоятелства, като разплата за свои грехове. Отишъл на война и там го убили. Когато човек се разплаща за свои грехове, тогава вярващите не искат да погребват такъв. А, ако го погребват от безизходица, на погребението вече не говорят с такова вдъхновение за надежда и добро възкресение на умрелия, сякаш Бог казва: „Точно така, заровете го, за него няма никаква надежда“. Няма такова нещо, приятели мои, Бог не казва това. Нещо повече, в такива случаи тъй наречените всезнаещи вярващи убиват в роднините на загиналия и последната надежда. Убиват я, разбирате ли? Познавам много такива хора, на които при подобни обстоятелства вярващите са отнели, даже нямайки никакво право от Бога, последната надежда. В най-добрия случай са я убили за земния живот, но по-лошо е, ако са затворили достъпа им и за там. И човекът казва: „Добре, ако няма надежда, тогава и за мен няма смисъл да се стремя и да се спасявам“. Разбирате ли? Не трябва да правим това. Не знаейки, спасен ли е човек за вечността или ще загине, но изказвайки мнението си и давайки своето мнение вместо мнението на Бога, човек богохулства. Разбирате ли? Богохулства. Кой си ти, че правиш това?
Приятели мои, това съблазнява хората, препъва хората и Писанието казва, че Бог ще потърси отговорност за това строго. Исус казва:
„… а който съблазни един от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче, горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда“ (Матей 18:6, 7).
Да разгледаме още един пример. Много интересно е, да видим, че малко повече информация вече може да промени мнението. Навярно няма човек, който да не знае фамилията Калашников. Благодарение на какво знаете фамилията на този човек? На автомата, всички веднага знаят, автомата на Калашников.
Благодарение на изобретеното от Михаил Тимофеевич Калашников (1919-2013) оръжие за убийство - автомата (АК-47), който носи неговото име, - автомат Калашников, – знаете ли, колко милиони хора са загинали от това изобретение? Не знаете? Той се смята за най-съвременното оръжие. Къде само не е използвано в горещите точни? В коя ли не страна и на чия страна. Милиони хора убити от това оръжие за убийство, изобретено от този човек. И тук можем смело да причислим такива хора като него за загинали. Несъмнено, окончателно, без право на помилване. Но да помислим, да си припомним цар Манасия. Да си спомним цар Манасия и неговите действия. Какво направи Бог след неговото покаяние? Да видим какво той направи?
„А при това Манасия проля и твърде много невинна кръв…“.
„…твърде много“. Забележете, той сам я проливал. Ако автомат Калашников са ползвали други хора, даже, може би и без негово съгласие, то в дадения случай Манасия участвал сам, издавал заповеди.
„А при това Манасия проля и твърде много невинна кръв, та напълни с нея Иерусалим открай докрай, освен своя грях, дето въвлече Юда в грях, та върши неугодно пред очите Господни“ (4 Цар. 21:16).
„Затова Господ напрати против тях началниците на асирийския цар, които оковаха Манасия в окови. Свързаха го с вериги и го откараха във Вавилон. И в утеснението си начена да моли Господа, своя Бог, и дълбоко се смири пред Бога на отците си. И помоли се Нему, и Бог се приклони към него…“.
Потресаваща вест. Бог се приклонил към това чудовище, - можем да кажем, - напълнил целия град с невинна кръв.
„… и Бог се приклони към него, и чу молбата му…“.
Значи Бог слуша каещия се грешник. А силния грешник? А много грешния?
„… и приклони се към него, и чу молбата му, и го върна в Иерусалим на царството му (даже не е възможно да си го представим). И разбра Манасия, че Господ е Бог“ (2 Лет. 33:11-13).
И в Божието царство ще има интересна среща между Манасия и Исая. Манасия, прерязал с трион за дърва Исая. Интересна среща. Как изобщо можете да си представите, да се срещнат в Божието царство тези двама души и да живеят цяла вечност заедно. Но Библията казва: „Може“. Може! А какво знаем за последните дни от живота на изобретателя на автомата Калашников. Знаете ли? Нищо не знаете. Само това, че изобретил автомат. Да повдигнем от нашата човешка страна завесата и да видим, какво има там.
„Моята душевна болка е нетърпима. Един и същи неразрешим въпрос. Моят автомат лишил хора от живот, уби и мен, Михаил Калашников, 93-годишен, син на селянка (с. Куря), православен християнин по вяра, виновен за смъртта на хора, дори и на врага“.
С такива думи година преди смъртта си (2012) се обърнал най-известният във военните среди човек, както вече разбрахте, изобретател на автомата Калашников към руския патриарх, както той разбирал. Обърнал се към него с такива мъчителни въпроси. По думите на близките му този въпрос наистина постоянно измъчвал Михаил Тимофеевич. Ние нямаме повдигната завеса от страна на Бог за вечната участ на този човек; нямаме казано за него в Писанието. Но правейки паралели и разбирайки, че ако Манасия, който наводни Иерусалим с кръв, се покая и Бог го спаси, то и ако този човек се е покаял и се измъчвал, нямаме право да кажем, че Бог гледа на лице, и единия спасил, а другия – не. Нямаме право. За разбойника на кръста - също.
Приятели мои, затова Бог не гледа на лице и Той произнася решението Си. Той гледа в сърцето на човека, вижда в дълбочина покаянието на човека и затова само Той определя, ще бъде ли човек във вечността или не. Но за хората да простят на този човек, е невъзможно. Хората не могат. Затова те отписват такива като загинали според разбирането си, а Бог може да прости. И велика слава да бъде на Бог затова, че познава сърцето на човека и прощава на разкайващия се, с каквито и грешни дела да е засенчен неговия живот.
На мен, например, - честно да ви кажа, - даже ми е страшно да си представя, ако спасението на хората зависи от прошката на други хора. Страшно ми е да си представя, какво би било тогава? Кой би се спасил и кой не. Разбирате ли какво би било, ако зависи от нашата прошка. Аз съм ти простил, ще бъдеш спасен. Ако не си ми простил, няма да бъда спасен. А да ти простя не мога, защото това не ми е в природата. Разбирате ли? А каква е природата на Бог? Многомилостив. Удивителна може да бъде срещата в Божието царство, където ще се срещнат не само Исая с Манасия, а и където могат да се срещнат изобретателят на Калашников с жертвите, убити с неговия автомат. Потресаващо! Удивително, разбирате ли? И те ще се прегърнат, и ще живеят без упреци и щастливо през цялата вечност. Ако попаднат там, ако бъдат там, значи Бог познава сърцето им, значи ще бъдат там заедно като братя.
Давид с Урия. Давид уби Урия, покая се. Урия – спасен, Давид – спасен, среща в Божието царство. Убиец и убитата жертва. Удивително! В Божието царство ще има много изненади. За да ни се изясни и да разберем това, трябва в правилна светлина да възприемем събитията около нас, що се отнася до вечната участ на хората. Ще ви приведа няколко примера от съвременния живот, за да видим, че даже, ако от човешка страна получим малко повече информация и повдигнем по човешки завесата, и това мнение се променя. А какво да кажем, ако Бог ни открие неизвестното изобщо.
Днес много говорят за Китай. Жителите на тази страна са като скакалци: заграбват, унищожават териториите на други страни. Достатъчно е да видим какво направиха с Тайгата и в Сибир. Днес всички могат да узнаят, какво стана там. Жителите ѝ тровят света с пластмасов ориз, химически продукти, изкуствени яйца, изкуствено зеле. На какво още не сме се нагледали? Общо взето всички знаят, какво правят днес. Освен това у тях не всичко е добре с религиозната свобода. Основно те са езичници. Сега вървят видеа, как вземат и ядат живи мишки, как ядат всякакви змии, този вирус върви. На пръв поглед човек би казал: „Какво хубаво може да има в тази страна“? Какво може да има в тази страна. Навярно никой от тях няма да се спаси… Но това е общ фон. Да опитаме да се спуснем от оценката на списанията и вестниците, - като говорим за общ фон на страната, - и просто да влезем в един от домовете. В един от домовете на тези хора и да опитаме да повдигнем завесата. Какво става там.
„В Китай умря от изтощение 24-годишната студентка Ву Хуан, която пет години яла само ориз. (Защо?) За да пести пари за по-малкия си брат с психическо заболяване. Ву Хуан се родила в бедно семейство, в провинция Гуйчжоу, една от най-неплодородните в Китай. Майка ѝ умряла, когато тя била на 4 години. Баща ѝ умрял, когато станала на 18 години. След това те преминали под грижите на чичо и леля, които нямали пари, а държавата им отпускала 300 юна, което е, примерно, 2600 рубли за месец, за да могат да живеят. След завършването на училище Ву Хуан успяла да получи стипендия, за да постъпи в професионален колеж. Но по-голяма част от разходите ѝ отивали за лечението на брат ѝ. Затова на девойката се наложило да премине на екстремална диета от варен ориз и мариновано чили. Миналата есен Ву Хуан започнала трудно да диша и ходи. Хоспитализирали я. В оня момент тя тежала само 22 кг.“.
22 кг. Възрастна девойка. От изтощение.
„Историята на студентката научили международните медии и започнали кампания за набиране на средства за нея и брат ѝ. В резултат на активистите се удало да съберат почти 1 млн. юна, а това е около $ 145 хил. или 9 млн. рубли. Но все пак Ву Хуан умряла от изтощение. Съдбата на брат ѝ засега е неизвестна“.
Да си зададем въпроса: Как ще оценим жертвата на тази бедна девойка за нейния брат? Как да оценим безумието на тази езичница от страна, която унищожава всичко живо на земята? Как да погледнем на живота ѝ? Кажете, какво направила тя? Пожертвала себе си заради брат си. Пожертвала се. Би могла добре да се храни, а брат ѝ би умрял. Все едно, той е болен. Не, тя направила друго. В нейния живот това е най-скъпата жертва и смъртта ѝ е изпълнение думите на Христос, който казва на Своите последователи и желае да види в нас:
„Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си (живота си) за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Навярно ще бъде изненадващо да видим на небето езичници от Китай, а това ще бъде. Несъмнено ще бъде, приятели мои. В Божието царство ще има много изненадващи неща. Ето още един пример.
Сега стават много катастрофи по пътищата, на земята и особено в небето – колко аварии и крушения със самолети. Наскоро, на 7 септември – обърнете внимание, 7 септември 2011 – повечето руснаци бяха потресени от съобщението, че с претърпелия катастрофа самолет загинал целият хокеен отбор на „Локомотив“, Ярославл. Мисля, че чухте за тази голяма трагедия, практически загина целият отбор. Има много слухове за тази трагедия. Много вярващи са далеч от спорта, много вярващи често осъждат спортистите за тяхната работа, осъждат ги, че получават големи пари и т. н., а какво знаем за спортистите, загинали в този самолет. Какво знаете за тях? Нищо.
Приятели мои, позволете ми да ви открехна завесата за запознаване на загиналия 32-годишния капитан на отбора – Иван Ткаченко. Просто ще се изненадате. На 7 септември 2011 – казах ви да запомните тази дата, чухте добре – е денят на катастрофата. В един от детските Ярославлски домове от анонимен източник постъпили 1 млн. рубли. Това бил първият хокеист, който пожертвал за благотворителност половината от заплатата си. За това не знаел никой. Било в най-дълбока тайна, но фактът си остава факт. Не е задължително всички да знаят лицето на героя, главното е да се знае, че просто го има. Капитанът на „Локомотив“, хокеистът Иван Ткаченко бил същият герой, който не говорил, а действал, давал, дарявал и помагал. Затова, че Ярославлският капитан жертвал крупни суми за благотворителност, станало известно едва след неговата смърт. Чак след смъртта му. В сърцето на този човек имало не само любов, там имало и състрадание, и благородство, и най-важното – луда скромност. Луда скромност, както се изразили всички, когато научили какво правел. Приятели мои, Ткаченко се занимавал с благотворителност анонимно, жертвайки огромни суми пари за деца с онкологични заболявания, внасял пари за детски домове, църкви, просто нуждаещи се, просто пенсионери, които показвали в телевизионните предавания, че се нуждаели. Видял - и веднага изпращал пари. Десетки спасени животи, огромно количество положителни емоции, всяка детска усмивка, всяко оздравяване по чудо са показатели за неговата благотворителност. Хокеистът от „Локомотив“ Иван Ткаченко похарчил за помощ на болни деца 9 996 300 рубли. Още малко, за да стигне 10 млн. И правил това под псевдонима Иван Леонидович. Даже не назовал името си. Жертвал пари почти всеки месец. Тези постъпки на Ткаченко по никакъв начин не се вписват в разбирането, какви са спортистите. Обикновено има стереотипи - и между другото те са нарисувани не без основание, – че спортистите са хора, зациклени на собственото „аз“, на своята гордост, големи пари, богатство. Създава се такова впечатление, че живеят за това. Но преди всичко поразява това, че за 4½ години той на никого от приятелите си, – помагал 4½ години, докато играл, – на никого от приятелите и роднините си не казал за своята благотворителност ни дума. Едната ръка давала, другата не знаела. Жена му не знаела, че оказвал такава помощ. Неговият приятел, многогодишен партньор на Иван от „Локомотив“, който наскоро преди катастрофата преминал към друг отбор, четейки статията за благотворителността на Иван, разкрита след смъртта му, не можел да разбере, защо Ткаченко нито веднъж не казал за това на него, най-добрия му приятел. За благотворителността. Забележете, как днес вярващите пуснат нещо, жертват и вече едва ли не на всички разказват, колко много са дали за Божието дело. Не казвам, че го има при нас, а изобщо. Знаете, че е така. Човекът така започва да води разговора, че да го питат за това или той уж случайно казва. „А аз дадох толкова“. Но този на никого нищо не казал, не споменал за своята благотворителност. За Ткаченко неговият приятел казва: „Той не се стремеше към нищо модерно и ново. Добре разбираше, какво му стига за живота. Ваня просто се радваше на живота и не му бяха нужни нито скъпи коли, нито нещо свръх това, което е нужно просто, за да живее“.
