Скъпи приятели, братя и сестри, днес ще посветим време за размишление на темата „Лицето на греха“. Днес ще имаме част 1 от тези размисли – „Грях под грима“. Когато се извършва някакво престъпление, за всички хора е очевидно, че зад него стои някой. Или един човек, или група хора, но все пак някой стои зад извършеното престъпление. За да хванат престъпника или престъпниците се рисува фоторобот. Той се прави въз основа на свидетелски показания. Т. е. кой какво видял, кого видял и по такъв начин се опитват да съставят фоторобот на престъпника. Но независимо дали е съставен фоторобот или не, опитните следователи задължително правят психологически портрет на престъпника. Психологически портрет на престъпника.
Същността на психологическия портрет е, че детективът се опитва да разбере мотивацията на престъпника. Мотивацията. Защо е извършил това престъпление. Това може да бъде мъст, може да бъде ревност, може да бъде завист, обида и т. н. За извършване на дадено престъпление мотивацията може да бъде различна. Най-често, разбирайки причината, подтикнала човека към престъпление, следователят започва да разглежда кръга лица, свързани с жертвата и разбирайки мотивацията, даже без да знае външния вид на престъпника, следователят може да прецени по мотивацията престъпника. Кой е той? Може би сте чели в Интернет, където роднина заявява, че са убили негов близък – майка, баща или друг, а после се оказва, че който заявил, той е престъпникът. За какво ни говори това? Затова, че всеки човек има не само външен портрет, т. е. външност, която се отразява на портрета, но и психологически портрет. Той се съставя не по лицето на човека, а по поведението. Т. е. свързан е с духа на човека, с психиката, с неговото поведението, мотивите му. И по психологическия портрет човек може да бъде точно така опознат, както и от портрета, който отразява външността му. Точно така. Как мислите, Бог се вълнува повече, какъв е нашият външен портрет или психологическият, духовният, но портрет? И по кой портрет ще бъдем съдени в небесния съд?
Какво представлява характеристиката на човек, която му правят в училище или на работа? Да вземем в училище. Тя е нищо друго, освен жалък опит да съставят психологически портрет на човека. Характеристиката е опит да се състави психологически портрет на човека. Защо съставянето на психологически портрет на човека е жалък опит? Много просто, защото този портрет е съставен от субективни и заинтересовани хора, и при това в отсъствието на пълна информация за този човек. Колкото и парадоксално да звучи, но е така. Да допуснем, че учител прави характеристика на свой подопечен благоприятна и пред другите учители, и пред висшестоящата организация на ръководството, за да има повече ученици (С каква характеристика?) с добра, положителна характеристика. Влияе ли този факт на обективните оценки на ученика, когато се съставя характеристиката? Разбира се, че влияе. Несъмнено влияе. Работил съм в училище, учих в училище и зная. Основно характеристиката на ученика се съставя въз основа на поведението му (Къде?) в училище, несъмнено. В училище и според способностите му за учение. Но малко учители знаят, как това дете се държи в дома си. В книгата „Вечерни разкази за деца“, - ако някой от вас я е чел, - е записана забележителната история за две Каролини. Така се нарича разказът: „Двете Каролини“. В тази история се разказва за момиче, което било идеално в училище и в общуването си с учителката, която много обичало. Идеалното дете. Но дома си била просто ужасна и особено в общуването си с майка си. На лице имало поведение на двама различни човека, поради което и разказът се нарича „Двете Каролини“, макар че става дума за едно дете, за едно момиче. И когато учителката неочаквано дошла на гости у Каролина, момичето не знаело, не видяло, кога учителката дошла и седнала на дивана в дневната. Не видяла и влизайки в дневната на дома си, без да забележи учителката на дивана, започнала да се държи, както обикновено, грубо с майка си. Учителката била много изненадана, защото познавала Каролина от съвсем друга страна. И изведнъж се оказва, че пред нея стои човек, който тя познавала от добрата страна, се показва от съвсем друга страна. Ако не беше посетила Каролина у дома ѝ и се налагаше да охарактеризира това момиче, не е трудно да се досетим, че характеристиката, която би дала на това дете, би била положителна. Но това не би било истина.
Всеки от нас помни още от училищната скамейка, какви необективни характеристики дават учителите на любимците си, нали? И какво са характеристиките на онези, които не обичат. Така беше, е и за съжаление ще бъде. Поради тази субективност по-късно в реалния живот се получават парадокси, че хора, които са характеризирани като много положителни и много добри, стават престъпници. А хора, охарактеризирани като много лоши, извършват геройски постъпки за други и даже дават живота си заради тях. Парадокс.
За такава субективна оценка на един човек към друг ни говорят Писанието и Божията вестителка. Кой би могъл да помисли, че този, от когото всички ученици се възхищавали, молейки Христос да го включи в състава на 12-те ученика, на когото беше поверена касата на Христос и всички ученици, ще се окаже предател. Разбирате за кого става дума. За Юда Искариотски. Учениците много се възхищаваха от този човек, от познанията му, че беше от Юдея и т. н., защото всички те бяха от Галилея.
A кой би могъл да помисли, че пренебрегнатият и осъден от всички разбойник, ще наследи вечен живот. „Ще бъдеш с Мене в рая“, му каза Христос. Наистина, спасените в Божието царство ги очаква голяма изненада. Те няма да видят мнозина от онези, за които са сигурни, че трябва да бъдат там, ще видят и мнозина от тези, за които даже не са помисляли, че могат да бъдат спасени. И всичко това ще стане, както се досещате (За какво?) поради необективност в нашите разсъждения. Необективна оценка на човека. Правилният и обективен духовен портрет, как мислите, кой може да го състави за човека? Обективен на 100% - правилен и духовен. Кой? Да, само Бог и Божият Син, Който е едно с Отца. Безусловно! Говорейки за другите, ние даже себе си не познаваме добре. Апостол Петър и апостолите казаха: „Господи, няма да те изоставим. Ние сме верни, надеждни Твои приятели. В беда ще бъда с Теб до смъртта. Ако и всички се отрекат от Тебе, Аз няма да се отрека“, каза апостол Петър. И той беше искрен. В оня момент той не лъжеше. Както се разбираше и чувстваше в него момент, така и говореше. Не беше лицемерие. Беше искрен. Но какво виждаме? Че Го изоставиха. А воден от Божия Дух Христос им каза за това. Каза: „Всички ще Ме предадете“, а на Петър рече: „Ще се отречеш от Мене“. Забележете, Христос, воден от същия Божий Дух знаеше, че един от тях е предател. Знаеше го много преди това предателство да бъде извършено, още в Йоан 6:70, 71 и четем:
„… един от вас е дявол. Говореше за Юда Симонова Искариот…“ (Йоан 70, 71).
Удивително, учениците му дадоха положителна характеристика: „Той е достоен да бъде с нас, вземи го, Господи“. Повериха му касата, а Христос вече му дава съвършено друга характеристика: „Той е дявол и ще Ме предаде“.
Има още една причина за необективността на преценката. Не защото хората са толкова необективни даже в оценката за самите себе си, понеже не се познават, но и защото хората са грешни, – всички ние сме грешни, – и искат да изглеждат в очите на другите по-добри, отколкото са в действителност. Така ли е или не? Иска ти се да си по-добър, отколкото си в действителност, в очите на другите хора. Да си припомним за пример цар Саул. Получавайки указания от Бога, да изтреби всички амаличани и всичко, което имаха, Саул, притежавайки властта и силата на цар, пощади царя на амаличаните, а също всичко от по-доброто, което принадлежеше на амаличаните. И когато пророк дойде пророк Самуил, и го изобличи, каза: „Саул, сега твоят авторитет пред народа е изгубен. Всичко. Ще изгубиш и царството си, и авторитета си“, то Саул, отделяйки се от народа, взе и прехвърли всичката вина на народа, а себе си разграничи. Виждате ли какво направи, макар че в действителност той беше царят, той имаше власт, всички се страхуваха от него, всички по негова заповед дойдоха и тръгнаха, за да погубят амаличаните. Но, когато трябваше да се вземе решение, изведнъж той се представя като пасивен, че не може нищо, виновен е народът и трябва само тях да наругае. А за поддръжка на собствения си авторитет моли Самуил. Самуил да защити авторитета му. Вижте тези стихове:
„И Саул му рече: (…) народът пощади най-добрите овце и волове за жертвоприношение на Господа…“.
