Джо Крюз - "Промъкващият се компромис" - 5 гл.

Сн. adventistbookcenter.com

                                                                 Глава 5
 
                            Цветна козметика и бижута

Едно от най-честите и неправилни оплаквания на хората срещу религията е, че тя е твърде ограничителна. В тази толерантна епоха, когато целият акцент изглежда е върху „прави каквото искаш“, се е развило едно неразумно отношение на своеволие. Това отношение е нахлуло даже в религията. Църковни членове и хора извън църквата изглежда са в търсене на едно и също: религия, която не се намесва в личните права и свободи. Веднага се надига подозрение срещу всяка доктрина, която изисква „отказване“ от нещо. И понеже либералният дух се е засилил, много църковни членове са се обръщали с все по-голяма критика към високите духовни стандарти, издигнати от църквата. Явно притеснени от разширяващата се пропаст между църквата и света и не желаейки да получат социалното клеймо на „чудато“ малцинство, тези членове желаят да оправдаят своя компромис в областта на християнските стандарти. Те често спорят, че църквата е тесногръда и законническа и много добри хора са се отказали от присъединяване към църквата поради това „своеволно налагане на правила“.

---

Ако тези оплаквания са правилни, тогава със сигурност трябва да бъдат направени някои основни промени в доктрината на църквата. Ако не са правилни, тогава отчаяно се нуждаем да разберем, как да представим стандартите за християнско поведение с тяхната истинска библейска обосновка. С други думи, ние непременно трябва да установим, дали тези правила са били създадени от Бог, или от църквата. Също така трябва да разберем, дали те са произволни забрани, или Божествени наредби за нашето лично щастие.

В противовес на популярния бунт срещу всякакъв абсолютен закон за човешкото поведение, ние трябва да вземем предвид библейските факти за християнския живот като цяло и по-специално за морала. Колко съвместими са тези модерни искания за лична свобода със стандартите на Божието Слово? Нека предположим, че би могло тази истинска библейска позиция да бъде представена с цялата любов и убедителност на един небесен ангел. Ще бъде ли лесно за всеки да приеме истината?

Нека бъдем честни. Пътят към вечния живот не е лесен и покрит с рози. Исус постави акцент върху това в толкова много текстове, че не можем да останем слепи за него:

„Тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които го намират.“ Матей 7:14.

Един от най-първите принципи да си християнин е себеотричането. Христос каза:

„Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и така нека Ме следва.“ Лука 9:23.

Да бъдеш християнин включва пълно предаване. Притчата на нашия Господ за перлата и търговеца разкрива, че ние трябва да искаме да инвестираме всяко едно нещо, което притежаваме, в получаването на тази велика награда на вечния живот. Ако позволим на едно нещо или на един човек да застане между нас и следването на Христовата воля, не можем да бъдем спасени.

Не носим ли вина от понижаване цената на ученичеството до такава степен, че хората да не чувстват, че пътят е твърде тесен и ограничителен? Исус каза:

„Ако някой от вас не остави всичко, което има, не може да бъде Мой ученик.“ Лука 14:33.

Исус каза на богатия млад управител, че му липсва само едно нещо в неговата подготовка за небето, но той не искаше да направи това единствено нещо. Трябваше да се откаже от богатството си, за да бъде спасен, но той не искаше да го остави. Той обичаше нещо повече от Господа и си отиде натъжен и изгубен. Позицията на Христос беше толкова силна по този въпрос, че Той даже каза:

„Този, който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен; и този, който обича син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен.“ Матей 10:37

Разбира се, мисля, че трябва да търсим най-любезния, най-тактичния и любящ начин, за да представим изискванията на Христос пред мъжете и жените. Но също така вярвам, че няма да бъде от голямо значение как са били представени, ако хората не изпитват любов към Господ Исус. Проблемът не е във вестта; известна част от проблема е в пасторите, заради начина, по който я представят, но много по-голяма част от проблема се намира в отношението на оплакващите се християни, които се бунтуват срещу истината, защото тя изисква известна степен на себеотричане.

Нека илюстрирам как личните чувства и отношение могат да се окажат най-решаващи в целия свят.

Бракът е най-ограничителната опитност, в която някое човешко същество може доброволно да встъпи в този свят, освен неговото духовно посвещение на Христос. Мъжът обещава да се откаже от много свои предишни привързаности и привички. Той се отказва от своята свобода да се среща с други момичета и тържествено обвързва себе си с тази една- единствена и неповторима до края на живота си. Булката също прави подобни ограничителни обети и в своето посвещение на мъжа до себе си се съгласява да изостави всички останали. Брачните клетви са несъмнено сред най-ограничителните, строги ангажименти, които някое човешко същество може да направи в живота си. Ако ограниченията и правилата са причина за толкова голямо нещастие, тогава сватбите трябва да бъдат едни от най-тъжните, нещастни преживявания. Но това не е така! Те са най-щастливите събития. Защо? Защо булката е толкова сияеща, когато посвещава живота си на младоженеца? Как мъжът може да бъде толкова щастлив, когато прави обещания, които ще забранят някои от неговите занимания до края на живота му? Отговорът е лесен. Те се обичат. Тяхното отношение и чувства един към друг ги карат да приемат ограниченията с радост.

Чували ли сте някога булка да се оплаква след церемонията? Вероятно никой никога не е чувал тя да казва горчиво: „Сега повече няма да мога да се срещам с Джим и Анди. Не е честно. Държавата ме насилва да бъда вярна на моя съпруг. Тая работа с брака е твърде ограничителна.“ Не, не сте чували това. Нито сте чували младоженец да се оплаква, че отсега нататък е принуден да дава част от заплатата си, за да поддържа своята съпруга. Вярно е, че законът изисква той да върши това под заплахата от арест, но той дори не мисли за закона. Държавният закон е готов да обвини булката, ако тя извърши прелюбодейство, но тя дори не мисли за този закон. Те се обичат, а любовта променя всичко. Те не са си верни поради страха от наказание. Те са верни, защото искат да доставят удоволствие на човека, когото обичат толкова дълбоко.

Най-нещастните мъже и жени на този свят са тези, които са женени, но повече не се обичат. Това е почти буквален ад на земята. Те се ядосват и оплакват от рестрикциите, наложени върху тях. По същия начин най-нещастните църковни членове в целия свят са тези, които са се оженили за Христос чрез кръщение и все пак не Го обичат. Те често горчиво обвиняват църквата и своите пастори, че налагат своята трудна, ограничаваща религия върху тях.

Но дали е виновна религията или пасторите? Тъжният факт е, че тези хора никога не са влезли в лична връзка на любов, която е крайъгълният камък на всяка истинска религия. Много от тях са научили правилните стихове от библейския курс и могат доста добре да обяснят реда на последните събития, но те не са се срещнали лично с Исус Христос.