Какво е това, как да оценим живота на този човек? Как? В светлината на думите на Христос опитайте да оцените неговия живот. Погледнете:
„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагогите и по улиците, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам; те вече получават своята награда. А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; (тук следва най-интересното) и твоят Отец, Който вижда скришно, ще ти въздаде (даде, възнагради), и твоят Отец, Който вижда скришно, ще те възнагради наяве“ (Матей 6:1-4).
Не мислите ли, че небесният Отец е възнаградил смъртта на този човек явно? Ако през живота си не е получил тази награда, тогава какво? Няма ли да се сбъднат думите от Писанието? Мисля, че за нас в светлината на думите на Христос наградата е ясна. Бог няма да възкреси Иван, за да му върне пожертваните милиони за благотворителност, а след това с тези милиони да го изгори в геената. Само защото Иван е хокеист, а не литературен евангелист. Така ли мислите за Бога? Тогава много лошо разбираме Бога, ако мислим така.
Представете си картината, че на небето срещате хокеиста Иван Ткаченко. Кой би помислил? Той не е седял тук с нас на събранието. Много неща не е знаел и не разбирал. Но това е напълно възможно. И представете си, достатъчно много големи проповедници и онези светии, на които днес вярващите се кланят вместо на Бог и им целуват ръка, няма да ги видят там. Те няма да бъдат там. Защото за такива няма място в Божието царство. Но за такива скромни, за такива пожертвователни, там има място.
И още един важен пример. Богаташите днес са просто ужасни хора, - така разсъждават вярващите, - печелят от мъката на другите, очите им ще изскочат от лакомия, за такива няма спасение. И това е сигурно.
„И Христос рече на учениците Си: Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Матей 19:23, 24).
Приятели мои, истина е, че богатството ще бъде причина за гибелта на много хора. Това е истина. Ще ви кажа, че заради богатство и пари ще загинат не само богати хора. И бедни могат да загинат от лакомия. Или не? Несъмнено. Приятели мои, но да казваме, че Бог не се бори за спасението на тези хора, значи, да не забележим какво казва Христос след тези думи. Трудно ще влезе богат в Божието царство. Учениците казаха:
„Кой тогава може да се спаси? А Той като погледна и рече: За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ (Матей 19:25:26).
За какво ни говори това? Че и за такива хора Бог ще се бори. И за такива хора. Ние хората, можем даже да си помисли, че това е невъзможно, но Бог ще се бори. Бог може да спаси онези богати, които още може да спаси, въпреки че често това е много трудно. Затова на Бог се налага да използва много тежки методи за спасение. Искам да ви приведа случай, който просто ме потресе.
Али Банат – австралийски предприемач, милионер. Нарекли го „Филантропа“, - този, който обича хората. Дали му това име, защото се занимавал с благотворителност. Родил се и израснал в Австралия. Появил се на света на 16 февруари 1982 в обезпечено семейство. Когато Али Банат станал възрастен, започнал частен бизнес. Али бил невероятно богат човек. Можел да си позволи буквално всичко. Банат пръснал много пари за разкошен живот, красиви неща и не познавал скръб, докато веднъж… когато бил на 33 години, през есента на 2015 той провел медицинско изследване, по резултатите на което лекарите поставили на младия 33-годишен човек страшна диагноза – рак. Болестта вече стигнала до четвърти стадий (с далечни метастази). Да се говори за някакво лечение и оздравяване, не можело и дума да става, особено, както разбира това съвременната медицина. Лекарите тъжно клатели глави, размахвайки ръце и повтаряли, че на Али не му остава твърде много – максимум 7 месеца живот. 7 месеца. След като Али Банат осъзнал, че животът му скоро ще приключи, той строго преразгледал възгледите си. Не е изненадващо, нали? А какво може да се направи, ако трябва да се спаси човек и е невъзможно да бъде спасен по друг начин? Бог обича хората. Бизнесменът изведнъж разбрал, че е изгубил скъпоценни години за безсмислено харчене на пари и не е направил нищо истински полезно и значимо. Банат взел решение да изживее останалите 7 месеца, както му обещали в този свят, не така, както живял преди. Али решително продал целия си бизнес, колите си, къщите и през октомври 2015 Али Банат създал благотворителен фонд „Мюсюлмани по целия свят“ и към сметката на този фонд превел всичките си пари. Веднъж Али Банат казал (Чуйте!): „Парите са последното, за което мислите, когато откриете, че сте болен и ви остава съвсем малко време“. Това е последното, за което започваш да мислиш, когато животът си отива. И първото, за което мислиш, докато още можеш да живееш. Някога успешният предприемач клетвено обещал на себе си и окръжаващите го, да постави и посвети своите последни дни в помощ на нуждаещите се. И Банат сдържал думата си. Той обиколил повече от сто страни с хуманитарна цел; открил няколко десетки центъра в помощ на бедните; построил общежитие за деца, останали без родители; открил няколко училища и болници; заплатил изкопаването на кладенци в райони, където жителите им страдали от остър недостиг на питейна вода. След поставянето на диагнозата Али Банат живял не 7 месеца, както го уверявали лекарите, а 3 години. Четвърти стадий. 3 години. Близките и приятелите на Филантропа казвали, че съдбата му подарила повече време затова, защото е извършил много добри дела. Могъл да извърши за това време много добри дела. А сега чуйте най-удивителното в тази история. Това е най-изненадващото. Важно е да отбележим, че сам Али Банат смятал своя рак за дар от Всевишния. Дар от Всевишния. Че това е дар свише, че Бог му дал този дар свише. Смъртоносна болест. Това вече е покорност на Божията воля. Това изобщо е удивително! Не ропот, обратното – дар, подарък. Разбираме, че покорността на Божията воля е единствено условие за спасение. Ако се покорим на Господ, ще бъдем спасени, защото не са спасени децата със съпротивление, които постоянно се противят.
Мъжът казвал, че той най-искрено е благодарен на Всевишния за тази болест, защото именно благодарение на нея, започнал да цени истинското благо на живота, което по-рано го възприемал като даденост. Банат твърдял, че ракът му помогнал да се научи да вижда живота в истинската му светлина и да забележи малките радости. По време на пребиваването си в болницата Али Банат записвал и публикувал Интернет видео клипове, в които разказвал за вътрешните си промени и разбирането за добро и зло, за страданието, за помощта на ближните и правилния път. В последното си видео Банат, почти безсилен от изяждащата го болест, молел всеки жив на земята да има цел и да върши добри дела. С последния си дъх той давал наставления на хората, да вършат добри дела и да живеят заради другите. Записът мигновено набрал рекордно количество гледания. Али Банат, който обичал живота на ръба на смъртта, който виждал доброто, лишено от сблъсък с необходимото зло, това е парадокс.
Защо казваме, че всичко е от Бога? Той знае какво да положи на пътя на човека, за да постигне главната цел за спасение.
Банат починал на 29 май 2018, съвсем наскоро в Сидней. На 30 май било погребението му. На церемонията за прощаване с удивителния човек дошли тълпи и тълпи непознати нему хора, дълбоко трогнати от удивителната му история, ширина и добрина на неговата душа.
Приятели мои, само открехнахме завесата на няколко човека от различни полове и различни времена, от различните слоеве на обществото и различни страни, но мисля, че това е напълно достатъчно, за да си изясним веднъж и завинаги, че без пълна информация за човека, и по-точно даже не само информация, а без подписа на Бог „спасен“ или „загинал“, нямаме право да произнасяме решение за вечната участ на човека. Както и да свърши животът му тук, на земята. Нямаме право! Най-лошото от всичко е, че понякога вярващите не разбират, че занимавайки се с тези посредствени дела, - те, разбира се, всъщност се смятат за спасени, - твърде много се заблуждават. Работата е там, че може да се заблуждаваш, говорейки за другия, че не е спасен, мислейки себе си за спасен, но може достатъчно да се заблуждаваш.
Аналогична ситуация е описана в Свещеното писание с грешащия Израил, който отстъпил от Господ, сгрешил, но при това смятал себе си за свят, а всички останали за грешници. Например:
„Весден простирах ръце Си към непокорния народ, който ходеше в недобър път, по своите помисли; към народ, който постоянно Ме оскърбява в лицето (Ето, как живеят хората, Божият народ.), принася жертви в дъбравите и пали тамян на черепи, седи в гробове и нощува в пещери; яде свинско месо, в съдовете му има гнусно вариво; който (при това) казва: „Спри се, не се доближавай до мене, защото съм свят за тебе…“.
Удивителна картина, потресаваща картина. Днес вярващите застават вечер на молитва, молят за прошка за греховете си и се считат за спасени. А, които са там, - онези там, ако не живеят като тях, - са загинали. Еднозначно - за теб аз съм свят, поспри. Но Бог казва:
„Те са дим за обонянието Ми, огън, който гори всеки ден“ (Исая 65:2-5).
Да говорим за вечната участ на хората и осъждаме техния начин на живот, изхождайки от помислите на сърцето си, и да казваме: „Бог ми каза да кажа“, т. е. да изговаряме мислите си от името на Бога, приятели мои, това е лъжа. Това е лъжа! Ако би казал: „Това е мое мнение“, разбираемо е. Но, когато казва: „Това е така, Библията казва така“, къде го казва Библията? Къде е там списъкът на спасените загиващи? Коя Библия ти говори за това? Приятели мои, това е лъжа. А Свещеното писание казва, каква е участта на лъжците.
„А (…) всичките лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт“ (Откр. 21:8).
Получава се, че може тези неща да се правят, да се изнасят присъди за това, че някой си не е спасен, а да мислиш за себе си, че си спасен и, да лъжеш и да се окажеш в огненото езеро заради този, за когото си говорил, че не е спасен. Как интересно е в Писанието! А това е написано в Писанието. Затова, ако не искаме да се окажем в числото на лъжците и искаме да се окажем на небето, приятели мои, не правете това! Не се нагърбвайте със смелостта, да изнасяте решение за това, загива ли човек или е спасен за вечността. Спасен за вечността. Не можем да знаем това. Да спрем да изнасяме решения от името на Бога по такъв важен въпрос като вечната участ на хората. Понякога, когато слушам вярващи, - както по-горе казах, - по тяхното заключение за спасение се създава впечатление, че те вече са в Божието царство. Сериозно! Там са, изкарват известно време в Иерусалим, а понякога идват и тук, при нас, грешните, и гледат, че ние не сме спасени, а те са там. Или имат книгата на живота, - както вече казах – и по нея сверяват, кой е спасен и кой не. Затова толкова смело говорят – тези са погинали, а тези спасени.
Приятели мои, братя и сестри, не се спускайте толкова ниско, даже не го допускайте в мислите си, в разсъжденията си, в никакъв случай. Погледнете Христос и уподобявайки се на Него, продължете започнатото от Него дело. Какво дело започна Той? За какво дойде Човешкият Син? Да потърси и спаси погиващото. Това дело започна Той на земята. А какво остави за нас? Да продължим това дело. Да потърсим и спасим погиващите, а не да изнасяме решения, кой е погинал и кой спасен. Не с това трябва да се занимаваме.
„Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:17).
Когато учениците на Христос мислеха за недостойнството на самаряните… недостойнството, че нямат право да живеят. И защо? Защото не пожелаха да приемат Христос на своя територия и какво казаха? Какво трябва да направим тук? Да изгорим всичко до основи. Всичко до основи! Недостойни хора.
„… и изпрати пред Себе Си вестители; те отидоха и влязоха в едно село самарянско, за да приготвят за Него; но там Го не приеха, защото имаше вид на пътник за Иерусалим. (Ние не сме юдеи, ние сме самаряни, не Те приемаме.) Като видяха това учениците Му Яков и Йоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем, да падне огън от небето и да ги изтреби, както и Илия направи“?
Кой знае защо те решиха, че това е една и съща история, че навсякъде могат да прилагат един и същи принцип. За всеки, който не ни устройва, ще казваме да падне огън от небето.
„Но Той, като се обърна към тях, смъмра ги и рече: Не знаете, от какъв дух сте вие“.
Представяте ли си, апостоли, вярващи хора, ходили с Христос, а не били на същия дух. Може ли да седим на събрание в истинската църква, да слушаме проповедта и да не сме на един дух? Или е невъзможно?