Не аз, народът направи това. Но ти си цар. Ти ги извика, поведе и удържа победа като водач. Но той каза:
„… народът пощади най-добрите овце и волове за жертвоприношение на Господа, твоя Бог; а другото изтребихме“.
И сега забележете, когато казва „народът пощади“, е проява на непослушание към Господ; а когато казва „другото изтребихме“ е проява на послушание, което ние направихме. Т. е., където е доброто - там съм и аз, а където е лошото – там е само народът.
„Защо тогава не послуша гласа Господен, а се хвърли по плячка, – му каза пророк Самуил - и направи зло пред очите на Господа? Саул отговори Самуилу: Аз послушах гласа Господен и отидох в пътя, където ме прати Господ…“.
Да, ти наистина послуша гласа Господен, но не за това те хокам. Не те мъмря, задето отиде, а защото не изпълни точно, което ти беше казано. Затова те мъмря. Но той премълчава това и казва:
„… отидох в пътя, където ме прати Господ и доведох амаликския цар Агага, а амаликци изтребих; а от плячката, овци и волове, народът (Отново, кой е виновен?), народът взе най-доброто, за да принесе жертва на Господа, твоя Бог, в Галгал. (…) И Саул каза на Самуил (Недоразумението между тях все повече и повече се нагнетява.): Съгреших…“.
Когато Самуил му каза:
„Днес Бог изтръгна царството Израилево от тебе. (…) Самуил се обърна да си иде, но Саул се хвана за края на дрехата му и я раздра“.
„Съгреших (…), но аз се уплаших от народа“.
Виждате ли, постепенно той си признава, че е постъпил неправилно, но все едно, всеки път се опитва (Какво да направи?) да се оправдае и да изглежда по-добър, отколкото е в действителност.
„… но аз се уплаших от народа и послушах гласа им“.
И накрая, „рече Саул: Съгреших“.
Ясно, изглежда започва да се покайва. Но забележете защо си признава. Следващите думи го издават, какво му е нужно, защо прави това признание.
„Съгреших, но стори сега чест пред старейшините на моя народ и пред Израиля…“.
Виждате ли психологическия портрет на този човек? 1 Цар. 15:15-30. Ето ви една картина за необективната оценка на грешника, даже от самия себе си. Как тогава обективно да съдим другите? Как, щом сам себе си опитваме да убедим. Значи какво ще направим за другите? Обезателно ще ги очерним. Защото на фона на черното ще се окажем по-бели и по-добри.
Вместо да съди другите, в словото Си Господ ни подбужда да съставим друг обективен психологически портрет на най-големия престъпник. И днес с вас ще започнем да правим психологически портрет на най-големия престъпник, при което Библията казва, че трябва да направим това. На престъплението, което вече 6000 години се вижда по цялата земя. И ние можем, ние трябва да направим неговия обективен и правдив портрет. Знаете ли защо? Защото, първо ние сме свидетели на неговото престъпление. Ние сме свидетели на неговото престъпление! А често сме и съучастници в неговата дейност. Съучастници в неговите действия. Проблема, с който се сблъсква вярващият при съставянето на портрет на този престъпник е стар като света. Това е същата субективност. Има пословици: Ръка ръката мие и сгрява, гарван гарвану око не вади. За какво ни говорят тези пословици? Какъв смисъл съдържат? Казват ни, че подобният защитава себеподобен, грешникът прикрива греховете на грешниците, които са с него и т. н. Не е трудно да се досетим. Ако човек с дадени престъпници е вършил зло, естествено е, за да избегне наказанието при осъждане, често забравя обективността и представя цялата вина в светлина, както на своите дела, така и на делата, с които е вършил злото. Но както и да представяме и да обрисуваме този престъпник, истинското описание на неговия психологически портрет ни дава Писанието - неговия вътрешен свят, неговите мотивации. Повече от това, Писанието ни предупреждава, че този престъпник е наш враг и ни лишава от вечността, не е наш приятел. А, ако искам да се спася, трябва да познавам врага си лице в лице. Как изглежда. И затова този чудовищен, страшен престъпник, който създава ужасни дела на земята вече около 6000 години, е грехът. Името на този престъпник е грях. Не грешите, правилно чухте – грях. Престъпникът е грехът. Неговата дейност започва в мислите на човека. Тук. И завършва с делата, насочени към унищожаването на всичко, създадено от Бога. Грехът унищожава всичко, създадено от Господ във всяка Негова проява. Атакува съботата, атакува въпроса за отношенията между хората, атакува понятието за истинската любов и взаимоотношения между хората, атакува отношението на човека с Бога, всичко създадено в природата. Всичко, което Бог е създал, грехът навсякъде атакува и унищожава.
Какво знаем за греха? Какво знаем с вас за греха? Какъв е неговият психологически портрет? Психологическият му портрет. Разбира се, ще си припомним думите от Писанието:
„Грехът е беззаконие“ (1 Йоан 3:4).
Портретът на греха, - вземам този израз в кавички, - е нарушение на Божия закон. Наистина, в тези думи ни се открива портретът на греха – външен, вътрешен и психологически портрет. Но целият проблем е (В какво?), целият проблем е, че почти винаги хората обръщат внимание само на външния портрет на този престъпник. Само на външния портрет на този престъпник. Кажете, как хората си правят извод, че е нарушен Божият закон? Как си правите извода, че е нарушен законът? Много просто. Ще кажем: Грехът проявява лицето си в убийството, кражбите, идолопоклонството, измамите и т. н. Говорим за някакви действия, които се виждат. Така откриваме, че това е грехът, неговото лице. Виждаме греха в лицето. Но това е видимият портрет на греха, не психологическият портрет на греха. И в дадения случай определяща роля играе не външността, а ние се осланяме на външността, нужно ни е да съставим психологически портрет - неговият дух, мотивацията. Защо грехът се извършва, собствено казано. Защо са извършени тези действия?
Как мислите, по времето на Христос евреите знаеха ли, че грехът е беззаконие, нарушение на Божия закон? Знаеха. Даже много добре знаеха, защото в Писанието, в Стария завет се казва още повече за него. Погледнете поне един стих. Левит 5:17.
„Ако някой съгреши, като стори каквото и да било нещо, което Господ е заповядал да не се струва, (…) пак ще бъде виновен и ще носи беззаконието си“.
Ясно ли е? Не трябва да се нарушава Божият закон и който нарушава Божият закон, върши грях. Ще понесе грях. Защо при това знание изведнъж в религиозния им живот се появява понятие като „курбан“. Външно даже е много благовидно дело. Това е, когато човек посвещава всичко, което има, след смъртта си на Господ. Цялото си имущество. Прилича ли това действие външно на грях или не? Външно, според постъпката. Външно, човек дава, жертва всичко, което има, той го дава на Господ. Не е убил, не крал, нищо лошо не е направил. Обратното, само положителни дела. Но това е само външно. Може ли в живота си престъпникът лесно да промени своята външност с грим или не? Може или не? Разбира се, че може. Какво не може да направи престъпникът? Не може да изтрие паметта си. Не може да изтрие паметта си, която винаги ще натрупва отпечатъците в по-нататъшния му живот. Когато четете нещо, свързано с криминалистиката, следователите казват, че престъпникът винаги се връща на мястото на извършеното от него местопрестъпление. И не може да го изтрие. Може да промени лицето си, да се маскира, но винаги ще се връща там, защото не може да го изтрие от паметта си. Получава се, че външният портрет може да се промени, но вътрешният не се променя. Това е поведение, не е външност. Затова в търсенето на престъпник по поведение е нужен психологически портрет на виновния. Божият Син, виждайки духа на хората, които съблюдават курбан, изпълняват курбан в живота си, ясно казва: „Курбанът е грях“. Въпреки дебелия слой грим, курбанът идва под външността на нещо добро, но Христос казва: „Не гледам външността, а по същността, според Моя Дух, казвам, това е грях“. Курбанът е грях, нарушение на Божия закон. Това е същият престъпник, маскирал външността си под формата на нещо добро. Вижте как говори за това Христос в Марк 7:9-13.