Някъде, а може би и навсякъде по пътя на въвеждането им в доктрините, те не са били научени, или самите те не са избрали да приемат истинската основа на сърдечната религия. Тя не е комплект от правила или списък от доктрини, но дълбоко лично участие в любовна връзка с Човека Исус Христос. Трудността на милиони християни е в техния мотив да бъдат църковни членове. Те имат една религия от типа „да избегна пъкъла“. Те вършат определени неща, само защото се страхуват от огъня в края на пътя. Те служат на Господа от страх, защото треперят при мисълта да бъдат хвърлени в огненото езеро. Нищо чудно, че лицата им са унили и нещастни! Какво изкривяване на истината! Християните трябва да бъдат най-щастливите хора в този свят – по-щастливи дори от младоженците, когато напускат ритуалната зала! Християните трябва да обичат Господа дори повече, отколкото обича един съпруг или една съпруга.

Мислите ли, че един дом може да бъде щастлив, ако съпругата всеки ден приготвя любимото ястие на съпруга си, защото се страхува, че той може да се разведе с нея? Земните връзки могат да се разпаднат под натиска на такова напрежение. Тя приготвя това ястие, защото обича съпруга си и иска да го зарадва. Когато рожденият ден на съпругата му наближава, един любящ съпруг християнин често се ослушва за някакъв знак за това, какво би желала да получи неговата съпруга. И обикновено не е нужно тя да го удря по главата, за да го накара да разбере. Той с радост ѝ купува подаръка, защото я обича и иска да я зарадва.

По същия начин християнинът ще търси в Библията ежедневно, за да открие начини, как да зарадва Господа. Той постоянно ще търси знаци и сигнали за това, как да зарадва Единствения, Когото обича повече от всичко. В превода на Библията от 20 век четем тези думи:

„Винаги се опитвайте да откриете какво е най-приятно на Господа.“ Ефесяни 5:10.

Какво мото за всеки християнин! Наистина това е най-върховното желание на тези, които обичат Господа искрено. Нищо чудно, че Христос обобщи първите четири заповеди с тези думи:

„Да обичаш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Това е първата и голяма заповед.“ Матей 22:37, 38.

Истинската причина някои християни да се дразнят и оплакват от правилата и стриктността е, защото имат само малко религия – достатъчно, за да ги направи нещастни. Сферата на тяхната християнска „опитност“ е базирана на постоянната борба да живеят според правилата – едно усилие да спазват закона. Със сигурност послушанието към Божиите заповеди не е по-лошо от подчинението на един съпруг към държавния закон да поддържа съпругата си. Но ако изискването на закона е единствената причина за послушание, тогава има нещо сериозно погрешно и с християнина, и със съпруга. Любовта повдига бремето на закона и превръща в наслада това, което би могло да е тегота и напрежение.

Майка на три момчета имала ужасна борба, опитвайки се да им наложи правилата за добра хигиена и чистота. Както повечето малки момчета, тези три се съпротивлявали на правилата за миене на ушите, сресване на косата и лъскане на обувките. Това била ежедневна битка, която майката печелела само чрез дългата ръка на властта и силата. Но един ден най-големият син, в своята ранна тийнейджърска възраст, излязъл от стаята си, изглеждайки като образец на безупречна спретнатост. Всеки косъм бил на своето място, а обувките под добре подгънатите панталони лъщели до съвършенство. Майката почти припаднала. Едва успяла да потисне своята изненада и радост, но мъдро решила да изчака и да наблюдава за причината за това обръщане на нещата. Не чакала дълго за решението на загадката. На следващия ден тя научила, че едно ново семейство се нанесло в съседния квартал и те имали дъщеря. Може би момичето още не бе видяло Джони, но той вече я беше видял и това дълбоко му въздействало. Не можем да кажем, че е било любов това, което е променило неговото отношение към принципите на добрата хигиена, но той определено вече не миел ушите си поради страх от майчиното наказание.

Смисълът е, че християнският живот не се състои просто в „прави“ и „не прави“. Със сигурност има ограничения в духовния брак, точно както има такива във физическия. Но тези ограничения са наложени от любов, която винаги гледа да зарадва обекта на чувствата. Тези християни, които обичат Христос, са пълнокръвни, сияещи свидетели, че това е пътят на истинското щастие. За зла чест, по-голямата група от църковни членове са такива, които нещастно понасят това, на което трябва блажено да се радват. Те горчиво се оплакват, че не могат да ядат каквото обичат или, че не могат да се обличат както биха искали. Те обвиняват църквата, че ги насилва да се „откажат“ от толкова много неща. Тяхната религия много наподобява човека с главоболие. Той хем не искал да си отреже главата, хем го боляло, като я задържал. Тяхното безрадостно отношение изглежда предполага, че религията им е продукт на някаква комисия от навъсени проповедници, решени да включат всички забрани и правила, които могат да направят мъжете, жените и младите хора нещастни.

Но истина ли е това? Какво ще кажем за духовните принципи, съставляващи доктрината, която ние наричаме християнски стандарти? Произволен църковен закон ли е, че човек не трябва да посещава театър? Божие или човешко решение е това, че танците са неподходящи за един християнин? А какво да кажем за употребата на цветна козметика или бижута – това приятно ли е на Бога или не Му е приятно? Истината е, че всяка точка от нашата вяра и доктрина трябва да бъде здраво основана на принципа на вършенето на Божията воля така, както е разкрита в Библията. Любовта към Него винаги предизвиква въпроса: „Как мога аз всякога да се опитвам да разбирам, какво е най-приятно за Господа?“

Отговорът на този въпрос се намира в множеството библейски текстове, които дават индикации и ясни сигнали за това, как да угаждаме на Него вместо на себе си. Това е единственият наистина уместен въпрос по отношение на всяко действие или практика. Какво мисли Бог за това? Няма значение какво мисли за това този или онзи проповедник, или какво вярва за това тази или онази църква. Големият, най-важният над всичко останало въпрос е: Това приятно ли е на Бога или Го наскърбява? Ако намерим текстове, които разкриват Божието неодобрение, за един истински християнин не би трябвало да има по-нататъшни разисквания. Ние Го обичаме твърде много, за да рискуваме да Го наскърбим. Нашата наслада трябва да бъде да намираме и изпълняваме онези неща, които радват Единствения, Когото обичаме и да премахваме от живота си онези неща, които Го наскърбяват.

