
Привилегия за мен е да бъда тук с вас! Плаках със сълзи по-рано днес, тъй като започнахме да предаваме радио и телевизия, системни предавания, имаме партньори по целия свят на всички тези различни езици. Каква привилегия имаме днес! Бог ни е дал привилегията да живеем в тези последни дни.
Миналата година бях в Минданао, в един планински колеж. Участвах като говорител в Южния азиатски лагер пред тази прекрасна аудитория под открито небе в джунглата на Филипините, когато един мъж се приближи до мен и ми каза: „Искам да разкажа моята опитност” (свидетелство). Каза: „Аз съм духовно обърнат, "горила боец". Аз съм стрелец, моята работа беше да убивам хора от разстояние и аз го правех много добре. Избил съм много войници, след което бях пленен и бях изправен пред правителствен съд.
О, братя и сестри, ние живеем в края на времето. Всичко, което трябва да направим, е посвещение - малко поне и всеки по света да може да чуе вестта. В раницата този комплект идва с мен, идва на Филипините. Заминавам след няколко седмици и това ще бъде за тамошните служители. Някои съработници са купили за нас близо 20-30 комплекта, така че когато ходим в джунглата на южна Америка, някои отиват в Азия, някои в Африка, но всяко служение, което работи на 1-ва линия, трябва да има това, трябва само малко посвещение на оборудвания човек, за да е в състояние да проведе служението си.
Видях снимка на деца в Индия. Бях в Париж и видях 5 деца на снимка в Индия и се запитах дали тези хора знаят за Исус, дали тези деца са имали шанса да чуят за него? Когато бях на посещение в Индия проповядвах пред 250 пастора, подготвяйки и окуражавайки ги, говорейки им за времето, в което живеем. На следващата сутрин се събудих и един пастор ми каза „Има 6 момичета отвън, искат да говорят с теб, моля те ела!” Погледнах часа, - беше 6 ч. сутринта, бих ли могъл да оставя своята преданост? Казаха ми: ”Спешно е, ще ги изпратят на работа”. Тогава излязох навън и там стояха подредени 11-16-годишни момичета. Аз ги попитах: "От какво имате нужда?" Те казаха, че са на път да отидат на работа. „Ние сме християнки, но нашият баща не е и всяка неделя той ни продава в един храм, където се иска от нас да танцуваме пред мъже. Понякога полицията идва и ни арестува, след това злоупотребяват с нас в полицейския участък. Правим това веднъж в седмицата, печелим приблизително 10 $. Така семейството ни може да се храни цяла седмица. Има ли някакъв начин да ни включиш в някакъв малък бизнес, така че да можем да печелим по 2 долара, за да нахраним семейството ни и тогава няма да се налага да танцуваме?” Аз казах: „Не!” Боже, аз нямам толкова пари - шест пъти по 380 $. Тогава бях облякъл същия този костюм и бръкнах с ръка в джоба - вътре имаше плик, извадих го, а той беше от една жена от Румъния, която го беше пуснала в джоба ми, докато бях в Австралия. Отворих го, а вътре имаше $ 2000. Тогава казах: „Да, Бог ви осигури тези пари за вас.” Те коленичиха пред мен и аз им казах „Не, недейте да коленичите пред мен!” А те казаха: „Ти ни спаси живота.” Аз им казах: „Не, вашият Небесен баща направи това за вас и това няма нищо общо с мен.” Дойде от саможертвата на една жена, за да спаси тези момичета и те вече не работят там. Някои от тях имат различна работа за 300$. Сега могат да хранят семейството си, правейки по 2 $ на ден.
Бях на погребение във Филипай, в малко село скрито в джунглата на Гаяна. За това село се знаеше, че половината от жителите му бяха от християнска деноминация -бяха смесени между анемизъм и християнство. Те не искаха никакви други религии в селото си. И тогава получих обаждане за жена, умираща от малария: "Моля те, ела и я вземи!”. Чудех се какво ще намеря там. Приземявайки се аз търсех пистата и не виждах подходящо място за това. Момчето, което беше с мен, каза: „Това е единствената писта, която имат.” Аз се приземих там, надявайки се да не попадна на някоя голяма канавка, но се приземих безопасно. Там ме чакаха група мъже с разкрачени крака и кръстосали ръце. Чудех се дали ще си тръгна някога от там невредим. Доведоха болната и пет малки деца се наведоха, за да целунат майка си за сбогом. Заведох майката в болницата и я оставих там. Два дни по-късно доведох друг пациент в болницата и попитах медицинския директор: „Как е жената от Филипай?” Той каза: „Ето го тялото, почина преди два дни и ще я погребем скоро, след около час” Аз казах: „Но тя има пет деца?” „Ще изпратим тялото по кану, което ще пътува под слънцето и ще стигне в селото след три дни”. Аз казах: „Не, не, аз ще я закарам обратно.” Предложих да я върна. Сложиха я в самолета, увиха тялото, закарах тялото обратно в селото. Обадих се по радиото, след което пристигнах. Там не ме чакаха онези намръщени лица, а приятелски настроени мъже. Те изнесоха тялото от самолета, сложиха го в ръчно направен ковчег, а петте деца откриха лицето на майка си и я целунаха за сбогом. Колко трогателен момент беше това! След това затвориха капака и пасторът на тамошната църква каза: „Бихте ли пожелали да дойдете и да извършите погребалната служба за жената?” Никога не съм имал тази привилегия. Казах им, че Исус идва скоро и се надявам да Го следват в пътя си. След това Вождът на селото каза : „Може ли да се върнете след два дни, искаме да ви дадем част от земята в нашето село, за да построите ваша църква.” Братя и сестри, Бог е толкова загрижен да сподели любовта Си с умиращия свят и търси хора, които искат да се посветят, хора, които оставят себе си на една страна, хора, които искат да кажат: „Исус идва скоро!” Нека занесем словото на умиращия свят. Парите ни в банката, талантите ни, знанията ни, обучението ни са като спасителна жилетка и ако светът се дави около нас, ние трябва да легнем на олтара и не да питаме защо аз, защо избра мен, но нека вземем кръста си чрез посвещение и да последваме Исус. Исус идва скоро и Той иска да използва теб и мен, ако ние имаме желание. Бог да ви благослови!
Превод: Мирослава Свиленова