„И каза им: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание! Защото Моисей рече: „Почитай баща си и майка си“ и „Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви“. Но вие казвате: Ако рече човек на баща си или на майка си: „Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е курбан, сиреч, подарено на Бога, това прави разлика“.
Забележете, целият народ смяташе, че това е правилно. Обещавате и вече нищо не правите.
„И тъй, осуетявате Божието слово заради вашето предание, което сте предали; и вършите много такива неща, подобни на това“ (Марк 7:9-13).
И това не е единственият случай на нарушаване Божия закон под вида на благочестие. „И вършите много такива неща, подобни на това“. Т. е. забележете, отменяте Божия заповед, нарушавате Божия заповед, с други думи Христос казва: „Курбанът е грях“, защото нарушава Божия закон. Но как? На пръв поглед не е грях. Погледнете портрета му, даже изглежда много симпатичен. Всичко е много просто, тъй като опитният престъпник може да модифицира външно греха; може да се преобрази, да има вид на благочестие, да се маскира като истина, под набожност, под каквото ви е угодно; може да се променя външно, но никога не се променя (Как?) вътрешно. Никога не променя духа си, никога не променя подбудите, психологията си, мотивацията си и т. н. Никога!
Когато Сатана изкуши Ева в Едем, скри външността си под маската на змия. Когато в дните на Езекия Сатана говори на Израил, той прикри външността си под външността (На кого?) на военачалника на сирийската войска сириеца Рабсак. Сатана се прикри под маската на неговата външност. Когато изкушаваше Христос в пустинята, той се яви под маската (На кого?) на ангел на светлината. Навсякъде виждаме три различни външни портрета. Три абсолютно различни. Змия – пълзящо влечуго, човек – военачалник, ангел на светлината. Но забележете, въпреки че имаме три различни образа, обърнете внимание на духа на тримата. На техния общ знаменател в това уравнение. Сега ще прочета три текста, които описват тези три истории и ще разберете всичко.
„… и рече тя (змията) на жената: ИСТИНА ЛИ каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая“ (Битие 3:1).
Исая 36:13-20. „И стана Рабсак, и извика с висок глас по юдейски и рече: Чуйте думите на великия цар, асирийския цар. (…) Нека не ви обнадежва Езекия с Господа, думайки: „Господ ще ни спаси, тоя град няма да бъде отдаден в ръцете на царя асирийски“. (…) И тъй, да не ви мами Езекия, думайки: „Господ ще ни спаси“. (…) Кой от всички богове на тая земя спаси земята си от моята ръка? Та НИМА ГОСПОД ще спаси Иерусалим от моята ръка“?
„Истина ли каза Бог?“, „нима Господ ще спаси Иерусалим?“. И третата ситуация.
„И приближи се до Него изкусителят и рече: АКО СИ Син Божи…“ (Матей 4:3).
Какво виждате във всичките тези три ситуации? Откриваме три различни външности пред себе си, но знаменателят е един. Един дух, една мотивация, една цел (Какво да направи?) - да посее съмнение в Бога. Да посее съмнение в Бога! Една и съща цел, една и съща мотивация. „Ще ви спаси ли Господ от моите ръце?“, „Наистина ли каза Бог?“, „Наистина ли си Сина Божи, слязъл от небето, възлюбеният Син“. Наистина ли е така? Всички тези случаи, този театър е с един и същи актьор, който само променя грима си, не повече. И нашата задача е да видим духа на греха, неговата мотивация, и тогава, под каквато и маска да дойде при нас Сатана, под каквато и външност да ни се яви днес – или идва под външността на умрели, или под формата на чудеса, или идва чрез някакви изцеления, но зад всичко това се крие един знаменател, една и съща същност в един дух, и една цел, която той преследва. И когато разберем тази мотивация, ще можем да го познаем и да предприемем мерки, за да му противодействаме, а не да се опитваме да имаме някаква работа с него.
По-горе разгледахме примери, как грехът се прикрива под маската на набожност. Курбан, уж той е особено посвещение на Бога. Курбан. Какъв е психологическият портрет на този грях? Каква е мотивацията на неговия дух, вътрешната му същност? Сега с вас ще размишляваме и е възможно веднага да не можете да забележите цялата дълбочина на духовния портрета на греха, макар че някои психологически черти, мисля, ще забележите.
Погледнете думите на Христос. Трябва да започнем с нещо, трябва да се научим да виждаме врага си духовно, с духовното си зрение. Вижте внимателно!
„Но вие казвате: Който рече на баща си или на майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е подарено Богу (Т. е. външно изглежда добро.), той да не почита баща си или майка си. Така заради вашето предание осуетихте Божията дума“ (Матей 15:5, 6).
Вижте каква реална задача стои тук пред греха. Да направи така, че хората да посветят имуществото си на Бога, и да бъдат набожни или пред тях стои някаква друга цел? Каква цел има грехът? И по такъв начин какво правите? Какво правите със заповедта? Нарушили сте я, отстранили сте я. И при това не е важно, какво добро сте направили. Но каква цел е преследвал грехът? Да стане нарушение на Божия закон. „Грехът е беззаконие“. И така, какво се получава у нас? Получава се, че целта на греха е, да подтикне човека в нарушение на заповедите. В дадения случай това е петата заповед, почитане на родителите. Но, за да не се хвърля на очи грехът, нарушаването на петата заповед, трябва малко да нанесем върху лицето му грим. И този грим изглежда като (Какво?) „Аз давам на Бог всичко, което имам. Посвещавам го на Бог“. Прилича като посвещение на Бога и езикът ти не може да се обърне, и да кажеш, че това е грях, понеже човекът посвещава всичко на Бога, всичко, което има. Посветеността и особено ревността за Бога са грима на греха, под който се крие истинското лице на беззаконието. Днес сред вярващите има хиляди курбана. Днес сред вярващите има хиляди курбана, прикриващи нарушаването на различни Божии заповеди с особена святост и ревност по Бога. Ето ви прост пример на съвременен курбан и за да не го бъркате с друга заповед, ще кажа, че съвременният курбан също е свързан с нарушаването на петата заповед. И как изглежда днес? Когато вярващите се отказват да се грижат за родителите си, отказват да им помагат, само поради причината, че родителите им не споделят тяхната вяра. Само поради причината, че родителите им не споделят тяхната вяра. Но под формата на особена набожност, нали? Защо с особена набожност? По мнението на децата щом техните родители не споделят вярата на собствените си деца, не са с Бога. Децата са с Бога, да? А се получава, че родителите са (С кого, ако са против?) с дявола. И ако аз помагам, на кого ще помагам? На дявола ще помагам. И по-добре (Какво да направя?), по-добре да пожертвам тези средства за Божието дело. За Божието дело да направя моя курбан, да посветя всичко, което имам на Бога. А за родителите ми в този момент… е лошо дело и няма да правя нищо заради дявола.