Когато хората се обичат, не е необходимо да се заплашват един друг или да си поставят ултиматуми. Те постоянно търсят начини да показват своята любов и да се радват един друг. Онези, които изпълняват първата и голяма заповед на Христос, няма да чувстват бреме да се покоряват. Бог търси такива хора, които ще бъдат чувствителни към най-малките знаци за Неговата воля. Той не се радва на онези, които трябва да бъдат постоянно сръгвани да вървят в пътя поради страх от наказание. Бог казва:

„Аз ще те вразумя и ще те науча на пътя, по който да вървиш; ще те съветвам, като върху теб ще бъде окото Ми.“ Псалм 32:8, 9.

Много християни са последователи от вида „с юзда и оглавник“. Те отговарят само на заплахи и се покоряват поради страх от наказание. Бог казва: „Аз искам ти да бъдеш коригиран от един Мой поглед.“ Само тези, които Го обичат над всичко и внимават за указания относно това, което Му е приятно, ще разпознават любящия коригиращ поглед. Изследващи Библията с една цел – да открият какво Го радва, те незабавно ще се подчинят на най-малкото разкриване на Неговата воля. Това е есенцията на истинското християнство – основано на любов привеждане на всяка сфера от живота в хармония с Неговата разкрита воля.

С тази малка подготовка за това, как да направим любовта мотивиращия фактор в рамката на християнските стандарти, ние сме готови да илюстрираме как принципът работи на практика. Въпреки че можем да използваме всеки един от стандартите за „поведение“ на църквата, нека изберем един, който е предизвиквал значителни оплаквания – цветната козметика и бижутата. Множества от искрени членове са оставяли настрана употребата на тези изкуствени украси, защото „църквата казва така“. Това е слаб мотив за извършване на нещо в християнския живот. Надявам се, че прочитането на тази глава ще спомогне становището за „своеволни църковни правила“ по този въпрос да отстъпи пред лично убеждение, основано на любов към Господа и желание да Го радваме.

На пасторите многократно са поставяни въпросите: „Какво е нередното на моята малка сватбена халка? Мислите ли, че Бог ще ме остави извън Небето, само защото нося това малко бижу?“ Моето сърце се е свивало тревожно в много случаи поради този негативен подход към християнството. Моля, забележете какво се подразбира от този въпрос. Питащият очевидно иска да знае, докъде може да стигне, но все пак да влезе в Небето. Неговото отношение изразява законническото желание да се вършат само нещата, които са поставени като божествени закони „прави го, иначе…“. Но това отношение е погрешно, погрешно, погрешно! Истинският християнин няма да пита: „Колко трябва да направя, за да остана дете на Бога?“, но по-скоро: „Колко мога да направя, за да зарадвам Исус, Когото обичам?“ Това е положително отношение, което се основава на търсене Божията воля по въпросите и достатъчна любов към Него, за да се подчиняваме с радост на волята Му, както е разкрита в Библията. Щом тази сърдечна, любовна предпоставка е приета, остава само да търсим в Писанията да разберем индикациите за Божията воля относно употребата на цветна козметика и украшения. Това е, с което ще продължим сега.

В Битие 35:1-4 Бог каза на Яков да заведе семейството си във Ветил, където трябваше да бъдат представени пред олтара на Господа. Това беше много свято място за Яков, мястото на неговото духовно обръщане в по-ранните дни, когато видя небесната стълба в съня си. Но преди да могат да се осветят при това свято място, Яков каза на домочадието си: „Махнете чуждите богове, които са между вас“, стих 2. Очевидно семейството беше приело някои от езическите обичаи през време на престоя си в страната. Имаше някои определени предмети, които трябваше да оставят настрана, преди да се явят при олтара, защото това бяха езически предмети. Моля, забележете в стих 4, какви бяха тези предмети: „И те дадоха на Яков всички чужди идоли, които бяха в ръцете им и обиците, които бяха на ушите им; и Яков ги скри под дъба, който беше при Сихем.“ От Съдии 8:24 се уверяваме, че обици бяха носени от Исмаиляните. Контекстът силно внушава, че те са носели украшения като белег на тяхното отстъпление от истинския Бог. Тридесет и четвъртата глава на Битие разкрива, че Якововите синове бяха извършили някои тежки грехове и Яков беше дошъл пред Бога, за да направи тържествено изкупление за тях и за своето семейство. Това беше време на изследване на сърцето и покаяние. Беше направено всичко, за да се съпротивят на злото и да отворят път Божието благословение да дойде върху тях. Обичаите за носене на езически орнаменти бяха оставени заедно с чуждите богове. Обиците бяха свалени.

При подобни обстоятелства се извърши реформация и в Изход 33:1-6. Ужасно отстъпление се беше развило в предната глава, докато Моисей беше на планината, получавайки Десетте Заповеди. Голям брой израилтяни се бяха поклонили на златно теле, предизвиквайки язва и унищожение, заплашващо народа. Моисей ги призова да се покаят с тези думи:

„Посветете се днес на Господа, като се вдигнете всеки против сина си и против брат си, за да ви бъде дадено днес благословение.“ Изход 32:29.

В следващата глава Моисей отива до скинията, за да моли Бог за хората, които все още бяха накичени с езическите си украшения от деня, в който се отдадоха на греха. Указанието, което Бог даде за възстановяването на Израел включваше промяна на облеклото, точно както беше и в случая с Яков и семейството му по-рано. Бог каза:

„Кажи на израелтяните: Вие сте твърдоглав народ; за малко ако бих дошъл между вас, бих ви довършил; затова свалете си сега украшенията, за да видя какво ще сторя с вас. И така, израелтяните махнаха украшенията си, като се отдалечиха от планината Хорив.“ Изход 33:5,6.

Не остава никакво съмнение за отношението на Бог към носенето на тези украшения. Бог, Който не се променя, им каза да свалят тези неща и да се явят за присъда, отговаряйки за своето отстъпничество.

Повече от случаен любопитен факт е, че тази забрана беше поставена във връзка с тяхното влизане в обещаната земя. Бог каза:

„И ще изпратя пред теб ангел, и ще изгоня ханаанеца, аморееца,… понеже Аз няма да вървя между вас, защото сте твърдоглав народ.“ Изход 33:2, 3.

От съществено значение е, че от тях се изискваше да свалят украшенията си, преди да могат да влязат в обещаната земя. Има ли това нещо общо с нас? Наистина има. Павел ни уверява в

1 Коринтяни 10:11, че: „Всички тези неща им се случиха за пример и се написа за поука нам, върху които са дошли последните времена.“

В стих 2 той сравнява тяхната опитност при Червеното море с кръщение, а в стихове 7 и 8 говори за голямото отстъпничество на Израел – Изход 32, когато те направиха златното теле. Веднага след това обяснява в стих 11, че тези неща, които им се случиха, бяха за „наше поучение“. Това може да означава само, че Божият начин на действие с тях поради отстъпничеството им трябва да ни научи на нещо. Неговата заповед към тях да свалят украшенията, преди да влязат в Ханаанската земя, се отнася и за нас, преди да влезем в небесния Ханаан. Паралелът е очевиден от контекста.