„Не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човечески дойде, не за да погуби човешки души (Както сега искате да направите. А какво?), а да спаси. И отидоха в друго село“ (Лука 9:52-56).
Но те казаха: „Щом сега не Те приемат, значи са обречени на погибел. Да им го уредим“. Но Христос каза, че така мислят тези, които са движими не от Божия Дух, а от друг дух. Така мислят хората, движимите от друг дух. Божият Дух спасява, а другият дух (Какво?) погубва. Погубва!
Мина малко време след Голгота и Петдесятница и учениците се промениха, изпълниха се с правилен дух, със Светия Дух, над тях слезе Божият Дух, и те видяха, че Христос беше абсолютно прав. Оказва се, че онези хора не трябваше да умрат, трябваше да бъдат спасени. И в Свещеното писание, в Деян. 8:5-25 четем… избрах няколко стиха:
„Филип слезе в един самарийски град и проповядваше там Христа. Народът единодушно внимаваше на това, що говореше Филип“.
Ако тогава учениците го бяха изгорили, той не би дошъл на пепелище, какво би правил там?
„Народът единодушно внимаваше на това, що говореше Филип. И голяма радост биде в оня град. (…) Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Йоана“.
Защото хората бяха много, трябваше да кръстят народа.
„Те пък, след като засвидетелстваха и говориха словото Господне, тръгнаха обратно за Иерусалим, проповядвайки евангелието в много села самарийски“ (Деян. 8:5-25).
Ето ви, приятели, огъня от небето за тези, които първия път не послушаха, не приеха. Днес може да е така, а утре – по-различно. И да произнасяме окончателни решения, защото спасението на човек или гибелта за вечността, - зависи какви решения носим, - това са сериозни решения. Всичко може да се промени за секунда, както на кръста: „Спомни си за мене, Господи“. И всичко може да се промени. А ние вече му окачихме етикет „спасен“ или загинал“.
Изпълнения с Божия Дух вярващ винаги ще се стреми да спасява хора, всякакви хора. Независимо от тяхната националност, пол, положение в обществото, независимо изглежда ли на вярващия човек възможно ли е да го спаси или не трябва да се спаси. Независимо! Ние трябва само да спасяваме и прилагаме за това всичките си усилия.
„Господ ще се бори за вас, а вие бъдете спокойни“ (Изход 14:14).
„Може ли да се отнеме плячка от силен и може ли да се отнемат пленници от победител? Да! Тъй казва Господ; и пленници от силния ще бъдат отнети, и плячка от тирана ще бъде отървана; защото Аз ще се боря с твоите противници, и ще избавя твоите синове“ (Исая 49:24, 25).
И още един забележителен текст, върху чието направление днес размишлявахме:
„А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: А кой може да се спаси“?
Кой може да се спаси? Да ви кажа, изобщо там по принцип се прокрадвала идеята: „Кой, освен нас може да се спаси“? И защо? Защото казваха: „Ние оставихме всичко и тръгнахме след Тебе. Какво ще получим за това“? Кой може да се спаси освен нас – такива добри, вярващи хора, съблюдаващи Божиите заповеди и седящи тук в събота? Кой?
„Исус, като ги погледна, каза: За човеците това е невъзможно (Особено с вашите разсъждения това е невъзможно.), ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно“ (Марк 10:26, 27).
Затова Бог може и Али Банат да спаси, да допусне в живота му такива обстоятелства. Може и немецът да се спаси, който се изправил и бил разстрелян с всички. Може да бъде спасен и човекът, който печал хляб и отдал живота си, умирайки от глад. За Бог всичко е възможно, за човека това е невъзможно. Дарете на хората надежда! Завръщайте ги към небесния Отец! Не ги погубвайте с думите си! Не ги погубвайте с думи на безнадеждност! Христос не учи на това. Бъдете Божии деца, носете спасение и надежда, а не униние, отчаяние и разочарование. Защото, ако се намираме тук, намираме се, за да вършим не нашите си дела, а Неговото дело. А какво беше Неговото дело? Не да погубва, а да спасява. Амин!
Ярката личност на Моисей. Ярка личност. На границата на обещаната земя той не се въздържа и се разгневи. Свещеното писание казва, че не изявил Божията святост, за което Бог му казал: „Ти ще умреш за греха си. Няма да влезеш в обещаната земя“. И Моисей сам озвучи тази присъда на Бога пред Израил. Никой не си измислял, всичко било открито, пределно ясно и той казва.
„И Господ се разгневи на мене заради вас и се закле (закле се), че няма да премина Йордан, и няма да вляза в оная хубава земя, която Господ, Бог твой, ти дава за дял. Аз ще умра в тая земя, без да премина Йордан, а вие ще преминете и завладеете оная хубава земя“ (Втор. 4:21, 22).
Колко по-ясно от това? Всичко е открито, Господ се закле, Господ се разгневи на Моисей, Господ произнесе решението, че Мойсей ще умре и няма да влезе в обещаната земя. Всичко е открито. Вярващите не трябва да си измислят нищо. И въпреки че Моисей моли Бог да отмени това сурово наказание, той се помоли на Бог, но Бог остана непреклонен в решението Си.
„И молих се на Господ в онова време, думайки: (…) Дай ми да мина и да видя оная хубава земя отвъд Йордан и оная прекрасна планинска страна и Ливан. Но Господ ми беше гневен (…) и не ме послуша, и ми рече: Стига, занапред да Ми не говориш вече за това; възлез на връх Фасга и дигни очи към морето и към север, към юг и към изток, погледни с очи, защото няма да преминеш този Йордан“ (Втор. 3:23-27).
Както каза Господ, наказанието на Моисей е смърт. Забележете, той моли за прошка, а Господ продължава да се гневи. Той сам казва: „Господ ми беше гневен и каза: „Не, няма да отговоря на молитвата ти!“. И както каза Господ: „Наказанието на Моисей е смърт за извършения от него грях“, така и постъпи. И не помогнаха никакви уговорки, никакви молитви – за такъв човек като Моисей може даже някой и от народа да се е молил, не знаем, - нищо не помогна. Забележително е, че Бог отново каза на Моисей и това е записано в Писанието, че смъртта на Моисей и смъртта на Аарон са Божие наказание за грях. Това е заплата за греха. Не била смърт, свързана със старост; не била смърт, свързана с нещастен случай; била смърт, недвусмислено наказание за извършен грях пред Господ. Вижте как е записано това в Писанието:
„И в оня същия ден говори Господ на Моисей и каза: Възкачи се на тая планина Аварим, на планината Нево (…) и умри на планината, на която ще се възкачиш, и се прибери при народа си, както умря брат ти Аарон на планината Ор, и се прибери при народа си, задето съгрешихте против Мене среди синовете израилеви при водите на Мерива, (…) защото не почетохте светостта Ми среди синовете израилеви; пред себе си ти ще видиш земята, ала няма да влезеш там, в земята, която давам на синовете израилеви“ (Втор. 32:48:52).
И всичко стана точно според Господните думи.
„И умря там Моисей, раб Господен, в Моавската земя, според думата Господня“ (Втор. 34:5).
А сега, знаейки тази библейска история, кажете честно, какъв извод си правят днес вярващите за вечната участ на този вярващ, високопоставен човек, служител на Бога, добре знаещ Божията воля, нарушил я, при което за това научили всички вярващи и той умрял за греха си. Какъв извод или каква участ ще определят вярващите на такъв вярващ човек, как ще отсъдят за такъв човек? Несъмнено, несъмнено ще кажат: „Това е загинал човек“. Нарушил Божията воля, знаел Божията воля, бил високопоставен и умрял за своя грях. Всичко е минуси в случая.
Да допуснем, отива вярващ човек - пастор, - където има война. И започва да помага на една от воюващите страни. Да допуснем, че не е взел оръжие в ръце, не е стрелял; да допуснем, обслужвал техниката, която отговаря за отбраната на една от воюващите страни, за отбраната на мирни градове и мирно населени места от обстрел и нападение. Бог не ни призовава да участваме във войни. Не ни призовава, в Писанието не намираме, че всеки вярващ трябва да се насочи към някоя гореща точка и там да воюва. Не ни призовава. Обратното, чрез апостол Павел Божият Син сам казва за войната: „Блажени миротворците“. С какво трябва да се занимава вярващият човек? Не с война, а с примирение на хората.
„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9).
„А пък Аз ви казвам: Да се не противите на злото. Но, ако някой ви удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39).
Можете ли да си представите такъв войник на война? С такива принципи. Това е просто нереално.
„Аз пък ви казвам: Обичайте враговете си (И как да стреляме по тях?), благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Матей 5:44).
А следващото е най-интересно:
„И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го…“ (Римл. 12:20).
Кажете, с такива принципи, дадени на вярващите за живот, ръководство за живот, можете ли да воювате? Даже, ако не са ви казали направо: „Не отивай да воюваш“, а кажат: „Прави това, съблюдавай го“, вече разбираме, че това не е възможно. При всеки статус – отишли сте с оръжие или без оръжие, с тези принципи не можете да правите нищо. Защото, ако проявиш любов към врага си на война според Писанието, ако го направиш, врагът няма да разбере, че това е твоята любов и ще си помисли, че ти се подмазваш за доверие, защото си шпионин. Но даже врагът да ти повярва, ще те убият твоите – за предателство, за съучастничество, защото, как се нарича това? Съучастие в условия на военно време. Макар че вярващите няма какво да правят на такива места, ако да допуснем, че някои вярващ, може и пастор, служител, знаейки по-горе озвучените принципи на Писанието, все пак изявява своята воля и се отправя на война – не да убива, а да помага на едната страна, не като войник. Не като войник. Само за обслужване. И там където се оказва, е тежко ранен. Преживявайки страдания, молейки се за изцеление, все пак умира. И вярващите научават, че там бил ранен. Отишъл на война и умрял. Как в подобен случай вярващите ще определят вечната участ на такъв човек? - Сам си е виновен, да. Това не е измислен случай, а действителен. И за такъв вярващите казват: „Определено погубен“. И ако ги попитат, на какво основание си правят извода, че е загинал за вечността, казват: „Не се подчинил на Бога; постъпил според волята си, въпреки Божието слово; Бог го наказал; Бог не чул молитвата му и не го изцелил; умрял за греха си. Какво още искате, разбира се, че е загинал за вечността“. Несъмнено. Може и да е така, може умрелият наистина да е наказан от Бога затова, че отишъл и умрял за своеволие и непослушание. Приятели мои, но кой ни дава правото да бъркаме земната участ на човека с небесната? Правилно чухте! Земната участ на човека с небесната участ. Какво подразбирам? За да ме разберете правилно, да кажа ли със сигурност: „Живей, както искаш, все едно ще бъдеш спасен“. Не за това става дума.
Приятели мои, не сте ли мислили, че по Божия воля човек, покайвайки се при земната си смърт, може да отговори за извършения от него грях. При земната си смърт той отговорил за извършения от него грях. И сега този извършен от него грях не влияе на вечната му участ. Не сте ли си задавали такива въпроси? Да помислим и да бъдем обективни. В Писанието се казва, че Бог не гледа на лице. Всичко от гореизброеното в духа на самия принцип е приложимо за Моисей. Всичко, което казахме за този човек, по дух, по принцип, макар че са различни истории, станали в различни времена, са приложими за Моисей. А той беше духовен ръководител за Божия народ; добре знаеше Божията воля, какво трябва да направи; също не се вслуша в Бога; също проявил своеволие. А своеволието си е своеволие, не е важно, кой и как го прилага. А той го прояви. И какво виждаме в тази ситуация? Вместо по Божия воля да каже на скалата: „Дай вода!“, той се разгневи и приписа на себе си и на Аарон способността да извадят вода от скалата. А като добавка – гордост и лъжа. Знаете ли защо гордост? „Да ви извадим ли вода“? Той си го приписа. А лъжа, защото кой извади вода от скалата? Моисей? Кой от хората може да извади вода от скалата? - Никой. Никой! „Вземи Божия жезъл и удари, и Аз ще извадя вода“. Направи го Господ, а те казаха: „Да ви извадим ли?“. Вижте, колко много негативи намираме по адрес на Моисей в този момент. Гняв; лъжа; непослушание на Божието слово; той е високопоставен духовен ръководител на Божия народ; знаеше как трябва, но го направи, както не трябва; знаеше. Бог му каза какво да направи, но го извърши по своему. И Бог му каза: „Ти прояви своеволие, не Ме послуша. Не изяви Моята святост и затова ще бъдеш наказан със смърт“.
„И рече Господ на Моисея, думайки: Вземи жезъла и свикай народа, ти и брат ти Аарон, и пред очите им кажете на скалата, и тя ще даде от себе си вода; и тъй, ти ще им изкараш вода от скалата, и ще напоиш народа и добитъка му“.
Господ каза: „Възлюби ближния си; бъди миротворец; не отивай, където воюват, защото няма какво да правиш там като доставчик? А тук на Моисей също беше казано, какво трябва да направи. Бих искал да разберете, че по дух тук същността е една и съща.
„Взе Моисей жезъла отпред Господа, както Той му заповяда. И събраха Моисей и Аарон народа при скалата, и той им каза: Чуйте, непокорници…“.