Приятели мои, това е нагледен пример на съвременен курбан, в който набожността и желанието да служим на Бога е грим - само за прикриване лицето на беззаконието в нарушаване на петата заповед от Божия закон. Кажете, в заповедите има ли писмени уговорки, какви родители да почитаме и какви не? Къде пише? Къде четем уговорка, че трябва да почитаме родители само от нашата църква? Само от нашата вяра? Няма, приятели мои. Заповедта не ни учи, че за почитане от детето са достойни само онези родители, които споделят техните религиозни възгледи. А тези, които имат свое мнение, са недостойни за почит. Работата е в това, че почитането на родители от деца почива на друг принцип. Не на принципа: Ти си с мен в една вяра, значи ще те почитам, а ако не си, значи няма да те почитам. А на съвсем друг принцип. Вижте за какъв принцип става дума.
„Деца, покорявайте се на родителите си в Господа; защото това е справедливо“.
„…защото това е справедливо“, тази дума означава „праведност“, „правилно“, „истинно“, „честно“, „законно“. Това изисква Божията законност.
„Почитай баща си и майка си, (това е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята“ (Ефес. 6:1-3).
Т. е. почитанието към родителите е изискване на Божия закон, изисква Божията справедливост и праведност. Родителите са ни отгледали. Някога ние сме се нуждаели от тях и сега по справедливост, когато те се нуждаят от нас, трябва да им отговорим с взаимност. Трябва да им отговорим с взаимност. Това го изисква (Кое?) справедливостта. Това го изисква справедливостта! И тук нямат нищо общо каквито и да било религиозни възгледи. Или има? Когато родителите ни са се грижили за нас, докато сме били малки и когато, извинете, трябвало да сменят и пелени, и камизолки, и т. н., питахме ли какви религиозни възгледи имат нашите родители? И защо изведнъж се развълнувахме, когато сега обратното, трябва да сменяме пелените на родителите си? Защо? Това го изисква справедливостта, казва Писанието.
Затова онзи, който е в различна светлина от светлината на справедливостта и послушанието според Божията заповед, виждайки тази заповед и не изпълнява задължението си пред родителите, за да не изглежда некрасиво, като грешник, нарушаващ петата заповед, трябва да прикрие всичко това с хубав дебел слой грим чрез особена посветеност на Бога. Получава се, че там имало курбан в дар на Бога, който нещо да ме ползва, а тук курбан – ти не споделяш моите религиозни възгледи, не с Бог, а със Сатана, затова е по-добре тези пари, време, средства да похарча за нещо друго в Божието дело. Ще ги похарча за Божието дело. Разновидност на благочестие.
Как мислите, смятали ли се съблюдаващите курбан в дните на Христос за грешници, нарушаващи Божия закон? Не! В никакъв случай. Обратното, те се смятаха за особено праведни хора. Знаете ли, тези, които посвещаваха курбан, ги превъзнасяха и всячески „Ооо… колко са добри“. И, ако имаха почетна дъска, щяха да бъдат записани на почетната дъска, че след смъртта си те дават средствата си. Обратното, смятаха ги за праведни хора. А смятат ли днес за грешници тези, които измислят съвременните курбани и казват, че не помагат, защото те се покланят на идоли? И затова не почитат родителите си. Те са православни. Как мислите, тези хора мислят ли, че в този момент постъпват неправилно и нарушават Божия закон, нарушават петата заповед? Не, не. Обратното, те смятат, че имат едва ли не ревността на Илия на планината Кармил, който свали огън от небето. За такива се смятат в този момент. В собствените си очи изглеждат много добре и по-добри от много други. Но как изглеждат в Божиите очи? Още веднъж да чуем думите на Христос. Той казва:
„Лицемери, (лицемери) добре е пророкувал за вас Исая, казвайки: Тоя народ се приближава до мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; (Защо?) ала напразно Ме почита, проповядвайки учения – заповеди (Какви?) човешки“ (Матей 15:7-9).
А какво правят с Божиите заповеди? – Отстраняват ги. В очите на небето тези хора са грешници, защото нарушават Божия закон, но в собствените си очи тези вярващи са особено набожни праведници, верни на Бога люде.
Каква интересна разлика в оценката имаме? Какъв различен поглед за едно и също действие. И от какво идва тази разлика в оценката? Защо изведнъж, защо изведнъж толкова различно гледа небето на тази постъпка като на грях, а човекът, който го върши, казва: „Не, това е особена праведност“. Всичко е много просто. Тези така измамени от греха хора, така и не познаха греха. Не го познаха в лицето, в духовното му лице. И в резултат си помислиха, че е приятел, а не враг, хванаха го за ръчичка и тръгнаха с него в живота. Имаха неговата външност, т. е. видимите постъпки на собствената си представа, но не знаеха неговия дух, неговите мотиви, не разбраха как изглежда духовният му портрет. И затова, когато дойде в живота им под маската на грима, не го познаха, и го направиха свой приятел, и спътник в живота. Ако мислите, че това е проблем само при евреите в миналото, а в средите на съвременните вярващи изобщо никой не може да бъде измамен, всички всичко знаят, всичко разбират, проверяват, изпитват, много се заблуждавате. Между другото, ако си мислите, че тази заблуда не може да ни подведе, това говори, че нас грехът вече ни е измамил. Ние вече се заблуждаваме, че това с нас не може да се случи. Вижте внимателно думите на Христос:
„Не всеки, който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен…“.
Между впрочем, става дума за Божия закон. По-нататък ще видите, че става дума за него.
„Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи! Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правихме? И тогава ще им кажа открито: Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:21-23).
Прочетените от нас стихове са нагледен пример на самоизлъгали се хора. Те мислят, че правят нещо, предани са на Господ и ще бъдат обезателно спасени. И са изненадани, когато им казва, че никога не ги познавал и никой няма да ги спаси. Те са изненадани: „Как така, а това и това, и това…? Толкова добро сме направили, толкова посветена служба имаме и изведнъж заявяваш, че никога не си ни познавал. Как става така“? Но ги постига същата участ, като участта на лицемерите, както евреите, съблюдаващи курбан, а не Христос. Това ни говори, че и в Новия завет ще има много вярващи хора, които ще мислят, че служат на Бога, ще грешат, но при това ще мислят, че са праведни и спасени. Ще ви кажа даже повече от това. Светът ще бъде разделен на два лагера – малкият лагер е Божият остатък, гоненият Божи остатък и голямо стадо, тези, които ще гонят този остатък. Но при това, убивайки този остатък, ще мислят, че с това служат на Бога. Разбирате ли какво става? Той ще дойде и ще каже: „Никога не съм ви познавал“, и те ще са много изненадани, защото в ревността си са опитвали да направят всичко. Те не са убивали са, борили се за чистотата на вярата. Не, не са убивали, служили са на Бога. А всичко се оказва съвсем различно.
И така, приятели мои, виждаме, че можем да се излъжем и в наши дни. Макар че в Писанието ясно да е показан външния портрет на греха, че е беззаконие, т. е. постъпки в нарушение на Божия закон, при които грехът има свойството да се прикрие с маска под дебел слой грим - посветен в служба на Бога. И вярващите, които не знаят духа на греха, неговата мотивация, психологическия му портрет, често се лъжат, не го познават, и правят в живота си греха свой приятел, макар че трябва да му се противопоставят, и прогонят от дома си, от главата си, от сърцето си.
В Писанието има още едно определение за греха, по-точно допълнение към по-горе споменатото определение на греха, в което се казва, че грехът е беззаконие. Още едно допълнение, вижте:
„И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).
И така, външно можем да разпознаем греха. Как да го разпознаем външно? Ако не желаеш да правиш добро, разбирайки, какво трябва да направиш, тогава си грешник. По-рано с вас вече отбелязахме в проповедите, че всички, у всички грешни хора се запазва разбирането за вършене на добро. Като минимум за децата си, за самите себе си. А какво е светът без нас, любимите, ако не свършим някакво добро. Несъмнено! Затова в Писанието се казва:
„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тем; защото това е законът и пророците“ (Матей 7:12).