Най-ранният съществуващ запис за употребата на цветна козметика се намира в 4 Царе 9:30. Мнозина са запитвали за произхода на израза „изрисувана като Езавел“. Отговорът се намира в този текст. „А като чу Езавел, изрисува лицето си, накити главата си и надникна през прозореца.“ Историята за тази позорна езическа царица, убила стотици от Божиите пророци, е добре известна на изучаващите Библията. Проследяването на библейския произход на този обичай до Езавел със сигурност хвърля несвята сянка върху него. Но ние ще видим след малко, че употребата на цветна козметика е постоянен белег на езическите и неверните жени в библейския запис.

Чрез пророк Исая Бог изпрати най-язвителното осъждане на бижутата, което може да бъде намерено в Библията. Никъде не намираме по-директно и недвусмислено разкриване на Божиите чувства относно носенето на украшения. В Исая 3:16 Бог не говори общо за украшенията, но дава дълъг списък от специфични артикули, които са били носени от „сионските дъщери“. Сега нека забележим дали Бог, Който е същият вчера, днес и до века, беше удовлетворен от носенето на тези неща.

“При това, казва Господ, понеже сионските дъщери са горди и ходят с извисена шия и с безсрамни очи, ходят също ситно и дрънкат с верижки на краката си… В същия ден Господ ще отнеме славата на дрънкалките, мрежестите забрадки и луничките, обеците, гривните и тънките була, и връзките за глава, верижките около глезените и поясите, парфюмните кутийки и талисманите, пръстените и обеците на носа.“ Исая 3: 16-21

Нека спрем по средата на това изреждане и зададем въпроса: Как Бог ще отнеме тези неща? В Исая 4:4, четем: „Когато Господ измие нечистотата на сионските дъщери… чрез дух на изгаряне.“ Не пропускайте факта, че Бог говори относно всички тези предмети за украса като за „нечистота“. По-нататък Той описва най-подробно тези, които преживеят „измиването“ на украшенията:

„В същия ден фиданката Господна ще бъде красива и славна и плодът на земята – изряден и великолепен за избавените измежду Израел; и останалите в Сион и оцелелите в Йерусалим ще се нарекат святи – всички, които са записани в Йерусалим за живот.“ Исая 4:2, 3.

Със смели, ясни щрихи пророкът обрисува отвращението на Бога от проявата на гордост в носенето на украшения. След измиването на тези изкуствени дрънкулки, Бог описва жената като „великолепна“, „свята“ и „красива“. Очевидно Той не оценява красотата по същия начин, както ние. Жените си слагат всички свои бижута, за да се направят красиви, но Бог нарича това нечистота. Когато всичко е измито, Той казва, че те са станали прилични и красиви. Не пропускайте извънредната важност на тази истина. Бог използва думата „благолепна“, за да опише Своята невеста, църквата.

„Уподобих Сионовата дъщеря на благолепна и нежна жена.“ Йеремия 6:2, ЦП.

Сякаш за да подсили Своята оценка за гордостта, в процеса на разглеждане Бог прави следното наблюдение:

„Изгледът на лицето им свидетелства против тях; и те, като Содом, вършат греха си явно, не го крият. Горко на душата им! Защото сами на себе си въздадоха зло.“ Исая 3:9.

Не остава никакво съмнение относно неприемливостта на външната украса. Техните украсени лица бяха въвлечени в суетност до такава степен, че Бог използва женския грим като пример на безочливо безсрамие.

Тук е добре да се отбележи, че Бог определя пръстените като част от тази „нечистота на сионските дъщери“. За какви пръстени говореше Той? Учениците в гимназията веднага ще отговорят: „Моят колежански пръстен е символ на това, че съм студент в колеж. Аз не го нося като украшение. Бог е имал предвид друг вид пръстени.“ Масонът ще защити масонския си пръстен с почти същите думи: „Бог не е говорил за моя пръстен. Той просто представя моята принадлежност към ложата.“ А освен това имаме пръстени с рожден камък, годежен пръстен и сватбена халка – те също имат символично значение. Колко лесно е да оправдаем пръстена, който носим, и да твърдим, че Бог не е имал предвид точно този. Но как можем да знаем, че Бог не е говорил точно за този, който ние носим? Не е ли само предположение да мислим, че Бог прави изключение за този, който ние носим, просто защото не искаме да се откажем от него?

Все пак защо изследваме Библията по този въпрос? Не е ли, за да се опитаме да разберем, какво е най-угодно на Господа? Ние не търсим начини да заобикаляме това, което Му е приятно. Нашата единствена цел е да открием Неговата воля, за да я вършим. Ние Го обичаме твърде много, за да рискуваме да Го наскърбим. Това е причината, поради която истинският християнин няма да увърта за вида на отстъплението или да се стреми да оправдава противопоставянето на Божията воля. Отхвърлете всичко това!

Не е ли достатъчно очевидно, че ако един символичен пръстен може да бъде оправдан, тогава всички символични пръстени могат да бъдат оправдани? В нито един случай не намираме някакъв прецедент за носене на физически символ на брака. Историята на брачния пръстен е опетнена от езическото поклонение на слънцето и папското суеверие. Нито един аргумент, изложен в негова защита, няма тежест в сравнение с единствения важен факт, че той не е приятен на Господа! Един плътски християнин може да спори, че не е ясно, че ще бъде изгубен поради носенето на пръстен. Но християнинът, който обича Бог над всичко, ще отговори, че е достатъчно да знае, че това не е приятно на нашия Любим и Приятел.

Между другото, има голям брой исторически доказателства за езическия произход на носенето на сватбената халка. Джон Хенри Нюман, след като напуснал англиканството, за да стане по-късно кардинал на Римокатолическата църква, написал тези думи:

„С цел да препоръча новата религия на езичниците, Константин прехвърлил в нея външните украшения, с които били свикнали в своята религия. Не е необходимо да се занимаваме с предмет, който чрез старанието на протестантските писатели е станал познат за повечето от нас. Изграждане на храмове, посветени на определени светци,… тамян,… бонбони,… светена вода,… шествия,… брачните пръстени, обръщане на изток, с по-късна дата – изображения,… всички са с езически произход и осветени чрез приемането им в Църквата.“ Есе за развитието на християнската доктрина, стр. 373.

Пророк Йеремия, както много други писатели в Стария Завет, добавя още съвети към хората, които носеха изкуствени украшения. Бог е вдъхновил тези святи мъже да представят църквата в пророчеството като жена. Когато Божият народ отстъпваше от Бога, беше представян от пророка като проститутка или невярна съпруга. Така четем текстове като следния:

„А ти, запустяла, какво ще правиш? Ако и с червено да се облечеш, ако и със златни накити да се украсиш, ако и с много боя да боядисаш очите си, напразно ще се украсиш; любовниците ти ще те презрат, ще търсят да отнемат живота ти.“ Йеремия 4:30.