Откъде са тези думи? Кой му вложи тези думи? - Лично негови. Отишъл пасторът на война… и това също е лично от него, негово решение.
„… нима можем от тая скала да ви изкараме вода“?
Искам и ще отида. Аз ще ви извадя вода от скалата. Това е мое решение.
„И дигна Моисей ръката си и удари дваж о скалата с жезъла…“.
Отново същото. Беше му казано: „Кажи на скалата“, а той удари два пъти. Срина цялата система - образи, праобрази.
„… и протече много вода, и пи народът и добитъкът му. И рече Господ на Моисея и Аарона: Задето Ми не повярвахте и с това не явихте Моята святост пред очите на синовете израилеви…“.
Защото си отишъл на война, защото се оказа там, ще умреш. Ще умрете! Раняване и смърт.
„… вие няма да въведете тоя народ в земята, която Аз му давам“ (Числа 20:7-12).
И след съгрешаването, както четохме по-рано, Моисей моли Господ да отмени решението Си за наказание със смърт, заради неговото своеволие, за непослушанието му. Но Бог не го отмени. Раненият се моли: „Господи, изцели, виновен съм, оказах се там, където не трябва и си получих заслуженото“. Бог не отговори положително на молитвата на Моисей, Бог не отговори положително на ранения пастор и наказанието за извършения грях е смърт, за проява на своеволие и непослушание на Божието слово. Забележете, постъпката на Моисей беше пред очите на всички вярващи за съблазън; постъпката на пастора, оказал се на война, е съблазън за всички вярващи хора. Така може да се каже, завърши земният живот на Моисей с тъжна нотка. Свърши със смърт по Божието слово за извършен грях. Замина си от живота, без да получи помилване, без да чуе, че Господ ще го остави жив в дадения момент. Замина си поради извършен грях. И, ако по-късно Бог не беше открехнал за нас завесата, откриваща вечната участ, не земната, а вечната участ на такъв човек като Моисей, т. е., ако Бог не беше ни дал допълнителна информация за вечната участ на Моисей, може би, отчитайки всички обстоятелства за неговата смърт според Божието слово – за грях, за непослушание – можехме да кажем, че той умрял за съзнателен грях, и съответно няма никакви шансове. Бог го наказа, какво още повече да говорим, Бог го наказа за грях. Повече от това, Моисей не е просто вярващ човек, той е много близък до Бога, той е вожд на Божия народ и добре познава Бога, затова неговата постъпка със съгрешаването се смята за по-ужасна, отколкото постъпката, - както казваме, - на редови вярващ. В Писанието се казва:
„Мъртви мухи развалят и увоняват благовонното масло на мировареца; същото прави една малка глупост на уважаван човек за неговата мъдрост и чест“ (Екл. 10:1).
И така, малката глупост на човека прави много зло. А какво да кажем за Моисей – най-известния човек, разговарял с Бога лице в лице? Той е величина, действително величина. Първите пет книги и книгата Йов – шест книги принадлежат на перото му под Божие вдъхновение. Това е канара, чрез него Бог изведе Божия народ от Египет. И какво се получава? Моисей руши целия спасителен план, изопачава го, показвайки, че не е достатъчно по-късно Христос да умре веднъж, за да спаси хората, а два пъти трябва да умре; и всеки път трябва да умира за всеки грях. Затова беше ударът по скалата. Веднъж беше достатъчно, трябваше само да каже. Христос вече умря и сега вече Неговата ходатайствена служба за нас е достатъчна, трябва само да се обърнем с молитва и Той ще помогне. Всичко е пределно ясно – праобраз и образ. Но всичко това Моисей разрушава. При това Моисей беше наказан от Бог със земна смърт за греха си, но не беше лишен от вечност. Удивително! С какво заплати греха си? Със земния си живот. Той плати. Разбира се, тук може би не е уместно такова сравнение, защото не можем да плащаме за греховете си. Божият Син понесе всичко. Но в дадения случай той отговори, понесе наказание за земното си престъпление. Господ не го отмени. „Понеже си направил това, няма да влезеш в обещаната земя“. Каза ли Господ: „Понеже ти направи това, няма да бъдеш спасен“? Какво каза Господ? „Няма да влезеш в обещаната земя, ще умреш“. Но никой в този момент не е повдигал въпрос за вечното спасение.
„А Михаил архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло, не посмя да произнесе хулна присъда, а рече: Господ да ти забрани“ (Юда 1:9).
„След шест дни Исус взе със Себе Си Петра, Йоана и Якова, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях; и лицето Му светна като слънце и дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него“ (Матей 17:1-3).
Добре позната ни история и стихове от Писанието. И благодарение на това, че Бог повдига завесата на незнайното, скриваща от нас неизвестното, а именно, открил ни е въпроса за спасението на Моисей, сега твърдо знаем, че макар Моисей да беше виновен пред Бога и Бог не отговори на неговата молитва, не сне отговорността за извършения грях, и го наказа със смърт, Бог прие покаянието му, и го спаси за вечността. Разбирате ли, какво се случва? Имаме ли право днес да свързваме земното възмездие с лишаването от вечността? Според Писанието нямаме право да го правим. Да, има случаи, когато, разбира се, това съвпада – когато човек не се покае. А, ако се покае? Тогава ще си понесе земното, а небесното си е небесно. В дадения случай пътищата между земното и небесното съвършено се разминават. Според земното Моисей отиде в гроба, а според небесното решение по-късно беше спасен за вечността.
Приятели мои, все пак, заостряйки вниманието ви, благодарение на това ние разбрахме, че Бог (Какво направи?) приповдига завесата на неизвестното. Ако всичко беше свършило с неговата смърт, нямаше да има стих, че Михаил спорил със Сатана, нямаше да има стих, че Моисей да се явил на Христос на планината на преображението. Тогава можехме да си мислим още нещо. Но в дадения случай конкретно е казано, че Моисей е спасен и се явил на планината на преображението пред Христос като представител на възкръсналите хора, а Илия бил като представител на тези, които ще бъдат взети на небето живи при Второто пришествие на Христос.
Как можем днес, без да имаме подобно откровение от Бог за вечната участ на всеки човек, каквото имаме за Моисей, да правим извод, спасен ли е или не за вечността. Как, кажете! Задавам въпрос: Въз основа на какво се правят подобни изводи? Въз основа на какво? Ако нямаш никакви откровения от Бога, Писанието не говори за това, книгата за живота не е в ръцете ни, въз основа на какво правите тези изводи? Приятели мои, такива изводи се правят изключително въз основа на човешки умозаключения, които нямат абсолютно нищо общо с Божиите решения и вечната участ на тези или онези хора.
Когато повярвах в голямата ЦАСД в град Николаев в Украйна имаше такъв случай. 9 май – Ден на победата съвпадна със събота. И една възрастна сестра предложи да се помолим в църквата за ветераните от войната – за тяхното благополучие, за тяхното здраве, на което младият служител на църквата, който по-късно стана президент на Южната конференция на украинския съюз, отговори: „Какво говорите, сестра, да се молим за убийци“? Да се молим за убийци? Чувайки такива думи, жената напусна събранието със сълзи, а както се изясни по-късно, напуснала църквата изобщо.
Приятели мои, на възрастната жена, преживяла ужаса от онази страшна война, не беше понятно разсъждението на този млад човек, пастор, който не беше живял в него тежко време и следователно, нямаше моралното право да съди от неговата камбанария в мирно време, в спокойствие и благополучие, онези, които са живели в онова време. Просто нямаше, защото не се знае как би постъпил той, какъв би бил. А може би щеше да носи лента, че е полицай, боейки се за себе си. Разбирате ли, за какво става дума.
Приятели мои, още повече нямаше право да съди, защото неговият живот беше възможен в мирно време, благодарение това, че някой заради него беше пролял кръвта си и даже може би (Какво?) беше пожертвал живота си. Пожертвал живота си. Защо днес прилагаме стихове от Писанието, думите на Христос, само за вярващи и само за религиозни гонения и жертви сред вярващите? Ето ви стих, който вярващите кой знае защо често позиционират в ума си само за това, че се отнася за вярващи и за религиозни гонения?
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Как възприемате този стих, основно в смисъл, че става дума за вярващи ли? Вярващ умрял за вярващ? Дал живота си, както Христос отдаде живота Си за нас. Приятели мои, дал ли е Христос някакви поправки или коментари, позволяващи ни да изключваме от това твърдение на Христос невярващите, спасяващи други, с цената на собствения си живот? Къде виждате тези поправки? Къде са дадени такива коментари?
Приятели мои, ако това се е случило по време на война, при това през Освободителната война и един човек жертва своя живот, спасявайки друг, защо решаваме, че този стих не се отнася и за него? Въз основа на какво? Аз не виждам допълнение в този стих. В думите на Христос е изложен принцип. Когато Христос изказа притчата за милостивия самарянин, това се отнасяше само за самарянина и човека, който лежеше или това е принцип, който се отнася до всички? Така че защо тук за приятел, а не за всички? Защо? Това е принцип. „Кой е моят ближен“, е принцип и аз трябва да се отнасям към ближния си, както се отнесе милостивият самарянин към оня човек. В дадения случай също е принцип „Няма по-голяма любов от тая, който е отдал живота си за други“. Това е принцип и не е важно за кого е приложен този принцип, за какъв човек и при какви условия. В думите на Христос е изложен принципа на жертвеност. Най-скъпото, което човек има, е животът. Живот заради друг човек. И в тази светлина хората, които са защитавали деца, жени и старци с цената на живота си, лягайки под танка, прикривайки с тялото си дуло, са герои. Това са герои, добре чухте. Това са хора, проявили най-висшата любов, за която Христос казва: „Няма по-голяма любов от тая, да дадеш живота си за другите“. Те не са убийци, те са герои. Някой може да е късоглед и да има свое мнение по този повод, но моля, обосновете се. Трудно е да разбереш вярващ, който вижда… трудно е да разбереш вярващ, който вижда, как як чичко бие и убива слаби деца, убива жени, старци, а при това той не се намесва, защото се страхува, да не повреди светите си отношения с Бога. На мен такъв вярващ ми е трудно да разбера. А на вас не?
Приятели мои, Моисей, който сега е спасен на небето, в неговото време се застъпи за слаби девойки. Да, Писанието ни казва това. Когато даже не са ги убивали, а просто несправедливо ги изгонили, той решил, че трябва да се застъпи за тях.
„Мадиамският свещеник имаше седем дъщери. Те дойдоха, извадиха вода и напълниха коритата, за да напоят овцете на баща си. И дойдоха овчарите, и ги изпъдиха. Тогава стана Моисей и ги защити (избави ги, спаси ги), и ги защити, и напои овцете им“ (Изход 2:16, 17).
Забележете, Бог не само не го отхвърли за тази постъпка, а обратното, удостои го с великата чест да бъде вожд на своя народ, пастир, който да се застъпи с бой за всяка овца, ако дойде хищник, за да погуби, както и в неговото време Давид – мъж по Божието сърце, се застъпваше за всяка овца и беше поставен пастир на Божия народ. Ето, какъв трябва да бъде пастирът на Божия народ. Без страх да се застъпва за овцата, даже, ако за това трябва да положи живота си. Затова, никога не си позволявайте да осъждате и да произнасяте мнението си за вечната участ на тези, които са отдали живота си за други, спасявайки други. Даже, ако е на война, а не при религиозни преследвания, защото Господ не ни дава право на това. Сигурен съм на 100%, че тези, които осъждат такива хора, – пожертвали живота си заради други във време на война, – никога няма да дадат живота си даже заради Господа. Който осъжда, никога няма да го направи. И знаете ли защо? Защото не е способен да пренесе такава велика жертва този, който е движим от дух на осъждане, а не от дух на любов. Какво подтикна тези хора? Дух на любов. А, ако си движим от дух на осъждане, не си способен на това. Това е най-висока проява на любов. Още повече, че в дадения момент са несправедливи за осъждането.
Да бъдем честни и безпристрастни в осъждането на хората. Искам да ви приведа пример от Великата отечествена война. Според мен този пример е достоен за възхищение и подражание от нас, вярващите. Убеден съм, че също ще се съгласите с това. Пример, който не е в разрез с принципите и който Бог иска да види в Своя народ, вярващите хора. Въпреки че този пример е направен от човек, който може и да не е бил вярващ. Нямам точна информация, бил ли е вярващ или не. Но неговият живот показва, че това е пример за нас, вярващите.