Защо ни е казано така? Защото ние добре знаем, как искаме хората да постъпват с нас. Разбирането за добро от страна работи добре у всеки. И така, какво може да бъде по-лесно в определението за греха? Тук курбанът не се нагажда, защото в правенето добро на човека се разбира неговото отношение не към Бога, - на Бог не можете да направите добро, защото не е в пределите на вашия обсег. Помните ли какво каза Христос? „Можете да Ми направите добро, само, ако направите добро (На кого?) на своя ближен“. Непосредствено и пряко на Бога не можете да направите добро, Той не се нуждае от абсолютно нищо. Затова, какво се получава? Ако става дума за добро, несъмнено става дума за нашето отношение към хора. Сега набързо ще уловим този грях. Колко е просто: Не правиш добро на хората - ти си грешник, правиш добро – не си грешник.
„Научете се да струвате добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя; отсъждайте право на сирачето, застъпвайте се за вдовицата“ (Исая 1:17).
„О, човече, казано ти е що е добро и какво иска от теб Господ; да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог“ (Михей 6:8).
Т. е. нас просто ни подтикват към решения за вършене на добро. Трябва да правим добро на нашите ближни, които са около нас. Повече от това, в Писанието ясно се казва, че ако човек върши зло, то е (От кого?) от дявола. А ако върши добро – то е от Бога. Четем:
„Възлюбений, не подражавай на злото, а на доброто. Който прави добро, от Бога е; а който върши зло, не е видял Бога“ (3 Йоан 11).
Каква проста математика – две по две. Правиш добро – юнак, в теб няма грях и е от Бога; правиш зло – ти си от Сатана, у теб няма добро. И така, ако вършиш зло - значи грешиш, ако вършиш добро – значи нямаш нищо общо с греха. Забележете, че при това аз не подразбирам, че правещият добро е безгрешен като Христос. Не за това говорим сега, че ако правиш добро, си безгрешен като Христос. Не става дума за това. И не става дума, че ако си направил добро, след това не можеш да сгрешиш. За това също не става дума. Просто, ако в дадем момент правиш добро, значи в този момент не правиш грях. Вижте какво пише в Писанието:
„Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши“ (Екл. 7:20).
Ясно е, тук не става дума, че вършещият добро вече е безгрешен човек. Не става дума за това. Става дума, че когато в даден момент човек извършва добро, той няма нищо общо с греха, защото добро и зло, са несъвместими като грях и праведност. Ако аз не мога да служа едновременно на двама господари, щом като в даден момент правя добро, значи служа (На кой господар?) на Бога и нямам нищо общо с грях в момента, когато правя добро. Колко просто е всичко! И сега, грях, ти няма да се скриеш от нас! Сега набързо ще те пресметнем. Ако се прави зло – значи грехът е с теб, ако правиш добро – в този момент си свободен от греха. Но така ли е в действителност? Така ли е? Да видим тези стихове:
„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда“ (Матей 6:1, 2).
Как мислите, милостта еднозначно добро ли е или не е добро? Да даваме милостиня, правене на добро ли е или не е добро, ако трябва така да задам въпроса? Несъмнено е добро. Бог ни призовава за това. И повече от това, главното е, че Бог ни призовава да го правим, за да ни очисти от нашите грехове. Бог казва: „Ако проявяваш милосърдие, за да правиш добро на хората, чрез тези твои дела Аз ще те очистя. Ще те очистя от твоите грехове“. Погледнете:
„Който презира (пренебрегва) ближния си, греши; а който е милосърден към сиромаси, блажен е“ (Притчи 14:21).
Презираш, не помагаш на ближния си - ти грешиш. А, ако проявяваш блаженство, помните ли блаженствата? Блажени, блажени, блажени… тези и тези. Това е нещо добро. Оказва се, че е забележително, да се върши добро за милосърдие. Или, ето още един пример, който дава Даниил на цар Навуходоносор.
„Затова, царю, нека то бъде благоугоден моят съвет: изкупи (пусни) греховете си с правда и беззаконията си с милосърдие към бедните; ето, с какво може да се продължи твоят мир“ (Дан. 4:24).
Какво виждате в тези стихове? Ясно е открита истината, че не вършещият добро на бедния греши, а този, който прави добро на беден, даже ако дотогава е грешил, може сам (Какво?) да се очисти от греховете. Написано е: „…изкупи, пусни греховете си с правда и беззаконията си с милосърдие към бедните“. Ясно и еднозначно! Извършеното от нас добро трябва да ни отвърне от нашите грехове. Но от по-горе прочетения стих от Евангелието от Матей ни говори, оказва се, че същият грях, който се крие под маската на курбана, същият този грях се крие под маската на грима милосърдие към бедните. Същият грях, макар че идва под съвършено друг образ при нас. Вижте внимателно тези два стиха и веднага ще видите психологическия духовен портрет на една личност, покрита под различен грим.
„А вие казвате: Който рече на баща или майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, в подарено Богу (курбан), той да не почита баща си или майка си. Така заради вашето предание, осуетявате Божията дума. Лицемери…“.
Лицемери. Матей 15:5-7. Сега ще прочетем втория стих за милосърдие към бедните.
„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата. И тъй, когато вършите милостиня, не тръбете пред себе си, както правят…“.
Кои? Удивително, нали? Оказва се, че психологическият портрет е един и същ. Само дето в единия случай е курбан, а в другия случай – помощ на бедните, милосърдие. А е скрит под една и съща маска - лицемерие.
„…лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалени от човеците. Истина ви казвам, те са получили вече своята награда“ (Матей 6:1, 2).
В дадения случай виждаме, че и в тази, и в другата ситуация под грима се крие грехът лицемерие. Грехът лицемерие. Приятели мои, кажете, може ли изобщо лицемерието да не е грях? А може да не е грях, може да нещо невзрачно, като част от одежда.
Приятели мои, погледнете в каква компания с Писанието се причислява грехът и ще ви стане ясно, кои са негови приятели – на греха, лицемерието.
„И тъй, като оставите всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие (притворство), завист и клевета“ (2 Петр. 2:1).
Вижте в каква компания от приятели се споменава лицемерието – злоба, коварство, завист, клевета, лицемерие. И още един стих – Яков 3:17.
„А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна (непритворна)“ (Яков 3:17).
Всичко, което идва от небето, е нелицемерно и няма нищо общо с клевета, коварство и т. н. Писанието ясно казва, че лицемерието е притворство, грях, с който небето няма нищо общо. Но стиховете от Матей 6 гл. ни говорят, че грехът лицемерие се крие под грима на добро, милосърдие. Т. е. крие се под това, което в Писанието е наречено „праведност“, „добро“, но в никакъв случай грях. И отново наблюдаваме същата картина. Виждаме стихове, които ни говорят за външния вид на греха, но не ни позволяват да видим този страшен престъпник и да го опознаем, защото той хитро и умело се маскира под особена посветеност на Бога – или под милосърдие, или под добро и т. н. И отново, изхождайки от стиховете в Матей 6 гл. виждаме, че по времето на Христос вярващите не разпознаха греха в лицето, не го разпознаха. Хванаха го отново под ръка. Как курбана хванаха под ръка и продължиха; как в леглото го взеха под ръка, и продължиха; как в жертвите на бедните и нищите го взеха под ръка; в молитвата си го взеха под ръка и тръгнаха, и всичко, което правеха, те правят с този приятел – с греха. И при това не виждат, че грехът е до тях и са съучастници в неговото престъплението. Как може? Много важно е, че Христос предупреди последователите Си от опасността да не попаднат в тази уловка на дявола. Той каза, вижте какво казва:
„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците…“.