Чрез Йезекиил Бог оприличава Своя отстъпил народ, Юда и Израел, на две проститутки, наречени Оола и Оолива. Неговото описание на техните дръзки украшения съответства на тяхното похотливо поведение:

„И още – пратихте за мъже да дойдат отдалеч, до които като се проводи пратеник, ето, дойдоха; и за тях си се окъпала, изписала си очите си и си се украсила с накити.“ Йезекиил 23:40.

Осия изразява същата мисъл, когато описва лицемерието на Израел. Отново неверността беше добре представена чрез една украсена жена.

„И ще я накажа за дните, които посвещаваше на ваалимите, когато им кадеше, като се кичеше с обеците и огърлиците си и отиваше след любовниците си, а Мен забравяше, казва Господ.“ Осия 2:13.

Отново и отново Библията свързва носенето на цветна козметика и бижута с грях, отстъпничество и езичество. Когато се отвърнаха от Господа, те си сложиха украшения, за които Исая каза, че „свидетелстват за техния грях“. Не липсват текстове, които изговарят истината ясно и без извъртане – Великият Бог на небето беше разгневен от тези неща и ги използва, за да символизира отдалечаването от Неговата воля.

Обръщайки се към Новия Завет, картината добива даже по-остър фокус. В книгата Откровение Йоан описва блудната жена на греха (символ на фалшивата църква) като

„украсена със злато и скъпоценни камъни и перли, държеше в ръката си чаша, пълна с гнусотиите и нечистотиите от нейното блудстване.“ Откровение 17:4.

В противовес, истинската църква е изобразена в Откровение 12:1 като красива жена, загърната със славата на слънцето. В Откровение 21:9 тази жена е наречена невеста на Христос. Забележете, че невестата на Христос не носи никакви украшения. Тези символи на истинската и на фалшивата религиозна система също посочват оценката, която Бог поставя върху използването на изкуствени украшения.

Два последни текста от посланията на Петър и Павел ще разкрият твърдите, последователни възгледи на ранната църква по отношение на тази практика. Тези двама непоколебими мъже заемат влиятелна позиция сред учениците и техните изпълнени с Духа послания представят неоспоримия възглед на апостолската църква. Павел пише:

„Така и жените да украсяват себе си със скромна премяна, със срамежливост и целомъдрие, не с плетена коса и злато или бисери, или скъпи дрехи, а с добри дела, както подобава на жени, които са се посветили на благочестието.“ 1 Тимотей 2:9, 10.

Петър пише по много подобен начин, с изключение на това, че той специално се обръща към християнки, които имат невярващи съпрузи.

„Така също и вие, жени, покорявайте се на съпрузите си, така че, дори ако някой от тях не се покорява на словото, да бъде спечелен без словото, чрез поведението на жените си, като виждат вашето поведение в страх и чистота. Вашето украшение да не е външно, тоест плетене на косата, кичене със злато или обличане на скъпи дрехи, но скритото в сърцето украшение на кротък и тих дух, което е скъпоценно пред Бога.“ 1 Петрово 3:1-4.

Тези думи на Петър съдържат съвет за всяка християнска съпруга в съвременната църква и разглеждат един от най-сложните проблеми, с които се сблъскват християнките, чиито съпрузи не са заедно с тях във вярата. Колко далеч може да стигне вярващата жена в опита си да угоди на своя невярващ съпруг? До каква степен може да прави компромиси с Божията истина в малките неща, за да запази спокойствието в дома и може би, да помогне за спечелването на своя съпруг? Съветът на Петър е прост и ясно очертан. Не правете никакъв компромис с принципите. Дори ако на съпругата не е позволено да говори за своята вяра, тя може да спечели съпруга си чрез своето „поведение в страх и чистота“.

Но забележете как се проявява поведението на християнската съпруга. Петър заявява, че тя ще спечели съпруга си много по-лесно, като остави външните украшения. Със сигурност Божият Дух е предвидял дилемата на съпругата, която чувства, че трябва да носи сватбения пръстен, за да угоди на съпруга си, дори когато знае, че това няма да е приятно на Господа. От този текст става съвършено ясно, че Бог трябва да заеме първото място и вземането на това решение ще направи повече за спечелването на съпруга, отколкото всеки друг начин на действие. Стотици евангелизатори и пастори могат да свидетелстват, че това е истина. Жените, които в крайна сметка са довели своите съпрузи във вярата, са тези, които се придържат здраво към стандартите на Божието слово. А които не спечелват половинките си, са тези, които понижават стандартите в малките неща, за да съответстват на своите невярващи съпрузи.

Това може да изглежда противоречиво, но практическите резултати са показателни. Докато съпругата не живее според всички принципи на своята вяра, съпругът смята, че тази вяра сигурно не е чак толкова важна. Той не може да се развълнува от нещо, което дори не изисква пълното отдаване на неговата мила, християнска съпруга. Но ако тя заеме твърда позиция да угажда на Бога над всичко останало, дори с риск той да е недоволен, съпругът е дълбоко впечатлен, че това „религиозно нещо“ сигурно е важно. Той вероятно няма да каже нищо за своите истински чувства. Всъщност, той може да се престори на много възмутен, но неговото уважение и възхищение ще бъдат тайно раздвижени от непоколебимата, добросъвестна позиция на съпругата му.

Точно тук трябва да вземем предвид аргумента, представян от съпругите, които нямат склонност да се разделят със сватбените си халки. Те казват: „Не искам да се откажа от халката си, защото тя показва, че съм омъжена. Гордея се със съпруга си. Искам всички да знаят, че съм омъжена. Мисля, че бракът е най-свещеното и важно нещо.“ Никой не може да открие нещо лошо в тези искрени чувства. Всяка съпруга трябва да обича съпруга си и да се гордее с него. Бракът е важен и тя трябва да иска всички да знаят, че е омъжена. Но нека зададем следния въпрос: Има ли нещо в живота на човека, което е по-важно от брака? Да, има само едно нещо, което е по-важно от това да сключиш брак с един съпруг или съпруга и това е да сключиш брак с Христос. Изискванията на Христовата любов са единствените изисквания, които някога трябва да имат приоритет пред любовта на съпруга или съпругата.