През годините на Великата отечествена война блокадата на Ленинград станала символ на съпротива и самоотверженост на съветските граждани. През всичките 872 дена, 872 дена, в които градът бил отрязан от силите на фашистка Германия, хората се трудили. Произвеждали боеприпаси, техника. С продоволствията за обкръженият град всичко било много лошо. Хората умирали от глад направо по улиците или на работните си места. От глад умрели повече от 600 хил. души. От глад. Значително повече, отколкото от войната. Имам предвид смърт в резултат на попадения от куршуми или шрапнели. Един от тези хора бил Данил Иванович Кютинин. По произход Данил Иванович бил финландец. От Финландия. До блокадата живял и работил като пекар в Ленинград. В бойните действия не участвал, бил освободен, защото професионалните му пекарски умения били много по-важни за страната, отколкото бил нужен като войник. Ежедневно, излизайки от поредната смяна, с труда си той спасявал десетки хиляди гладни ленинградчани. През ръцете му минали стотици, хиляди самуна хляб. Стотици, хиляди хляба. Приятели мои, в блокирания Ленинград свирепствал глад, от който хората умирали. Но този човек не взел нито късче хляб за себе си, макар че можел и даже никой не би научил за това. Той е пекар. Всичко било в ръцете му, през него минавало всичко. Нито хапка хляб. Той умрял направо на работното си място. Той умрял и няма да повярвате, постоянно имайки работа с храна, той умрял от изтощение. Човекът умрял от изтощение. В смъртния акт на този достоен за уважение човек пише: „Умрял от дистрофия на 59 години“. Името на Данил Кютинин е вписано в книгата в памет на блокадата на Ленинград. Погребали го в Ленинград на Пискарьовското гробище.
Приятели мои, преди да осъдим този човек, помагал с труда си на една от воюващите страни и да определим колко е вярващ, и да определим от коя църква е вярващ, и ще бъде ли спасен за вечността, попитайте себе си като вярващ в своето спасение човек, и член на истинската църква, истинското движение, ще можете ли като праведен вярващ, праведен по ваше мнение, член на истинската църква, не участващ в бойни действия, способни ли сте да извършите подобен подвиг, принципът на който е, да живеете не за себе си, а за другия? Можете ли да направите това, а после започнете да съдите този човек. При това не забравяйте, че името на Бога ще бъде на челата на спасените. Бог е любов. А „любовта е изпълнение на закона“. Вижте внимателно какво казва апостол Павел за съблюдаването на закона.
„Защото заповедите: Не (…) не лъжи, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай (този човек не взел нито хапка от непринадлежащия му хляб) и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: Възлюби ближния си като себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй, любовта е изпълнение на закона“ (Римл. 13:9, 10).
Не възлюби ли ближния и този човек, Данил Кютинин, даже повече от себе си? Не както себе си, а повече от себе си, защото не взел за себе си, а на другите правел, пекъл. Приятели мои, тогава ще задавам въпроса: Защо тогава да не бъде спасен? Защо? Ако според Божия принцип той вършил в духа си това, което трябва да прави всеки вярващ човек и това е проява на висша любов. Може би няма да бъде спасен, защото не е преминал някакъв обряд на посвещение Богу; може би, защото не е станал член на някоя религиозна организация с наистина красиво име; а може би защото не е получил одобрение за спасение на висшестоящите братя от църковния съвет. Защо да не бъде спасен?
Приятели мои, този човек се посветил на Бог с духа си и служейки предано на хората, може даже и сам да не е знаел, че съблюдава Божия закон. Даже не знаейки, без в дадения момент да разбира, че съблюдава Божия закон. А съблюдаване на Божия закон в духа е, когато отдаваш живота си за другите. Това е съблюдаване на Божия закон. Съблюдаването на закона в духа е много повече от всички обреди, извършени от вярващите по мъртвата буква. Много по-висше. Уверявам ви, че спасените ги чака голяма изненада на небето. Те ще видят там мнозина, които не са и мислили, че ще видят. Спомнете си думите на Христос, заради които Го възненавидяха истинските (в случая слагам в кавички думата „истински“), истинските вярващи. Вижте какво казва Христос и как „истинските“ вярващи възприеха тази информация. Той казва:
„Наистина ви казвам: Много вдовици имаше в Израил в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и нито при една от тях не бе пратен Илия, а само при вдовицата от Сидонска Серепта; тъй също много прокажени имаше в Израиля при пророк Елисей, а нито един от тях не се очисти, освен сириецът Нееман. Като чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост“ (Лука 4:25-28).
Защо думите на Христос предизвикаха такава ярост сред вярващите от Божия народ – „истинския“ остатък? Защото с тези думи Христос откри великата истина, че само Бог и само Бог ще определя участта на всички хора на земята. Не хората, не Неговият народ определя, кой да бъде спасен и кой да загине, само Бог определя. Той ще определя не по принадлежност на човека към някакво религиозно общество и даже, може би в най-правилно организираното от самия Бог, – защото в оня момент Израил бил обществото, организирано от самия Бог, като Божи народ, - но Той каза: „При никого от това общество Илия не беше изпратен, а само при езичничката от Серепта Сидонска. И нито един израилтянин от това общество не беше излекуван от проказа, а сириецът Нееман, не от вашето общество, беше изцелен от Бог“.
В дадения текст Бог ни казва, че участта на хората ще определя Бог, по духа на човека. По духа, а не по това, къде видимо се намира или към кого принадлежи. Кой беше Нееман? Воин, забележете, воин. Той воюваше, убиваше. Интересното е, че той не воюва на страната на Божия народ. Обратното, какво казва Писанието? Той воюва против Божия народ. И забележете, той участва не в свети войни, не в освободителни, а обратното (В какви?) – в завоевателни. Как разбра Нееман, че Елисей е пророк? Дошли сирийците, завоювали и сред пленените отвели девойка, и тя казала, че там живее пророк Елисей, който може да го изцели. Това били завоевателни войни. И кой знае защо Бог не се посъветвал с нас, и решил според Собствена Си воля и според Неговото сърце, да прояви към езическия воин, враг на Божия народ, такава милост, каквато не беше проявил към никой израилтянин. Бог реши да направи това.
Приятели мои, забележете, постъпвайки така, Бог не попита никого, в това число и религиозните лидери на Своя народ. А може ли Той да постъпва по Собствена воля? Имаше ли правото да постъпи така, както постъпи? Бог има право да постъпва, както желае по Своя воля и да не се съветва с никого. Тази истина не е приложена в Писанието, но забележете, че именно тази истина предизвика вярващите (Какво?) в синагогата, - когато Христос я озвучи, какво предизвика? - Гняв. Как така не се посъветвал с нас и не ни уважил? Оказва се, че там също има добри хора, които Бог обича. Ние, ние и само ние! Разбирате ли?
Приятели мои, заради тази истина те искаха да убият Божия Син. И днес мнозинството вярващи също въстават против тази истина и вместо Бог решават, кого трябва да спаси и кого не трябва да спаси. Интересното е, че това може да се каже не само с примера на Нееман. Той не е единствен пример. Вдовицата от Серепта Сидонска е още един пример. Той дава два примера – жена и мъж, езичници. Воин и езичница. И моля, Господ им помага. Днес в синагогите не са по-добри вярващите, които пожелаха да убият Христос за тези думи, които не се вписваха в техните доктрини, измислени доктрини за спасение. Доктрината седи тук и спасява само тези, които виждам така. А всички, които не виждам там, не трябва да се спасят. Които виждам, те ще се спасят. Разбирате ли, за какво става дума? За разума, където човек поставя рамки и решил да определя на Бог, кой ще бъде спасен и кой няма.
Днес си струва само да споменем за спасението за тези, които по мнението на много вярващи не могат да бъдат спасени и чиито ръце се почесват да вземат камък, хвърляйки срещу този, който говори подобни неща. Как така? Как може да говори така? Няма нищо ново под слънцето.
Веднъж засегнали Великата отечествена война, даже тези, които воюваха на страната на фашизма, не бързайте да осъждате. И не бързайте да им произнасяте решението за вечната им участ, защото вие не сте Бог! Познавате ли всички тези хора отвътре? Познавате ли духа на всеки, който носил фашистка униформа? Познавате ли всички тези хора? Откъде можете да знаете? Да, самият фашизъм е ужасен, страшно зло. Но какво знаем за всички онези хора, които са носили тази униформа? Какво знаете за тях? Нищо. Можем да знаем само общата картина. Той воювал и облякъл тази униформа. Това били врагове на две противоположни страни – СССР и фашистка Германия. Нищо особено повече не знаем. Позволете да ви приведа два примера по засегнатата тема.
На границата на Чехия през нощта влак с пленени момичета за концлагер принудително спрял. Стояли около 10 мин. Внезапно вратите на вагона се разтворили и високият немец, който отговарял за превоза на затворниците, прошепнал на развален руски език: „Бягайте, момичета! Чакат ви у дома! Но, ако някога ме срещнете, направете се, че не ме познавате“. Затворничките отначало решили, че това е с някакъв замисъл. Ще побягнат, а отзад немците ще ги разстрелят. И във вагона се възцарило мълчание. Първа Люба дошла на себе си и хукнала към изхода. Обръщайки се, казала на приятелката си: „Тук ли ще седиш, Шура? Седи, аз ще бягам“. Люба скочила от вагона и другите момичета последвали примера ѝ. Никой не вярвал в ставащото. Затворнички за концлагер, обречени на унищожение в пещите. Немецът им отваря и казва: „Бягайте, чакат ви у дома!“. Те се хвърлили в гората. Тъмнината ги скрила от хорските очи. Люба и Шура се върнали в родината си чак през 1945. Люба често си спомняла за онзи немец, който ги пуснал от вагона. Тя така и не могла да разбере, защо той направил това. Защо? Какво знаем за този немец? А за неговия вътрешен свят? Как попаднал там? Откъде знаем, как попаднал там? Стрелял ли е, не е ли стрелял? В кого и как е стрелял? Но фактът си остава факт. Той ги освободил, по принцип излагайки се, рискувайки живота си, защото отговарял за превоза на тези хора. И това е фашист, както биха нарекли мнозина от тези, които носят такава униформа.
Не зная как е било при вас, но когато бях малък, у нас в Деня на победата у нас имаше организирани празници за срещи, говорихме с ветерани и други участници в тези бойни действия в тила. Лично съм говорил с мнозина, преживели войната хора и слушах много опитности. Знаете ли какво казваха тези хора? Те казаха, че много деца на СССР, много деца биха умрели от глад, ако някои от носещите фашистка униформа, не бяха им носили скрито от началниците си храна. Фашисти хранили руските деца. Скрито, защото за това биха ги разстреляли. Защото в тях те виждали деца, като своите, които оставили у дома си. Ето ви отново фашисти. Библията не дели хората на фашисти, комунисти, либерали, демократи и т. н. Знаете ли, че Библията дели хората на две класи и при това тези класи не са вярващи и невярващи, както сме свикнали да казваме: „Светът е разделен на вярващи и невярващи“. Нищо подобно! Защото и сред вярващите има ужасни хора. И сред невярващите има прекрасни хора. Затова Библията не дели така света на две класи. Вижте как Писанието дели хората на две класи. Божии деца и деца на дявола.
„Чадата Божии и чадата дяволски (пише по-нататък) се познават тъй: Всякой, който не върши правда (справедливост), не е от Бога, също и който не обича брата си. Защото такова е благовестието, което чухте изпърво – да любим един другиго“ (1 Йоан. 3:10, 11).
Забелязвате ли, длъжни сме да разберем, че на Бог е нужно нашето сърце, нашия характер. Той иска да види в нас отражението на Своя Син, Който ни се е открил в жертвена любов към хората. И затова този, който обича другите, служи им, той е дете на Бога. А, който не обича и живее за себе си, егоист е, дете на дявола. Кое тук не е ясно? Не е важно към кого принадлежиш и как се наричаш в този момент. И забележете, далеч не най-важният въпрос за спасението, далеч не най-важен въпрос за спасението, - но кой знае защо са го направили главен въпрос за спасението, - как се наричаш и къде ходиш. В коя общност ходиш? Това далеч не е първи въпрос за спасение, не е главният. А са го направили главен въпрос. Аз съм в истинската църква, аз съм остатъкът, аз… повече от всички всичко разбирам и всичко знам.
Приятели мои, Писанието се опитва да донесе до нашето съзнание истината, че твоята принадлежност и мястото където ходиш, не са главен въпрос. Вижте внимателно следните стихове:
„И не помисляйте, да думате в себе си: Наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чада Аврааму; и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова, всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Матей 3:9, 10).
Какво виждате тук? Хората уповавали на роднинството си с Авраам, на принадлежността към Божия народ, а се казва: „Който не дава добър плод“, независимо как се наричаш и кой си, към кого принадлежиш. Секирата вече лежи. Но Писанието не спира на това място и продължава, казвайки:
„След като Стопанинът на къщата стане и затвори вратата, а вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата и да викате: Господи, Господи, отвори ни“!
Интересно, това са хора вярващи. Господи, отвори ни!
„И когато Той ви отвори и рече: Не ви познавам откъде сте, тогава ще почнете да казвате: Ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше“.
Приятели мои, кои са тези хора? Невярващите, езичниците отвън? Или вярващи хора. „По нашите улици Ти поучаваше. Господи, Господи, отвори“!
„И Той ще рече: Казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, които вършите неправда. Там ще бъде плач и скърцане със зъби, кога видите Авраама, Исаака и Якова, и всички пророци в царството Божие, а себе си изгонени навън“ (Лука 13:25-28).
Отново въпросът за принадлежност не сработва като безусловно спасение. Не забелязвате ли, не работи. Но и това не е всичко. Христос продължава и казва:
„… Исус (…) рече на ония, които вървяха подире Му: Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. (Това е, когато стана дума за римския стотник.) И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в царството небесно; а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина…“ (Матей 8:10-12).