Вижте, към кого се обръща? Говори на нас, приятели: „Внимавайте да не се случи с вас, както стана с тях, защото всеки може да премине на тяхната страна, да се подлъже и да не познае греха“.
Внимавайте да не вършите делата на правдата, както правеха лицемерите, защото ще станете същите лицемери, измамени. Матей 6:1, 2.
Отново стигаме до извода, че за да познаем греха, да познаем лицето на този престъпник, духовното му лице, не е достатъчно да имаме само описание на външността му. Не е достатъчно. Убил, откраднал, заклал или каквото и да е направил – идолопоклонство… това са външни прояви. В дадения случай под външните прояви виждаме посвещение на Бога с курбан и жертва. Жертва за бедните. Това не е като да убиеш, да откраднеш, разбирате ли? Но и в дадения случай има грях и е прикрит под маската (На какъв грях?) на лицемерие. Духът, духовният му портрет ни е даден тук, в Свещеното писание.
И така, трябва да знаем неговата мотивация, психологическия му портрет. Нужни са ни, за да не бъдем подмамени, както бяха измамени вярващите, за които четохме в Писанието. Те грешаха, живееха с греха, беше техен приятел, заедно с него ходеха по делата си. И двата престъпника бяха свързани, както в групово престъпление. Но при това мислеха, че не вършат престъпление, а отиват да служат на Бога заедно с греха. Каква самоизмама! И мислеха, че са праведни. Знаем, какво казва Писанието за участта на такива. За тях Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал. Не ви познавам“.
Затова, докато сме още живи, докато още е отворена вратата на благодатта, трябва преди всичко заради себе си, за нашето спасение да си нарисуваме тук, в нашия ум, в нашето сърце, портрет, духовен портрет на греха. За какво? Защото, под какъвто и грим да дойде при нас в живота – под грима на змия, на ангел на светлината, Рабсак, приятел, пастор, - под какъвто и образ да дойде, да можем (Какво да направим?) да видим, че зад тази гипсова замазка на грима в действителност се крие грях, нашият враг. Нашият враг! И разбирайки това, познавайки греха, ако обичаме Господ повече от всичко в живота си, да късаме отношения с него. И повече от това, никога да нямаме работа с него, даже, ако преди това сме били измамени (Какво сме правили?), дружили сме, сътрудничели сме си с него.
Следващата тема просто ще посветим на това, с помощта на Божието слово да съставим безгрешен духовен психологически портрет на греха. И ще видим мотивацията за всички престъпления. Зад всички грехове стои една мотивация, една-единствена. И с помощта на тази мотивация ще можете да тествате всяка външност, която застане пред вас, който и да е, и ще можете да определите, грях ли е или не. А научавайки неговата мотивация, ще можете да направите съзнателния си избор с Бог ли сте или против Бог.
Да ни пази Господ Бог от измамите на лукавия. Амин!
Какво представлява характеристиката на човек, която му правят в училище или на работа? Да вземем в училище. Тя е нищо друго, освен жалък опит да съставят психологически портрет на човека. Характеристиката е опит да се състави психологически портрет на човека. Защо съставянето на психологически портрет на човека е жалък опит? Много просто, защото този портрет е съставен от субективни и заинтересовани хора, и при това в отсъствието на пълна информация за този човек. Колкото и парадоксално да звучи, но е така. Да допуснем, че учител прави характеристика на свой подопечен благоприятна и пред другите учители, и пред висшестоящата организация на ръководството, за да има повече ученици (С каква характеристика?) с добра, положителна характеристика. Влияе ли този факт на обективните оценки на ученика, когато се съставя характеристиката? Разбира се, че влияе. Несъмнено влияе. Работил съм в училище, учих в училище и зная. Основно характеристиката на ученика се съставя въз основа на поведението му (Къде?) в училище, несъмнено. В училище и според способностите му за учение. Но малко учители знаят, как това дете се държи в дома си. В книгата „Вечерни разкази за деца“, - ако някой от вас я е чел, - е записана забележителната история за две Каролини. Така се нарича разказът: „Двете Каролини“. В тази история се разказва за момиче, което било идеално в училище и в общуването си с учителката, която много обичало. Идеалното дете. Но дома си била просто ужасна и особено в общуването си с майка си. На лице имало поведение на двама различни човека, поради което и разказът се нарича „Двете Каролини“, макар че става дума за едно дете, за едно момиче. И когато учителката неочаквано дошла на гости у Каролина, момичето не знаело, не видяло, кога учителката дошла и седнала на дивана в дневната. Не видяла и влизайки в дневната на дома си, без да забележи учителката на дивана, започнала да се държи, както обикновено, грубо с майка си. Учителката била много изненадана, защото познавала Каролина от съвсем друга страна. И изведнъж се оказва, че пред нея стои човек, който тя познавала от добрата страна, се показва от съвсем друга страна. Ако не беше посетила Каролина у дома ѝ и се налагаше да охарактеризира това момиче, не е трудно да се досетим, че характеристиката, която би дала на това дете, би била положителна. Но това не би било истина.
Всеки от нас помни още от училищната скамейка, какви необективни характеристики дават учителите на любимците си, нали? И какво са характеристиките на онези, които не обичат. Така беше, е и за съжаление ще бъде. Поради тази субективност по-късно в реалния живот се получават парадокси, че хора, които са характеризирани като много положителни и много добри, стават престъпници. А хора, охарактеризирани като много лоши, извършват геройски постъпки за други и даже дават живота си заради тях. Парадокс.
За такава субективна оценка на един човек към друг ни говорят Писанието и Божията вестителка. Кой би могъл да помисли, че този, от когото всички ученици се възхищавали, молейки Христос да го включи в състава на 12-те ученика, на когото беше поверена касата на Христос и всички ученици, ще се окаже предател. Разбирате за кого става дума. За Юда Искариотски. Учениците много се възхищаваха от този човек, от познанията му, че беше от Юдея и т. н., защото всички те бяха от Галилея.
A кой би могъл да помисли, че пренебрегнатият и осъден от всички разбойник, ще наследи вечен живот. „Ще бъдеш с Мене в рая“, му каза Христос. Наистина, спасените в Божието царство ги очаква голяма изненада. Те няма да видят мнозина от онези, за които са сигурни, че трябва да бъдат там, ще видят и мнозина от тези, за които даже не са помисляли, че могат да бъдат спасени. И всичко това ще стане, както се досещате (За какво?) поради необективност в нашите разсъждения. Необективна оценка на човека. Правилният и обективен духовен портрет, как мислите, кой може да го състави за човека? Обективен на 100% - правилен и духовен. Кой? Да, само Бог и Божият Син, Който е едно с Отца. Безусловно! Говорейки за другите, ние даже себе си не познаваме добре. Апостол Петър и апостолите казаха: „Господи, няма да те изоставим. Ние сме верни, надеждни Твои приятели. В беда ще бъда с Теб до смъртта. Ако и всички се отрекат от Тебе, Аз няма да се отрека“, каза апостол Петър. И той беше искрен. В оня момент той не лъжеше. Както се разбираше и чувстваше в него момент, така и говореше. Не беше лицемерие. Беше искрен. Но какво виждаме? Че Го изоставиха. А воден от Божия Дух Христос им каза за това. Каза: „Всички ще Ме предадете“, а на Петър рече: „Ще се отречеш от Мене“. Забележете, Христос, воден от същия Божий Дух знаеше, че един от тях е предател. Знаеше го много преди това предателство да бъде извършено, още в Йоан 6:70, 71 и четем:
„… един от вас е дявол. Говореше за Юда Симонова Искариот…“ (Йоан 70, 71).
Удивително, учениците му дадоха положителна характеристика: „Той е достоен да бъде с нас, вземи го, Господи“. Повериха му касата, а Христос вече му дава съвършено друга характеристика: „Той е дявол и ще Ме предаде“.