В светлината на всички неоспорими библейски доказателства открихме, че украшенията не са приятни на Господа, нашия Любим. Вярно е, че сватбеният пръстен казва на всички, че съпругата е омъжена за своя съпруг, но той ще каже и нещо друго. Ще разкрие, че тя поставя волята на някой друг над разкритата в Библията Божия воля. В такъв случай пръстенът дава лошо свидетелство на света. Някой може да възрази, че това заключение е твърде силно. Някои са готови да кажат: „Вие съдите и изпитвате моето християнство чрез толкова малко нещо като някакъв си пръстен или украшение.“ Не, това не е така. Това, което бива изпитвано, е любовта към Христос; и Библията ясно посочва критериите за този изпит. Този изпит не включва само спазването на ясно разкритите Божии заповеди, но също така включва оставянето настрана на всичко останало, което откриваме, че не Му е приятно. Ето и доказателството:

„И каквото и да поискаме от Него, получаваме, защото пазим Неговите заповеди и вършим всичко, което Му е угодно.“ 1 Йоаново 3:22.

Моля, не пренебрегвайте двете неща, които истинските християни винаги ще правят. Те се покоряват на директните, явни изисквания, които Бог определя в Своя закон, но те също отиват по-нататък, като се стремят да узнаят всичко, което би Му било угодно. С други думи, те ще се подчиняват на нареждането:

„Винаги се опитвайте да разберете какво е най-приятно на Господа.“ Ефесяни 5:10.

Исус илюстрира този божествен принцип в собствения Си живот и учение:

„Отец не ме е оставил Сам, защото винаги правя онези неща, които са Му угодни.“ Йоан 8:29.

Заповедите, по които ще се отсъжда, са очевидни дори за един плътски човек, но малките неща, които радват Бога, се разкриват само на любящото сърце на християнина, който търси в Словото указания за Неговата воля. Сериозен факт е, че тези, които ще бъдат спасени при идването на Исус, са символизирани чрез Енох, който

„беше пренесен, за да не види смърт…, защото преди пренасянето му за него беше засвидетелствано, че е бил угоден на Бога.“ Евреи 11:5.

Павел описва славното идване на Христос в 1 Солунци 4:16. В същия стих той описва възкресението на праведните мъртви и грабването на праведните живи. Но, говорейки за тези светии, които трябваше да бъдат готови за пренасянето, Павел каза:

„Увещавам ви в Господ Исус…, как трябва да живеете и да угаждате на Бога.“ 1 Солунци 4:1.

Един от белезите на тези, които са изкупени от земята, е тяхното желание да угаждат на Господа във всичко.

Чуйте, ако вие знаете, че определени неща радват Господа, но все пак отказвате да ги вършите, какво всъщност правите? Вие угаждате на някой друг повече, отколкото на Господ. Можете да кажете: „Но това е толкова, толкова дребно нещо.“ Разбира се, това е дребно нещо, но любовта всъщност е изпитвана и се доказва в малките неща, които правим един за друг. Попитайте всяка домакиня дали не е така. Нейният съпруг може да ѝ подари перална машина за рождения ден и тя би оценила това. Но ако той донесе у дома цветя през седмицата и каже: „Скъпа, позволи ми да подсуша съдовете вместо теб“, всяка съпруга ще ви каже, че това означава за нея повече от перална машина. Защо? Защото това разкрива неговото истинско желание да върши и малките неща, вместо да върши само големите, които в по-голяма или в по-малка степен се очакват от него.

Бог е доволен, когато ние пазим Неговите Десет заповеди, но ние показваме нашата истинска любов повече, когато отидем отвъд заповедите, за да Му угодим в малките неща, които са разкрити в Библията. Правото и погрешното никога не са били и никога няма да бъдат измервани по количеството. Качеството на греха, а не количеството, е това, което представлява по-големият проблем за християнина. Библията разкрива факта, че цветната козметика, пръстените, и т.н. не се харесват на Господа. Божието слово не разкрива, че определено количество цветна козметика е погрешно или, че определен тип или брой на пръстените не са Му приятни. Дори най-малкото умишлено нарушение на разкритата воля на Бога е сериозно. Това показва вътрешен бунт срещу поставянето на Бог на първо място. Любимият аргумент на дявола днес е „Малко е добре.“ Това беше глупавият аргумент на Лот, когато му бе наредено от ангелите да избяга в планината. Той помоли за разрешение да отиде в друг град, близо до Содом и Гомор. Аргументът му беше

„Не е ли малък градът?“ Битие 19:20.

Можете ли да проумеете защо поиска да отиде в друг град, след като загуби всичко, което имаше в Содом? И все пак същото намиране на благовидни предлози се използва днес от много християни. Те спорят и увъртат относно размера на своите пръстени или за количеството на нескромните неща.

Сатана е удовлетворен да чува как хората се опитват да решават, колко точно могат да нарушават волята на Бога. Никога не забравяйте това: не е толкова важна степента на отклонението от библейските стандарти; истинският проблем е факта, че съществува отклонение. Не размерът на стъпката е от най-голямо значение, а по-скоро посоката, в която стъпката води. Понякога служителите са обвинявани, че правят голям проблем от една сватбена халка, защото очакват от кандидата да я свали, преди да бъде кръстен. Всъщност опитът е доказал, че проблемът изобщо не е в халката. Пръстенът е само симптом на много по-сериозен проблем – липсата на пълно предаване. Когато сърцето се предаде и Бог е поставен на първо място в живота, никой преобразен човек няма да позволи на един малък пръстен да застане на пътя му за присъединяване към тялото на Христос чрез кръщение. Когато любовта към Христос е по-силна от любовта към себе си или към съпруг, или съпруга, тогава нищо няма да стои на пътя - най-малко пък един нищо и никакъв метален пръстен.

Сега ще разгледаме един друг аспект от библейските доказателства по този въпрос, за който някои считат, че е най-убедителен от всички. Той отговаря на възраженията, повдигнати от малцината, които все още не са убедени, че бижутата не се харесват на Бога. По най-ясен начин той събаря последната крепост на отбраната дори за сватбения пръстен. Преди да преминем към красноречивата проповед на Павел по този въпрос, нека установим един факт, който е добре познат на всички, които са ангажирани на пълно работно време в печеленето на души. Тези, които продължават да носят своите украшения, след като станат членове на църквата, са били отговорни за поставянето на препъващ камък по пътя на заинтересованите души. Почти всеки евангелизатор или пастор може да съкруши сърцето ви с истории на мъже и жени, които почти са се отказвали от кръщението заради непоследователността на някои църковни членове. След като били научени на пълната библейска истина за християнските стандарти, тези кандидати били шокирани да видят църковни членове и понякога църковни служители, носещи пръстени или други украшения. Много от тях са изпадали в разочарование и са се отказвали да се присъединят към църквата.