Оказва се, че там може да има добри хора, а тук може да има лоши. А, ако говорим на библейски език, там могат да бъдат Божиите деца, а тук – децата на дявола. Така че мястото къде ходим и как се наричаме, не е първостепенен въпрос за спасение. А кой е първостепенен? - Какви сме ние. Какви сме? Позволете ми още един поразил ме пример от Великата отечествена война, който повдига завесата за тези, които били облечени с униформата на фашисти, униформата на завоеватели.
През юли 1941 г. в окупираната част на Югославия в градчето Смедеревска паланка немските нашественици събрали хванатите партизани и съчувстващите им жители за разстрел. Били осъдени общи 16 души. Бил построен взводът за разстрел. Но един войник не си вдигнал пушката. Това бил ефрейтор Йозеф Шулц. Излизайки от строя, той се приближил до офицера и казал: „Аз съм войник, не съм палач. Няма да стрелям срещу хора без оръжие. Няма“! Офицерът му заповядал да избира – или да се върне обратно в строя на взвода за стрелба, или до стената с осъдените. Какъв избор! Не е голям, нали? Разколебаният войник взел решение. Снел каската и пушката си, и застанал до осъдените на разстрел. Избухнал залп, Йозеф Шулц загинал, но останал човек.
Командирът на 714 дивизия Фридрих Щале описва дадената ситуация в дневника си. Били намерени даже снимки, където Шулц без каска и оръжие се отправя към осъдените на разстрел. Даже имало снимка. Затова през 1947 г. била проведена ексхумация и намерени 17 разстреляни, а не 16, и на един от труповете имало остатъци от униформата на Вермахта, което също потвърждава истинността на историята. Свое разследване провел и братът на Йозеф – Вили Шулц. Той също бил убеден, че неговият брат загинал като герой, отказвайки да изпълни престъпна заповед. В Сърбия, където Йозеф Шулц се смята за герой-антифашист в град Смедеревска паланка през 2009 на неговото име била наречена улица. В същия град му е поставен паметник, друг паметник има в село Горна локва́. В Сърбия живота на този герой изучават в учебниците по история.
За голямо съжаление, с вас живеем във век на лъжи и забрава на всичко добро, и днес има не малко умници, които наричат историята на Шулц измислен мит, измислица. При всичките снимки и документи, тя била измислена. Приятели мои, от какво да се изненадваме, след като днес слушаме, че страшната за много хора война, с многобройни човешки жертви, днес не наричат Освободителна война за СССР, а завоевателна. Какво се изненадвате? Изминало е толкова малко време и се оказва, че всичко се е променило. Разбирате ли? Изобщо не мога да разбера, даже не съм си помислял, че ако нападат моята страна, преминат границата, превземат всичко наред и аз се защитавам, при това съм завоевател. Никога не съм мислил, че това може да бъде, но се оказва, че може. Каква странна истина! Но всичко в последно време става много странно, всичко се обръща нагоре с краката и ние стигаме до такова състояние, което е описано от пророк Исая, че хората ще наричат черното бяло, а бялото - черно, сладкото - горчиво, а горчивото – сладко. Ние днес сме стигнали дотук.
Но същността сега не е в това, същността е, че едва отдръпнали завесата на неизвестното и ни дали мъничко информация, даже от наша човешка страна малко да е приповдигната завесата и вече виждаме, че не трябва без изключения да мерим всичко под общ знаменател и да произнасяме еднозначни решения: „Палачи и убийци, жандарми и т. н.“. Защото има обща маса, но има и лична индивидуалност, всеки човек. И ние не знаем що за човек се е оказал в тази маса. Не знаем, приятели мои. На война имало различни хора, в различни дрехи. Сред своите беше и Юда. А сред чуждите, сред враговете, имало истински хора герои. Затова само Бог – ще повторя – само един Бог знае, що за хора били това. Кой бил убиец, кой Юда, а кой Божи герой, достоен за вечността. И това не ние, хората, с ограничено мислене, нямащи пълна информация, можем да определяме.
Саул беше нечестив, а неговият син Йонатан – праведник. И двамата загинаха в една битка, на едно поле, един до друг. Една участ, една битка, загинаха двамата, но единият е праведник, а другият – нечестивец. И в деня на Второто пришествие над тях ще проработи принципът на Божия избор. А Божият избор гласи: „Единият се взема, а другият се оставя“. На едно място. И двамата в едно легло. Двама на полето. Единият се взема, а другият се оставя, макар че са един до друг. Значи не мястото определя кой ще бъде спасен и кой не. Разбирате ли? Отново състоянието на (Какво?) човешкия дух. Кой си ти? А кой знае какво е в човека? Само Бог. Даже ние понякога не познаваме себе си толкова добре.
Ще разгледаме още един пример от Новия завет, по нагледен начин показващ ни, че, ако нямаме пълна информация, гледайки негативните последствия, пожънати от човека за неговите грехове, можем да си направим неверен извод за неговата вечна участ. Двамата разбойника разпънати на кръста, от лявата и дясна страна на Исус. Забележете, те бяха разпънати за техните греховни дела. Това не е случайност, не е несправедлив съд. Това беше справедлив съд, защото сам разбойникът казва в Лука 23:41.
„А ние сме осъдени справедливо, защото получихме заслуженото според делата си…“ (Лука 23:41).
Всичко било по справедлив съд. Писанието предсказва смъртното наказание на Христос сред злодеи и така стана.
„Определиха Му гроба със злодейци…“ (Исая 53:9).
Но интересно, че тук е пропусната интересна информация, която намираме в Матей 27:44.
„Също го хулеха и разбойниците, разпънати с Него“ (Матей 27:44).
Представете си, че нямате повече никаква информация, нямате Евангелието от Лука, а само Евангелието от Матей. И четете, че и двамата разбойници Го хулели, справедливо разпънати за своите дела. И какъв извод ще си направите за такива хора? Загинали, още и в последната минута злословят, не се покайват. Това е просто ужасно! Но какво прави Господ? Слава Богу, че според великата Си любов и милост Той приповдига завесата и тази завеса коренно променя разбирането ни, кой ще бъде спасен и кой не от тези двама или не го променя? Коренно го променя. А за вечната участ на единия от разбойниците прекрасно знаем, той ще бъде във вечността, ще бъде спасен.
„Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: Ако Си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият като заговори, мъмреше тогова и казваше: Та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Исуса: Спомни Си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Исус: Истина ти казвам днес; ще бъдеш с Мене в рая“ (Матей 23:39-43).
Вие оспорвате ли думите на Христос? Съмнявате ли се, че ще бъде така? Аз не! Къде ще бъде той? В рая, това е спасен човек. Но, откъде знаем това? Ако само това едно изреченийце „ще бъдеш с Мене в рая“, го нямаше, никога даже не бихме могли да си представим и помислим, че там ще бъде разбойникът, повесен за беззаконията си до Христос, Който също вися. А колко такива разбойници изобщо са висели на кръста? И не само на кръст. Откъде знаете, какво са казали тези разбойници в последната минута от живота си на Господ? Особено като си припомним, че в Писанието има пример, че винаги можем (Какво?) да се покаем. Откъде тогава можем да знаем вечната участ на тези хора?
Приятели мои, благодарение на повдигнатата завеса и откровението от Бога за вечната участ на този човек, ние точно знаем, че един от повесените разбойници ще бъде спасен и ще бъде в рая, въпреки че, забележете, заради престъпленията си, той беше лишен от земен живот. Моисей беше лишен от земен живот. Виждате ли, Бог казва: Не бъркайте понятията „възмездие за грях тук, на земята“ и „възмездие за вечността“. Не трябва да ги слагаме под един знаменател. Ако имахме информация, бихме могли да кажем, че е едно и също. Има хора, които са умирали в греховете си, не са се покаяли и това е, и казваме: За тях това е земната смърт, но тя е също и небесна. Еднакви. А където не знаем? А къде имало покаяние? Земната смърт се осъществява, но се оказва, че за вечността тези хора могат да бъдат спасени.
Още веднъж ще ви задам въпрос: Имаме ли подобно откровение от Бога за всички хора, каквото имаме за разбойника, каквото имаме за Моисей? Имаме ли такива откровения за всички хора? Не. И съответно, можем ли да правим извод за тяхната вечна участ, нямайки пълна информация за техните взаимоотношения с Бога, за техните последни думи на покаяние, които са адресирали и е чул само Бог? Може би само вътрешно, без да не са изказани с думи, а само в съзнанието им. Не знаем това. Нямаме право да правим нашите прибързани, недалновидни и не подкрепени от Божията истина изводи. И с това отслабваме вярата на живите. Ако си правим такива изводи, отслабваме вярата на живите.
Днес, когато погребват вярващ… Вземам думата в кавички. Примерно, средностатистическия вярващ. Разбирате ли, примерно средностатистическия. Седял, живял, ходил в църквата много години, никого не е убил, не вършил нищо особено страшно, съблюдавал съботата – примерно за средностатистическия вярващ. И когато го погребват, колко думи на надежда се казват за неговото възкресение в числото на праведните. И на колкото погребения на вярващи да съм слушал, - когато сами вярващите погребват своите, - имат едно усещане, че всички вярващи ще се спасят. Всички! Всички ще се спасят. Няма вече, както в Свещеното писание, „нелицемерни фарисеи“; няма християни, „имащи вид на благочестие“; няма нищо. Но това заслужава само човек, загинал при лоши обстоятелства, като разплата за свои грехове. Отишъл на война и там го убили. Когато човек се разплаща за свои грехове, тогава вярващите не искат да погребват такъв. А, ако го погребват от безизходица, на погребението вече не говорят с такова вдъхновение за надежда и добро възкресение на умрелия, сякаш Бог казва: „Точно така, заровете го, за него няма никаква надежда“. Няма такова нещо, приятели мои, Бог не казва това. Нещо повече, в такива случаи тъй наречените всезнаещи вярващи убиват в роднините на загиналия и последната надежда. Убиват я, разбирате ли? Познавам много такива хора, на които при подобни обстоятелства вярващите са отнели, даже нямайки никакво право от Бога, последната надежда. В най-добрия случай са я убили за земния живот, но по-лошо е, ако са затворили достъпа им и за там. И човекът казва: „Добре, ако няма надежда, тогава и за мен няма смисъл да се стремя и да се спасявам“. Разбирате ли? Не трябва да правим това. Не знаейки, спасен ли е човек за вечността или ще загине, но изказвайки мнението си и давайки своето мнение вместо мнението на Бога, човек богохулства. Разбирате ли? Богохулства. Кой си ти, че правиш това?
Приятели мои, това съблазнява хората, препъва хората и Писанието казва, че Бог ще потърси отговорност за това строго. Исус казва:
„… а който съблазни един от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче, горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда“ (Матей 18:6, 7).
Да разгледаме още един пример. Много интересно е, да видим, че малко повече информация вече може да промени мнението. Навярно няма човек, който да не знае фамилията Калашников. Благодарение на какво знаете фамилията на този човек? На автомата, всички веднага знаят, автомата на Калашников.
Благодарение на изобретеното от Михаил Тимофеевич Калашников (1919-2013) оръжие за убийство - автомата (АК-47), който носи неговото име, - автомат Калашников, – знаете ли, колко милиони хора са загинали от това изобретение? Не знаете? Той се смята за най-съвременното оръжие. Къде само не е използвано в горещите точни? В коя ли не страна и на чия страна. Милиони хора убити от това оръжие за убийство, изобретено от този човек. И тук можем смело да причислим такива хора като него за загинали. Несъмнено, окончателно, без право на помилване. Но да помислим, да си припомним цар Манасия. Да си спомним цар Манасия и неговите действия. Какво направи Бог след неговото покаяние? Да видим какво той направи?
„А при това Манасия проля и твърде много невинна кръв…“.
„…твърде много“. Забележете, той сам я проливал. Ако автомат Калашников са ползвали други хора, даже, може би и без негово съгласие, то в дадения случай Манасия участвал сам, издавал заповеди.
„А при това Манасия проля и твърде много невинна кръв, та напълни с нея Иерусалим открай докрай, освен своя грях, дето въвлече Юда в грях, та върши неугодно пред очите Господни“ (4 Цар. 21:16).
„Затова Господ напрати против тях началниците на асирийския цар, които оковаха Манасия в окови. Свързаха го с вериги и го откараха във Вавилон. И в утеснението си начена да моли Господа, своя Бог, и дълбоко се смири пред Бога на отците си. И помоли се Нему, и Бог се приклони към него…“.
Потресаваща вест. Бог се приклонил към това чудовище, - можем да кажем, - напълнил целия град с невинна кръв.
„… и Бог се приклони към него, и чу молбата му…“.
Значи Бог слуша каещия се грешник. А силния грешник? А много грешния?
„… и приклони се към него, и чу молбата му, и го върна в Иерусалим на царството му (даже не е възможно да си го представим). И разбра Манасия, че Господ е Бог“ (2 Лет. 33:11-13).
И в Божието царство ще има интересна среща между Манасия и Исая. Манасия, прерязал с трион за дърва Исая. Интересна среща. Как изобщо можете да си представите, да се срещнат в Божието царство тези двама души и да живеят цяла вечност заедно. Но Библията казва: „Може“. Може! А какво знаем за последните дни от живота на изобретателя на автомата Калашников. Знаете ли? Нищо не знаете. Само това, че изобретил автомат. Да повдигнем от нашата човешка страна завесата и да видим, какво има там.