Има още една причина за необективността на преценката. Не защото хората са толкова необективни даже в оценката за самите себе си, понеже не се познават, но и защото хората са грешни, – всички ние сме грешни, – и искат да изглеждат в очите на другите по-добри, отколкото са в действителност. Така ли е или не? Иска ти се да си по-добър, отколкото си в действителност, в очите на другите хора. Да си припомним за пример цар Саул. Получавайки указания от Бога, да изтреби всички амаличани и всичко, което имаха, Саул, притежавайки властта и силата на цар, пощади царя на амаличаните, а също всичко от по-доброто, което принадлежеше на амаличаните. И когато пророк дойде пророк Самуил, и го изобличи, каза: „Саул, сега твоят авторитет пред народа е изгубен. Всичко. Ще изгубиш и царството си, и авторитета си“, то Саул, отделяйки се от народа, взе и прехвърли всичката вина на народа, а себе си разграничи. Виждате ли какво направи, макар че в действителност той беше царят, той имаше власт, всички се страхуваха от него, всички по негова заповед дойдоха и тръгнаха, за да погубят амаличаните. Но, когато трябваше да се вземе решение, изведнъж той се представя като пасивен, че не може нищо, виновен е народът и трябва само тях да наругае. А за поддръжка на собствения си авторитет моли Самуил. Самуил да защити авторитета му. Вижте тези стихове:
„И Саул му рече: (…) народът пощади най-добрите овце и волове за жертвоприношение на Господа…“.
Не аз, народът направи това. Но ти си цар. Ти ги извика, поведе и удържа победа като водач. Но той каза:
„… народът пощади най-добрите овце и волове за жертвоприношение на Господа, твоя Бог; а другото изтребихме“.
И сега забележете, когато казва „народът пощади“, е проява на непослушание към Господ; а когато казва „другото изтребихме“ е проява на послушание, което ние направихме. Т. е., където е доброто - там съм и аз, а където е лошото – там е само народът.
„Защо тогава не послуша гласа Господен, а се хвърли по плячка, – му каза пророк Самуил - и направи зло пред очите на Господа? Саул отговори Самуилу: Аз послушах гласа Господен и отидох в пътя, където ме прати Господ…“.
Да, ти наистина послуша гласа Господен, но не за това те хокам. Не те мъмря, задето отиде, а защото не изпълни точно, което ти беше казано. Затова те мъмря. Но той премълчава това и казва:
„… отидох в пътя, където ме прати Господ и доведох амаликския цар Агага, а амаликци изтребих; а от плячката, овци и волове, народът (Отново, кой е виновен?), народът взе най-доброто, за да принесе жертва на Господа, твоя Бог, в Галгал. (…) И Саул каза на Самуил (Недоразумението между тях все повече и повече се нагнетява.): Съгреших…“.
Когато Самуил му каза:
„Днес Бог изтръгна царството Израилево от тебе. (…) Самуил се обърна да си иде, но Саул се хвана за края на дрехата му и я раздра“.
„Съгреших (…), но аз се уплаших от народа“.
Виждате ли, постепенно той си признава, че е постъпил неправилно, но все едно, всеки път се опитва (Какво да направи?) да се оправдае и да изглежда по-добър, отколкото е в действителност.
„… но аз се уплаших от народа и послушах гласа им“.
И накрая, „рече Саул: Съгреших“.
Ясно, изглежда започва да се покайва. Но забележете защо си признава. Следващите думи го издават, какво му е нужно, защо прави това признание.
„Съгреших, но стори сега чест пред старейшините на моя народ и пред Израиля…“.
Виждате ли психологическия портрет на този човек? 1 Цар. 15:15-30. Ето ви една картина за необективната оценка на грешника, даже от самия себе си. Как тогава обективно да съдим другите? Как, щом сам себе си опитваме да убедим. Значи какво ще направим за другите? Обезателно ще ги очерним. Защото на фона на черното ще се окажем по-бели и по-добри.
Вместо да съди другите, в словото Си Господ ни подбужда да съставим друг обективен психологически портрет на най-големия престъпник. И днес с вас ще започнем да правим психологически портрет на най-големия престъпник, при което Библията казва, че трябва да направим това. На престъплението, което вече 6000 години се вижда по цялата земя. И ние можем, ние трябва да направим неговия обективен и правдив портрет. Знаете ли защо? Защото, първо ние сме свидетели на неговото престъпление. Ние сме свидетели на неговото престъпление! А често сме и съучастници в неговата дейност. Съучастници в неговите действия. Проблема, с който се сблъсква вярващият при съставянето на портрет на този престъпник е стар като света. Това е същата субективност. Има пословици: Ръка ръката мие и сгрява, гарван гарвану око не вади. За какво ни говорят тези пословици? Какъв смисъл съдържат? Казват ни, че подобният защитава себеподобен, грешникът прикрива греховете на грешниците, които са с него и т. н. Не е трудно да се досетим. Ако човек с дадени престъпници е вършил зло, естествено е, за да избегне наказанието при осъждане, често забравя обективността и представя цялата вина в светлина, както на своите дела, така и на делата, с които е вършил злото. Но както и да представяме и да обрисуваме този престъпник, истинското описание на неговия психологически портрет ни дава Писанието - неговия вътрешен свят, неговите мотивации. Повече от това, Писанието ни предупреждава, че този престъпник е наш враг и ни лишава от вечността, не е наш приятел. А, ако искам да се спася, трябва да познавам врага си лице в лице. Как изглежда. И затова този чудовищен, страшен престъпник, който създава ужасни дела на земята вече около 6000 години, е грехът. Името на този престъпник е грях. Не грешите, правилно чухте – грях. Престъпникът е грехът. Неговата дейност започва в мислите на човека. Тук. И завършва с делата, насочени към унищожаването на всичко, създадено от Бога. Грехът унищожава всичко, създадено от Господ във всяка Негова проява. Атакува съботата, атакува въпроса за отношенията между хората, атакува понятието за истинската любов и взаимоотношения между хората, атакува отношението на човека с Бога, всичко създадено в природата. Всичко, което Бог е създал, грехът навсякъде атакува и унищожава.
Какво знаем за греха? Какво знаем с вас за греха? Какъв е неговият психологически портрет? Психологическият му портрет. Разбира се, ще си припомним думите от Писанието:
„Грехът е беззаконие“ (1 Йоан 3:4).
Портретът на греха, - вземам този израз в кавички, - е нарушение на Божия закон. Наистина, в тези думи ни се открива портретът на греха – външен, вътрешен и психологически портрет. Но целият проблем е (В какво?), целият проблем е, че почти винаги хората обръщат внимание само на външния портрет на този престъпник. Само на външния портрет на този престъпник. Кажете, как хората си правят извод, че е нарушен Божият закон? Как си правите извода, че е нарушен законът? Много просто. Ще кажем: Грехът проявява лицето си в убийството, кражбите, идолопоклонството, измамите и т. н. Говорим за някакви действия, които се виждат. Така откриваме, че това е грехът, неговото лице. Виждаме греха в лицето. Но това е видимият портрет на греха, не психологическият портрет на греха. И в дадения случай определяща роля играе не външността, а ние се осланяме на външността, нужно ни е да съставим психологически портрет - неговият дух, мотивацията. Защо грехът се извършва, собствено казано. Защо са извършени тези действия?
Как мислите, по времето на Христос евреите знаеха ли, че грехът е беззаконие, нарушение на Божия закон? Знаеха. Даже много добре знаеха, защото в Писанието, в Стария завет се казва още повече за него. Погледнете поне един стих. Левит 5:17.
„Ако някой съгреши, като стори каквото и да било нещо, което Господ е заповядал да не се струва, (…) пак ще бъде виновен и ще носи беззаконието си“.