Някой е склонен да възрази: „Е, те не трябва толкова много да гледат на хората. Те трябва да приемат истината, защото е истина.“ Това е много добро и е вярно, но просто помнете, че ние работим с души, които търсят вратички около непопулярните вести на Библията. Нашата работа е да затваряме всяка вратичка търпеливо и да отговаряме на всеки аргумент, така че те най-накрая да се предадат в пълно послушание. Факт е, че тези хора имат правото да очакват от църквата да практикува това, което проповядва. Няколко непоследователни членове могат да противодействат на месеците молитвено изучаване и подготовка на кандидатите от страна на пастора. Не е право някой да стане препъникамък на друг човек. Павел написа най-тържествено предупреждение към онези, които биха обезкуражили една-единствена душа в християнския й растеж.

„Затова, нека вече да не съдим един друг; но по-добре да разсъждаваме така – никой да не поставя пред брата си спънка или съблазън.“ Римл.14:13.

Исус говори по същата тема, с тази разлика, че Той описва ужасната вина от това, да се причини препъването на едно дете. Може би Неговите думи ще имат по-голям смисъл за нас, ако ги четем, имайки предвид учителите от детското съботно училище.

„А който съблазни едно от тези малките, които вярват в Мен, за него би било по-добре да се окачи на врата му един воденичен камък и да потъне в морските дълбочини.“ Матей 18:6.

Наистина сериозни думи! Но не по-сериозни от това престъпление, което описват – заблуждаването на малките деца, които приемат учителите за свой пример. Колко често малки момиченца са оспорвали библейските стандарти за пръстените, след като виждат пръстен на пръста на любимата си учителка. В една църква детската учителка, която носела халка, била превърната в идол от малко момиченце от нейната група. По време на църковната служба на детето често било позволявано да сяда заедно с учителката и нейния съпруг. Понеже те нямали свои деца, двойката се радвала, до нея да седи послушно дете. Обикновено момиченцето се занимавало с нещата от чантата на учителката, но понеже било много привързано към нея, в по-голямата част от времето то държало ръката ѝ. Една събота, по време на проповедта, жената хвърлила поглед към малкото момиченце и забелязала, че то измъкнало сватбения ѝ пръстен и го сложило на малкия си пръст. Малко разстроена, тя взела пръстена и го върнала на своя пръст. Седмица след седмица, доста разочарована, тя забелязвала колко обсебено от пръстена изглеждало детето. То се усмихвало и галело пръстена и често се опитвало да го изхлузи незабелязано, за да може да го сложи на детските си пръсти. Растящото възхищение на малкото момиче от златния пръстен се превърнало в голямо безпокойство за по-възрастната жена. Знаейки библейските учения за украшенията, съвестта ѝ била неспокойна откакто започнала да носи пръстена. Сега тя не можела да се наслади на службата за поклонение, тъй като напразно се опитвала да отклони вниманието на момичето от предмета за украса. Най-накрая тя повече не можела да понася това. Под дълбокото убеждение, че е поставила препъващ камък на пътя на детето, тя махнала съблазняващия пръстен веднъж завинаги. По-късно разказала преживяването си на своя пастор и описала чувството на вина, което я измъчвало заради поставянето на изкушение пред едно невинно дете.

„Но аз не виждам нищо лошо относно пръстените. Защо трябва да бъда лицемер и да ги сваля, само за да впечатля някого?“ Това е въпрос, на който Павел отговаря с поразителна сила в 1 Коринтяни 8:1-13. Цялата глава се занимава с проблема за посветените на идоли храни. Цялата църква била сериозно разделена по този въпрос. Християните, които дошли от езичеството, вярвали, че е погрешно да се яде такова месо. Те си спомняли храната, която предлагали в жертва на идолите. Въпреки че сега били християни, те все още приемали за някакъв вид вярност към идола, когато се яде от храната. От друга страна, еврейските християни, дошли в църквата от юдаизма, смятали, че храната била напълно добра за ядене. Тъй като месото не било „нечисто“ и било продавано наред с другите меса на пазара, еврейските християни го купували без никакво угризение на съвестта. Раздорът между двете групи станал толкова тежък, че най-накрая Павел трябвало да се справи с него в особено дългата осма глава на 1 Коринтяни.

Забележете неговото решение по въпроса:

„И така, относно яденето от идоложертвеното знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света и че няма друг Бог, освен Един… Но това знание го няма у всички; ядат месото като жертва на идолите; и съвестта им, като е слаба, се осквернява… Но внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка на слабите. Защото ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолско светилище, то няма ли неговата съвест, като на слаб човек, да се одързости и той да яде идоложертвено? И поради твоето знание слабият погива – братът, за когото е умрял Христос. А като съгрешавате така против братята и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христос.“ Стихове 4-12.

Тези поразителни стихове, с духовния си фокус върху любовта към другите, важат още повече за тези, които се чувстват свободни да носят пръстени в църквата. Приложението е по-силно, защото украшенията са осъдени от Бога, докато месото, предлагано на идоли не е било осъдено. Все пак Павел каза, че е грях да се яде такава храна, защото е препъникамък или препятствие за някой друг. Тъй като по същия начин пръстените са препъникамък за други християни, не можем да избегнем заключението, че такова престъпление е също „грях срещу Христос“.

Това ни връща към централната тема на тази малка книга – любовта. Дали гледаме на християнските стандарти от гледна точка на любов към Бога и вършене на това, което Му е приятно, или като на любов към ближния, резултатът е един и същ. Цялата идея е, Аз-ът да се постави на последно място. Религия, основана на такава любов, няма да бъде удовлетворена само от това, да изпълни буквата на Десетте Заповеди, но ще търси в Божието слово всеки ден знаци за Неговата воля. Както ни напомня Йоан:

„Ние пазим Неговите заповеди и вършим това, което Му е угодно.“ 1 Йоаново 3:22.

Мога ли да задам въпрос относно прочетеното до този момент? То породи ли у вас съмнения относно носенето на украшения? Дали доказателствата от всички тези стихове, пръснати из Библията, предполагат, че тази практика стои под въпрос? Една двойка каза: „Ние не сме още убедени, че Бог ще ни остави извън небето заради носенето на едно бижу.“ Попитах ги: „Въпреки че вие не смятате, че ще бъдете изгубени поради носенето му, не повдигат ли многото текстове поне някакво съмнение, че тази практика не е напълно одобрена от Бога?“ „…О, да – отговориха те, – не можем да не заявим, че този въпрос е малко неясен.“ Следващият ми въпрос беше този: „Мислите ли, че има 10 процента вероятност, носенето на пръстените ви да не се харесва на Бога?“ След кратко обмисляне и двамата се съгласиха, че има поне толкова малка вероятност за съмнение. Тогава ги попитах: „Когато сте на прага на кръщението и пълното предаване на живота си на Господ Исус Христос, искате ли да си запазите 10 процента вероятност да не зарадвате Господ, Който е дал живота си за вас?“

Бавно те протегнаха ръцете си и започнаха да свалят пръстените. „Не, каза съпругът, не искаме да правим нищо, с което може да има и най-малката вероятност да не Го зарадваме. Искаме да извървим целия път с Исус. И тъй като имаме съмнения, ще постъпим в Негова полза.“

Няма да се опитвам да се преструвам, че такова себепредаване е лесно. Исус каза:

„Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и така нека Ме следва.“ Лука 9:23.