„Моята душевна болка е нетърпима. Един и същи неразрешим въпрос. Моят автомат лишил хора от живот, уби и мен, Михаил Калашников, 93-годишен, син на селянка (с. Куря), православен християнин по вяра, виновен за смъртта на хора, дори и на врага“.
С такива думи година преди смъртта си (2012) се обърнал най-известният във военните среди човек, както вече разбрахте, изобретател на автомата Калашников към руския патриарх, както той разбирал. Обърнал се към него с такива мъчителни въпроси. По думите на близките му този въпрос наистина постоянно измъчвал Михаил Тимофеевич. Ние нямаме повдигната завеса от страна на Бог за вечната участ на този човек; нямаме казано за него в Писанието. Но правейки паралели и разбирайки, че ако Манасия, който наводни Иерусалим с кръв, се покая и Бог го спаси, то и ако този човек се е покаял и се измъчвал, нямаме право да кажем, че Бог гледа на лице, и единия спасил, а другия – не. Нямаме право. За разбойника на кръста - също.
Приятели мои, затова Бог не гледа на лице и Той произнася решението Си. Той гледа в сърцето на човека, вижда в дълбочина покаянието на човека и затова само Той определя, ще бъде ли човек във вечността или не. Но за хората да простят на този човек, е невъзможно. Хората не могат. Затова те отписват такива като загинали според разбирането си, а Бог може да прости. И велика слава да бъде на Бог затова, че познава сърцето на човека и прощава на разкайващия се, с каквито и грешни дела да е засенчен неговия живот.
На мен, например, - честно да ви кажа, - даже ми е страшно да си представя, ако спасението на хората зависи от прошката на други хора. Страшно ми е да си представя, какво би било тогава? Кой би се спасил и кой не. Разбирате ли какво би било, ако зависи от нашата прошка. Аз съм ти простил, ще бъдеш спасен. Ако не си ми простил, няма да бъда спасен. А да ти простя не мога, защото това не ми е в природата. Разбирате ли? А каква е природата на Бог? Многомилостив. Удивителна може да бъде срещата в Божието царство, където ще се срещнат не само Исая с Манасия, а и където могат да се срещнат изобретателят на Калашников с жертвите, убити с неговия автомат. Потресаващо! Удивително, разбирате ли? И те ще се прегърнат, и ще живеят без упреци и щастливо през цялата вечност. Ако попаднат там, ако бъдат там, значи Бог познава сърцето им, значи ще бъдат там заедно като братя.
Давид с Урия. Давид уби Урия, покая се. Урия – спасен, Давид – спасен, среща в Божието царство. Убиец и убитата жертва. Удивително! В Божието царство ще има много изненади. За да ни се изясни и да разберем това, трябва в правилна светлина да възприемем събитията около нас, що се отнася до вечната участ на хората. Ще ви приведа няколко примера от съвременния живот, за да видим, че даже, ако от човешка страна получим малко повече информация и повдигнем по човешки завесата, и това мнение се променя. А какво да кажем, ако Бог ни открие неизвестното изобщо.
Днес много говорят за Китай. Жителите на тази страна са като скакалци: заграбват, унищожават териториите на други страни. Достатъчно е да видим какво направиха с Тайгата и в Сибир. Днес всички могат да узнаят, какво стана там. Жителите ѝ тровят света с пластмасов ориз, химически продукти, изкуствени яйца, изкуствено зеле. На какво още не сме се нагледали? Общо взето всички знаят, какво правят днес. Освен това у тях не всичко е добре с религиозната свобода. Основно те са езичници. Сега вървят видеа, как вземат и ядат живи мишки, как ядат всякакви змии, този вирус върви. На пръв поглед човек би казал: „Какво хубаво може да има в тази страна“? Какво може да има в тази страна. Навярно никой от тях няма да се спаси… Но това е общ фон. Да опитаме да се спуснем от оценката на списанията и вестниците, - като говорим за общ фон на страната, - и просто да влезем в един от домовете. В един от домовете на тези хора и да опитаме да повдигнем завесата. Какво става там.
„В Китай умря от изтощение 24-годишната студентка Ву Хуан, която пет години яла само ориз. (Защо?) За да пести пари за по-малкия си брат с психическо заболяване. Ву Хуан се родила в бедно семейство, в провинция Гуйчжоу, една от най-неплодородните в Китай. Майка ѝ умряла, когато тя била на 4 години. Баща ѝ умрял, когато станала на 18 години. След това те преминали под грижите на чичо и леля, които нямали пари, а държавата им отпускала 300 юна, което е, примерно, 2600 рубли за месец, за да могат да живеят. След завършването на училище Ву Хуан успяла да получи стипендия, за да постъпи в професионален колеж. Но по-голяма част от разходите ѝ отивали за лечението на брат ѝ. Затова на девойката се наложило да премине на екстремална диета от варен ориз и мариновано чили. Миналата есен Ву Хуан започнала трудно да диша и ходи. Хоспитализирали я. В оня момент тя тежала само 22 кг.“.
22 кг. Възрастна девойка. От изтощение.
„Историята на студентката научили международните медии и започнали кампания за набиране на средства за нея и брат ѝ. В резултат на активистите се удало да съберат почти 1 млн. юна, а това е около $ 145 хил. или 9 млн. рубли. Но все пак Ву Хуан умряла от изтощение. Съдбата на брат ѝ засега е неизвестна“.
Да си зададем въпроса: Как ще оценим жертвата на тази бедна девойка за нейния брат? Как да оценим безумието на тази езичница от страна, която унищожава всичко живо на земята? Как да погледнем на живота ѝ? Кажете, какво направила тя? Пожертвала себе си заради брат си. Пожертвала се. Би могла добре да се храни, а брат ѝ би умрял. Все едно, той е болен. Не, тя направила друго. В нейния живот това е най-скъпата жертва и смъртта ѝ е изпълнение думите на Христос, който казва на Своите последователи и желае да види в нас:
„Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си (живота си) за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Навярно ще бъде изненадващо да видим на небето езичници от Китай, а това ще бъде. Несъмнено ще бъде, приятели мои. В Божието царство ще има много изненадващи неща. Ето още един пример.
Сега стават много катастрофи по пътищата, на земята и особено в небето – колко аварии и крушения със самолети. Наскоро, на 7 септември – обърнете внимание, 7 септември 2011 – повечето руснаци бяха потресени от съобщението, че с претърпелия катастрофа самолет загинал целият хокеен отбор на „Локомотив“, Ярославл. Мисля, че чухте за тази голяма трагедия, практически загина целият отбор. Има много слухове за тази трагедия. Много вярващи са далеч от спорта, много вярващи често осъждат спортистите за тяхната работа, осъждат ги, че получават големи пари и т. н., а какво знаем за спортистите, загинали в този самолет. Какво знаете за тях? Нищо.
Приятели мои, позволете ми да ви открехна завесата за запознаване на загиналия 32-годишния капитан на отбора – Иван Ткаченко. Просто ще се изненадате. На 7 септември 2011 – казах ви да запомните тази дата, чухте добре – е денят на катастрофата. В един от детските Ярославлски домове от анонимен източник постъпили 1 млн. рубли. Това бил първият хокеист, който пожертвал за благотворителност половината от заплатата си. За това не знаел никой. Било в най-дълбока тайна, но фактът си остава факт. Не е задължително всички да знаят лицето на героя, главното е да се знае, че просто го има. Капитанът на „Локомотив“, хокеистът Иван Ткаченко бил същият герой, който не говорил, а действал, давал, дарявал и помагал. Затова, че Ярославлският капитан жертвал крупни суми за благотворителност, станало известно едва след неговата смърт. Чак след смъртта му. В сърцето на този човек имало не само любов, там имало и състрадание, и благородство, и най-важното – луда скромност. Луда скромност, както се изразили всички, когато научили какво правел. Приятели мои, Ткаченко се занимавал с благотворителност анонимно, жертвайки огромни суми пари за деца с онкологични заболявания, внасял пари за детски домове, църкви, просто нуждаещи се, просто пенсионери, които показвали в телевизионните предавания, че се нуждаели. Видял - и веднага изпращал пари. Десетки спасени животи, огромно количество положителни емоции, всяка детска усмивка, всяко оздравяване по чудо са показатели за неговата благотворителност. Хокеистът от „Локомотив“ Иван Ткаченко похарчил за помощ на болни деца 9 996 300 рубли. Още малко, за да стигне 10 млн. И правил това под псевдонима Иван Леонидович. Даже не назовал името си. Жертвал пари почти всеки месец. Тези постъпки на Ткаченко по никакъв начин не се вписват в разбирането, какви са спортистите. Обикновено има стереотипи - и между другото те са нарисувани не без основание, – че спортистите са хора, зациклени на собственото „аз“, на своята гордост, големи пари, богатство. Създава се такова впечатление, че живеят за това. Но преди всичко поразява това, че за 4½ години той на никого от приятелите си, – помагал 4½ години, докато играл, – на никого от приятелите и роднините си не казал за своята благотворителност ни дума. Едната ръка давала, другата не знаела. Жена му не знаела, че оказвал такава помощ. Неговият приятел, многогодишен партньор на Иван от „Локомотив“, който наскоро преди катастрофата преминал към друг отбор, четейки статията за благотворителността на Иван, разкрита след смъртта му, не можел да разбере, защо Ткаченко нито веднъж не казал за това на него, най-добрия му приятел. За благотворителността. Забележете, как днес вярващите пуснат нещо, жертват и вече едва ли не на всички разказват, колко много са дали за Божието дело. Не казвам, че го има при нас, а изобщо. Знаете, че е така. Човекът така започва да води разговора, че да го питат за това или той уж случайно казва. „А аз дадох толкова“. Но този на никого нищо не казал, не споменал за своята благотворителност. За Ткаченко неговият приятел казва: „Той не се стремеше към нищо модерно и ново. Добре разбираше, какво му стига за живота. Ваня просто се радваше на живота и не му бяха нужни нито скъпи коли, нито нещо свръх това, което е нужно просто, за да живее“.
Какво е това, как да оценим живота на този човек? Как? В светлината на думите на Христос опитайте да оцените неговия живот. Погледнете:
„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагогите и по улиците, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам; те вече получават своята награда. А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; (тук следва най-интересното) и твоят Отец, Който вижда скришно, ще ти въздаде (даде, възнагради), и твоят Отец, Който вижда скришно, ще те възнагради наяве“ (Матей 6:1-4).
Не мислите ли, че небесният Отец е възнаградил смъртта на този човек явно? Ако през живота си не е получил тази награда, тогава какво? Няма ли да се сбъднат думите от Писанието? Мисля, че за нас в светлината на думите на Христос наградата е ясна. Бог няма да възкреси Иван, за да му върне пожертваните милиони за благотворителност, а след това с тези милиони да го изгори в геената. Само защото Иван е хокеист, а не литературен евангелист. Така ли мислите за Бога? Тогава много лошо разбираме Бога, ако мислим така.
Представете си картината, че на небето срещате хокеиста Иван Ткаченко. Кой би помислил? Той не е седял тук с нас на събранието. Много неща не е знаел и не разбирал. Но това е напълно възможно. И представете си, достатъчно много големи проповедници и онези светии, на които днес вярващите се кланят вместо на Бог и им целуват ръка, няма да ги видят там. Те няма да бъдат там. Защото за такива няма място в Божието царство. Но за такива скромни, за такива пожертвователни, там има място.
И още един важен пример. Богаташите днес са просто ужасни хора, - така разсъждават вярващите, - печелят от мъката на другите, очите им ще изскочат от лакомия, за такива няма спасение. И това е сигурно.
„И Христос рече на учениците Си: Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Матей 19:23, 24).
Приятели мои, истина е, че богатството ще бъде причина за гибелта на много хора. Това е истина. Ще ви кажа, че заради богатство и пари ще загинат не само богати хора. И бедни могат да загинат от лакомия. Или не? Несъмнено. Приятели мои, но да казваме, че Бог не се бори за спасението на тези хора, значи, да не забележим какво казва Христос след тези думи. Трудно ще влезе богат в Божието царство. Учениците казаха:
„Кой тогава може да се спаси? А Той като погледна и рече: За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ (Матей 19:25:26).
За какво ни говори това? Че и за такива хора Бог ще се бори. И за такива хора. Ние хората, можем даже да си помисли, че това е невъзможно, но Бог ще се бори. Бог може да спаси онези богати, които още може да спаси, въпреки че често това е много трудно. Затова на Бог се налага да използва много тежки методи за спасение. Искам да ви приведа случай, който просто ме потресе.
Али Банат – австралийски предприемач, милионер. Нарекли го „Филантропа“, - този, който обича хората. Дали му това име, защото се занимавал с благотворителност. Родил се и израснал в Австралия. Появил се на света на 16 февруари 1982 в обезпечено семейство. Когато Али Банат станал възрастен, започнал частен бизнес. Али бил невероятно богат човек. Можел да си позволи буквално всичко. Банат пръснал много пари за разкошен живот, красиви неща и не познавал скръб, докато веднъж… когато бил на 33 години, през есента на 2015 той провел медицинско изследване, по резултатите на което лекарите поставили на младия 33-годишен човек страшна диагноза – рак. Болестта вече стигнала до четвърти стадий (с далечни метастази). Да се говори за някакво лечение и оздравяване, не можело и дума да става, особено, както разбира това съвременната медицина. Лекарите тъжно клатели глави, размахвайки ръце и повтаряли, че на Али не му остава твърде много – максимум 7 месеца живот. 7 месеца. След като Али Банат осъзнал, че животът му скоро ще приключи, той строго преразгледал възгледите си. Не е изненадващо, нали? А какво може да се направи, ако трябва да се спаси човек и е невъзможно да бъде спасен по друг начин? Бог обича хората. Бизнесменът изведнъж разбрал, че е изгубил скъпоценни години за безсмислено харчене на пари и не е направил нищо истински полезно и значимо. Банат взел решение да изживее останалите 7 месеца, както му обещали в този свят, не така, както живял преди. Али решително продал целия си бизнес, колите си, къщите и през октомври 2015 Али Банат създал благотворителен фонд „Мюсюлмани по целия свят“ и към сметката на този фонд превел всичките си пари. Веднъж Али Банат казал (Чуйте!): „Парите са последното, за което мислите, когато откриете, че сте болен и ви остава съвсем малко време“. Това е последното, за което започваш да мислиш, когато животът си отива. И първото, за което мислиш, докато още можеш да живееш. Някога успешният предприемач клетвено обещал на себе си и окръжаващите го, да постави и посвети своите последни дни в помощ на нуждаещите се. И Банат сдържал думата си. Той обиколил повече от сто страни с хуманитарна цел; открил няколко десетки центъра в помощ на бедните; построил общежитие за деца, останали без родители; открил няколко училища и болници; заплатил изкопаването на кладенци в райони, където жителите им страдали от остър недостиг на питейна вода. След поставянето на диагнозата Али Банат живял не 7 месеца, както го уверявали лекарите, а 3 години. Четвърти стадий. 3 години. Близките и приятелите на Филантропа казвали, че съдбата му подарила повече време затова, защото е извършил много добри дела. Могъл да извърши за това време много добри дела. А сега чуйте най-удивителното в тази история. Това е най-изненадващото. Важно е да отбележим, че сам Али Банат смятал своя рак за дар от Всевишния. Дар от Всевишния. Че това е дар свише, че Бог му дал този дар свише. Смъртоносна болест. Това вече е покорност на Божията воля. Това изобщо е удивително! Не ропот, обратното – дар, подарък. Разбираме, че покорността на Божията воля е единствено условие за спасение. Ако се покорим на Господ, ще бъдем спасени, защото не са спасени децата със съпротивление, които постоянно се противят.
Мъжът казвал, че той най-искрено е благодарен на Всевишния за тази болест, защото именно благодарение на нея, започнал да цени истинското благо на живота, което по-рано го възприемал като даденост. Банат твърдял, че ракът му помогнал да се научи да вижда живота в истинската му светлина и да забележи малките радости. По време на пребиваването си в болницата Али Банат записвал и публикувал Интернет видео клипове, в които разказвал за вътрешните си промени и разбирането за добро и зло, за страданието, за помощта на ближните и правилния път. В последното си видео Банат, почти безсилен от изяждащата го болест, молел всеки жив на земята да има цел и да върши добри дела. С последния си дъх той давал наставления на хората, да вършат добри дела и да живеят заради другите. Записът мигновено набрал рекордно количество гледания. Али Банат, който обичал живота на ръба на смъртта, който виждал доброто, лишено от сблъсък с необходимото зло, това е парадокс.
Защо казваме, че всичко е от Бога? Той знае какво да положи на пътя на човека, за да постигне главната цел за спасение.
Банат починал на 29 май 2018, съвсем наскоро в Сидней. На 30 май било погребението му. На церемонията за прощаване с удивителния човек дошли тълпи и тълпи непознати нему хора, дълбоко трогнати от удивителната му история, ширина и добрина на неговата душа.
Приятели мои, само открехнахме завесата на няколко човека от различни полове и различни времена, от различните слоеве на обществото и различни страни, но мисля, че това е напълно достатъчно, за да си изясним веднъж и завинаги, че без пълна информация за човека, и по-точно даже не само информация, а без подписа на Бог „спасен“ или „загинал“, нямаме право да произнасяме решение за вечната участ на човека. Както и да свърши животът му тук, на земята. Нямаме право! Най-лошото от всичко е, че понякога вярващите не разбират, че занимавайки се с тези посредствени дела, - те, разбира се, всъщност се смятат за спасени, - твърде много се заблуждават. Работата е там, че може да се заблуждаваш, говорейки за другия, че не е спасен, мислейки себе си за спасен, но може достатъчно да се заблуждаваш.
Аналогична ситуация е описана в Свещеното писание с грешащия Израил, който отстъпил от Господ, сгрешил, но при това смятал себе си за свят, а всички останали за грешници. Например:
„Весден простирах ръце Си към непокорния народ, който ходеше в недобър път, по своите помисли; към народ, който постоянно Ме оскърбява в лицето (Ето, как живеят хората, Божият народ.), принася жертви в дъбравите и пали тамян на черепи, седи в гробове и нощува в пещери; яде свинско месо, в съдовете му има гнусно вариво; който (при това) казва: „Спри се, не се доближавай до мене, защото съм свят за тебе…“.
Удивителна картина, потресаваща картина. Днес вярващите застават вечер на молитва, молят за прошка за греховете си и се считат за спасени. А, които са там, - онези там, ако не живеят като тях, - са загинали. Еднозначно - за теб аз съм свят, поспри. Но Бог казва:
„Те са дим за обонянието Ми, огън, който гори всеки ден“ (Исая 65:2-5).
Да говорим за вечната участ на хората и осъждаме техния начин на живот, изхождайки от помислите на сърцето си, и да казваме: „Бог ми каза да кажа“, т. е. да изговаряме мислите си от името на Бога, приятели мои, това е лъжа. Това е лъжа! Ако би казал: „Това е мое мнение“, разбираемо е. Но, когато казва: „Това е така, Библията казва така“, къде го казва Библията? Къде е там списъкът на спасените загиващи? Коя Библия ти говори за това? Приятели мои, това е лъжа. А Свещеното писание казва, каква е участта на лъжците.
„А (…) всичките лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт“ (Откр. 21:8).
Получава се, че може тези неща да се правят, да се изнасят присъди за това, че някой си не е спасен, а да мислиш за себе си, че си спасен и, да лъжеш и да се окажеш в огненото езеро заради този, за когото си говорил, че не е спасен. Как интересно е в Писанието! А това е написано в Писанието. Затова, ако не искаме да се окажем в числото на лъжците и искаме да се окажем на небето, приятели мои, не правете това! Не се нагърбвайте със смелостта, да изнасяте решение за това, загива ли човек или е спасен за вечността. Спасен за вечността. Не можем да знаем това. Да спрем да изнасяме решения от името на Бога по такъв важен въпрос като вечната участ на хората. Понякога, когато слушам вярващи, - както по-горе казах, - по тяхното заключение за спасение се създава впечатление, че те вече са в Божието царство. Сериозно! Там са, изкарват известно време в Иерусалим, а понякога идват и тук, при нас, грешните, и гледат, че ние не сме спасени, а те са там. Или имат книгата на живота, - както вече казах – и по нея сверяват, кой е спасен и кой не. Затова толкова смело говорят – тези са погинали, а тези спасени.
Приятели мои, братя и сестри, не се спускайте толкова ниско, даже не го допускайте в мислите си, в разсъжденията си, в никакъв случай. Погледнете Христос и уподобявайки се на Него, продължете започнатото от Него дело. Какво дело започна Той? За какво дойде Човешкият Син? Да потърси и спаси погиващото. Това дело започна Той на земята. А какво остави за нас? Да продължим това дело. Да потърсим и спасим погиващите, а не да изнасяме решения, кой е погинал и кой спасен. Не с това трябва да се занимаваме.
„Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:17).
Когато учениците на Христос мислеха за недостойнството на самаряните… недостойнството, че нямат право да живеят. И защо? Защото не пожелаха да приемат Христос на своя територия и какво казаха? Какво трябва да направим тук? Да изгорим всичко до основи. Всичко до основи! Недостойни хора.
„… и изпрати пред Себе Си вестители; те отидоха и влязоха в едно село самарянско, за да приготвят за Него; но там Го не приеха, защото имаше вид на пътник за Иерусалим. (Ние не сме юдеи, ние сме самаряни, не Те приемаме.) Като видяха това учениците Му Яков и Йоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем, да падне огън от небето и да ги изтреби, както и Илия направи“?
Кой знае защо те решиха, че това е една и съща история, че навсякъде могат да прилагат един и същи принцип. За всеки, който не ни устройва, ще казваме да падне огън от небето.
„Но Той, като се обърна към тях, смъмра ги и рече: Не знаете, от какъв дух сте вие“.
Представяте ли си, апостоли, вярващи хора, ходили с Христос, а не били на същия дух. Може ли да седим на събрание в истинската църква, да слушаме проповедта и да не сме на един дух? Или е невъзможно?
„Не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човечески дойде, не за да погуби човешки души (Както сега искате да направите. А какво?), а да спаси. И отидоха в друго село“ (Лука 9:52-56).
Но те казаха: „Щом сега не Те приемат, значи са обречени на погибел. Да им го уредим“. Но Христос каза, че така мислят тези, които са движими не от Божия Дух, а от друг дух. Така мислят хората, движимите от друг дух. Божият Дух спасява, а другият дух (Какво?) погубва. Погубва!
Мина малко време след Голгота и Петдесятница и учениците се промениха, изпълниха се с правилен дух, със Светия Дух, над тях слезе Божият Дух, и те видяха, че Христос беше абсолютно прав. Оказва се, че онези хора не трябваше да умрат, трябваше да бъдат спасени. И в Свещеното писание, в Деян. 8:5-25 четем… избрах няколко стиха:
„Филип слезе в един самарийски град и проповядваше там Христа. Народът единодушно внимаваше на това, що говореше Филип“.
Ако тогава учениците го бяха изгорили, той не би дошъл на пепелище, какво би правил там?
„Народът единодушно внимаваше на това, що говореше Филип. И голяма радост биде в оня град. (…) Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Йоана“.
Защото хората бяха много, трябваше да кръстят народа.
„Те пък, след като засвидетелстваха и говориха словото Господне, тръгнаха обратно за Иерусалим, проповядвайки евангелието в много села самарийски“ (Деян. 8:5-25).
Ето ви, приятели, огъня от небето за тези, които първия път не послушаха, не приеха. Днес може да е така, а утре – по-различно. И да произнасяме окончателни решения, защото спасението на човек или гибелта за вечността, - зависи какви решения носим, - това са сериозни решения. Всичко може да се промени за секунда, както на кръста: „Спомни си за мене, Господи“. И всичко може да се промени. А ние вече му окачихме етикет „спасен“ или загинал“.
Изпълнения с Божия Дух вярващ винаги ще се стреми да спасява хора, всякакви хора. Независимо от тяхната националност, пол, положение в обществото, независимо изглежда ли на вярващия човек възможно ли е да го спаси или не трябва да се спаси. Независимо! Ние трябва само да спасяваме и прилагаме за това всичките си усилия.
„Господ ще се бори за вас, а вие бъдете спокойни“ (Изход 14:14).
„Може ли да се отнеме плячка от силен и може ли да се отнемат пленници от победител? Да! Тъй казва Господ; и пленници от силния ще бъдат отнети, и плячка от тирана ще бъде отървана; защото Аз ще се боря с твоите противници, и ще избавя твоите синове“ (Исая 49:24, 25).
И още един забележителен текст, върху чието направление днес размишлявахме:
„А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: А кой може да се спаси“?
Кой може да се спаси? Да ви кажа, изобщо там по принцип се прокрадвала идеята: „Кой, освен нас може да се спаси“? И защо? Защото казваха: „Ние оставихме всичко и тръгнахме след Тебе. Какво ще получим за това“? Кой може да се спаси освен нас – такива добри, вярващи хора, съблюдаващи Божиите заповеди и седящи тук в събота? Кой?
„Исус, като ги погледна, каза: За човеците това е невъзможно (Особено с вашите разсъждения това е невъзможно.), ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно“ (Марк 10:26, 27).
Затова Бог може и Али Банат да спаси, да допусне в живота му такива обстоятелства. Може и немецът да се спаси, който се изправил и бил разстрелян с всички. Може да бъде спасен и човекът, който печал хляб и отдал живота си, умирайки от глад. За Бог всичко е възможно, за човека това е невъзможно. Дарете на хората надежда! Завръщайте ги към небесния Отец! Не ги погубвайте с думите си! Не ги погубвайте с думи на безнадеждност! Христос не учи на това. Бъдете Божии деца, носете спасение и надежда, а не униние, отчаяние и разочарование. Защото, ако се намираме тук, намираме се, за да вършим не нашите си дела, а Неговото дело. А какво беше Неговото дело? Не да погубва, а да спасява. Амин!
RSS Feed