Да кажем „Не“ на себе си е това, за което говори Учителят. Той казва, че всеки ще трябва да се пребори с нещо, което Аз-ът не иска да предаде. Човекът, който идва при Христос и се учи на Неговите пътища, ще трябва да се отрича от себе си, т.е. да казва „Не“ на неща, за които цялото му плътско

същество копнее. Това е значението на себеотричането. Някои хора пропадат на изпита в една точка, други – в друга. Виждал съм някои, които не можеха да се отрекат по отношение на парите. Ако те трябваше да се покорят на Бога, това би изложило на риск тяхната кариера или заплата и те не искаха да кажат „Не“ на своята любов към парите. Други трябваше да се откажат от приятели, за да последват Христос във всичко, но те не желаеха да се откажат от приятелите си. Апетитът е стоял на пътя на мнозина, които не искаха да се откажат от алкохола, тютюна или нечистите храни, както се изисква от Библията. Мнозина са пропадали на теста по отношение на суетата и гордостта. Те не са пожелали да се отрекат от прекалената гордост на дрехите.

Винаги е интересно да се види как истината отсява хората от една евангелизационна аудитория. Никой не си тръгва до момента, в който представим изискванията на Бога, които налагат промяна на живота и навиците. Ако не проповядвахме Божия съвет, повечето от слушателите с удоволствие биха отговорили на поканата. Борбата започва, когато истината постави на изпитание любимото угаждане на Аз-а. Тестът за съботата, десятъка и диетата са насочени към някакъв елемент от естеството на Аз-а. Мнозина се провалят на всяка от тези точки. Но доста странно е, че най-голямата битка изглежда настъпва, когато Божията воля докосне областта на личната гордост. Суетата е дълбока и широкоразпространена. Себелюбието има хиляди лица и се проявява по толкова много едва доловими начини. Отбележете, че в някакъв момент по пътя към всяка душа дяволът ще използва Аз-а, за да се изправи в последна отчаяна съпротива срещу Божията воля. Само тези, които обичат Христос с цялото си сърце, душа и ум, ще могат или ще поискат да направят изискващото се стопроцентово предаване на Него. Най-щастливите хора на света са тези, които не позволяват на нищо да застане на пътя им, за да угодят на Бога във всичко.

Вече казахме, че християните, които живеят, за да угодят на Господа, са най-щастливите на света. Исус каза:

„Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в Моята любов, както Аз опазих заповедите на Моя Отец и пребъдвам в Неговата любов. Казах ви тези неща, за да имате Моята радост в себе си и така радостта ви да бъде пълна.“ Йоан 15:10, 11.

Нищо чудно тогава, че напълно посветените християни са лесно различими. Имат свято излъчване и отвътре грее радост, която преобразява дори лицето. Въпреки че са сложили настрана украсите на света, те са поставили друга украса, на Духа, която ги разкрива незабавно. Някои жени се чувстват почти голи след свалянето на бижутата, но много скоро осъзнават, че Бог е заместил изкуственото с истинското. Давид написа:

„Погледнаха към Него и светнаха очите им, и лицата им никога няма да се посрамят.“ Псалм 34:5.

Този „нов поглед“ на новородения християнин е карал света да се удивлява. За всяко лошо нещо, от което се е отказало, Божието дете получава духовна замяна. Павел каза:

„И така, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем в оръжието на светлината.“ Римляни 13:12.

И моля, забележете колко драматична може да бъде тази размяна, когато става въпрос за дрехите и украсяването на един човек. Христовата невеста получава специално внимание. Исая съпоставя сватбената дреха на Божия народ с дрехата на света.

„Ще се развеселя премного в Господа, душата ми ще се зарадва в моя Бог; защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда.“ Исая 61:10.

Когато се венчаем за Христос и приемем името Му, не трябва да се украсяваме като светските булки и младоженци. Ние се радваме да бъдем облечени с „одеждите на спасението“ и с „мантията на правдата“. Това е, което осветлява лицето и представлява новото сияещо излъчване, удивляващо света.

Този съществен момент трябва да бъде внимателно обмислен. Лицето може да каже много за характера на човека и неговите преживявания. Най-мощното ни християнско свидетелство може да бъде просто свидетелството на нашето греещо лице. Един от най-убедителните аргументи, които някога съм чувал срещу използването на цветна козметика, се основаваше на този факт. Франсис Паркинсън Кийс, добре известна католическа авторка, обяснява защо никога не е докосвала лицето или косата си с изкуствена украса:

„Четвърт век живот трябва да е оставил по лицето на жената много повече от няколкото бръчки и нежелани гънки около брадичката. В този период от време тя е станала напълно запозната с болката и удоволствието, радостта и скръбта, живота и смъртта. Тя се е борила и е оцелявала, проваляла се е и е успявала. Тя е изгубвала и възвръщала вярата си. И в резултат на това е станала по-мъдра, по-нежна, по-търпелива и по-толерантна, отколкото когато е била по-млада. Чувството ѝ за хумор се е смекчило, нейният поглед върху живота се е разширил, симпатиите ѝ са се задълбочили. И всичко това трябва да се покаже. Ако тя се опитва да изтрие отпечатъка на възрастта от лицето си, в същото време тя се опитва да унищожи отпечатъка от опита и характера си.“ Думи на вдъхновение, стр. 198.

Каква огромна истина се съдържа в това изказване! Християнските жени дават свидетелство чрез изражението на лицето си. Праведност, достойнство, чистота и спокойна вяра в Бога – тези качества често се разкриват ясно само от лицето. Може би това имаше предвид Исус, когато каза:

„Нека свети вашата светлина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, за да прославят вашия Отец, Който е на небесата.“ Матей 5:16.

Духовната светлина и сиянието на едно неукрасено лице може да привлече повече внимание към религията на Исус Христос, отколкото една дузина проповеди или библейски уроци.

Отделихме значително време на въпроса за изкуствените украси, за да демонстрираме как любовта води до Библията, за да търсим в нея какво радва Господа. Ние бихме могли също така добре да използваме други примери от християнските стандарти. Същите принципи ни дават мотивацията винаги да желаем да зарадваме Него в това, което правим по отношение на танците, филмите, хазарта, диетата и облеклото. Би могло да се покаже също толкова ясно, че тези високи стандарти на църквата не са основани на някакво решение на комисия от хора, но на разкритата воля на Бога в Неговото Слово.