Ясно ли е? Не трябва да се нарушава Божият закон и който нарушава Божият закон, върши грях. Ще понесе грях. Защо при това знание изведнъж в религиозния им живот се появява понятие като „курбан“. Външно даже е много благовидно дело. Това е, когато човек посвещава всичко, което има, след смъртта си на Господ. Цялото си имущество. Прилича ли това действие външно на грях или не? Външно, според постъпката. Външно, човек дава, жертва всичко, което има, той го дава на Господ. Не е убил, не крал, нищо лошо не е направил. Обратното, само положителни дела. Но това е само външно. Може ли в живота си престъпникът лесно да промени своята външност с грим или не? Може или не? Разбира се, че може. Какво не може да направи престъпникът? Не може да изтрие паметта си. Не може да изтрие паметта си, която винаги ще натрупва отпечатъците в по-нататъшния му живот. Когато четете нещо, свързано с криминалистиката, следователите казват, че престъпникът винаги се връща на мястото на извършеното от него местопрестъпление. И не може да го изтрие. Може да промени лицето си, да се маскира, но винаги ще се връща там, защото не може да го изтрие от паметта си. Получава се, че външният портрет може да се промени, но вътрешният не се променя. Това е поведение, не е външност. Затова в търсенето на престъпник по поведение е нужен психологически портрет на виновния. Божият Син, виждайки духа на хората, които съблюдават курбан, изпълняват курбан в живота си, ясно казва: „Курбанът е грях“. Въпреки дебелия слой грим, курбанът идва под външността на нещо добро, но Христос казва: „Не гледам външността, а по същността, според Моя Дух, казвам, това е грях“. Курбанът е грях, нарушение на Божия закон. Това е същият престъпник, маскирал външността си под формата на нещо добро. Вижте как говори за това Христос в Марк 7:9-13.
„И каза им: Хубаво! Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание! Защото Моисей рече: „Почитай баща си и майка си“ и „Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви“. Но вие казвате: Ако рече човек на баща си или на майка си: „Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е курбан, сиреч, подарено на Бога, това прави разлика“.
Забележете, целият народ смяташе, че това е правилно. Обещавате и вече нищо не правите.
„И тъй, осуетявате Божието слово заради вашето предание, което сте предали; и вършите много такива неща, подобни на това“ (Марк 7:9-13).
И това не е единственият случай на нарушаване Божия закон под вида на благочестие. „И вършите много такива неща, подобни на това“. Т. е. забележете, отменяте Божия заповед, нарушавате Божия заповед, с други думи Христос казва: „Курбанът е грях“, защото нарушава Божия закон. Но как? На пръв поглед не е грях. Погледнете портрета му, даже изглежда много симпатичен. Всичко е много просто, тъй като опитният престъпник може да модифицира външно греха; може да се преобрази, да има вид на благочестие, да се маскира като истина, под набожност, под каквото ви е угодно; може да се променя външно, но никога не се променя (Как?) вътрешно. Никога не променя духа си, никога не променя подбудите, психологията си, мотивацията си и т. н. Никога!
Когато Сатана изкуши Ева в Едем, скри външността си под маската на змия. Когато в дните на Езекия Сатана говори на Израил, той прикри външността си под външността (На кого?) на военачалника на сирийската войска сириеца Рабсак. Сатана се прикри под маската на неговата външност. Когато изкушаваше Христос в пустинята, той се яви под маската (На кого?) на ангел на светлината. Навсякъде виждаме три различни външни портрета. Три абсолютно различни. Змия – пълзящо влечуго, човек – военачалник, ангел на светлината. Но забележете, въпреки че имаме три различни образа, обърнете внимание на духа на тримата. На техния общ знаменател в това уравнение. Сега ще прочета три текста, които описват тези три истории и ще разберете всичко.
„… и рече тя (змията) на жената: ИСТИНА ЛИ каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая“ (Битие 3:1).
Исая 36:13-20. „И стана Рабсак, и извика с висок глас по юдейски и рече: Чуйте думите на великия цар, асирийския цар. (…) Нека не ви обнадежва Езекия с Господа, думайки: „Господ ще ни спаси, тоя град няма да бъде отдаден в ръцете на царя асирийски“. (…) И тъй, да не ви мами Езекия, думайки: „Господ ще ни спаси“. (…) Кой от всички богове на тая земя спаси земята си от моята ръка? Та НИМА ГОСПОД ще спаси Иерусалим от моята ръка“?
„Истина ли каза Бог?“, „нима Господ ще спаси Иерусалим?“. И третата ситуация.
„И приближи се до Него изкусителят и рече: АКО СИ Син Божи…“ (Матей 4:3).
Какво виждате във всичките тези три ситуации? Откриваме три различни външности пред себе си, но знаменателят е един. Един дух, една мотивация, една цел (Какво да направи?) - да посее съмнение в Бога. Да посее съмнение в Бога! Една и съща цел, една и съща мотивация. „Ще ви спаси ли Господ от моите ръце?“, „Наистина ли каза Бог?“, „Наистина ли си Сина Божи, слязъл от небето, възлюбеният Син“. Наистина ли е така? Всички тези случаи, този театър е с един и същи актьор, който само променя грима си, не повече. И нашата задача е да видим духа на греха, неговата мотивация, и тогава, под каквато и маска да дойде при нас Сатана, под каквато и външност да ни се яви днес – или идва под външността на умрели, или под формата на чудеса, или идва чрез някакви изцеления, но зад всичко това се крие един знаменател, една и съща същност в един дух, и една цел, която той преследва. И когато разберем тази мотивация, ще можем да го познаем и да предприемем мерки, за да му противодействаме, а не да се опитваме да имаме някаква работа с него.
По-горе разгледахме примери, как грехът се прикрива под маската на набожност. Курбан, уж той е особено посвещение на Бога. Курбан. Какъв е психологическият портрет на този грях? Каква е мотивацията на неговия дух, вътрешната му същност? Сега с вас ще размишляваме и е възможно веднага да не можете да забележите цялата дълбочина на духовния портрета на греха, макар че някои психологически черти, мисля, ще забележите.
Погледнете думите на Христос. Трябва да започнем с нещо, трябва да се научим да виждаме врага си духовно, с духовното си зрение. Вижте внимателно!
„Но вие казвате: Който рече на баща си или на майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е подарено Богу (Т. е. външно изглежда добро.), той да не почита баща си или майка си. Така заради вашето предание осуетихте Божията дума“ (Матей 15:5, 6).
Вижте каква реална задача стои тук пред греха. Да направи така, че хората да посветят имуществото си на Бога, и да бъдат набожни или пред тях стои някаква друга цел? Каква цел има грехът? И по такъв начин какво правите? Какво правите със заповедта? Нарушили сте я, отстранили сте я. И при това не е важно, какво добро сте направили. Но каква цел е преследвал грехът? Да стане нарушение на Божия закон. „Грехът е беззаконие“. И така, какво се получава у нас? Получава се, че целта на греха е, да подтикне човека в нарушение на заповедите. В дадения случай това е петата заповед, почитане на родителите. Но, за да не се хвърля на очи грехът, нарушаването на петата заповед, трябва малко да нанесем върху лицето му грим. И този грим изглежда като (Какво?) „Аз давам на Бог всичко, което имам. Посвещавам го на Бог“. Прилича като посвещение на Бога и езикът ти не може да се обърне, и да кажеш, че това е грях, понеже човекът посвещава всичко на Бога, всичко, което има. Посветеността и особено ревността за Бога са грима на греха, под който се крие истинското лице на беззаконието. Днес сред вярващите има хиляди курбана. Днес сред вярващите има хиляди курбана, прикриващи нарушаването на различни Божии заповеди с особена святост и ревност по Бога. Ето ви прост пример на съвременен курбан и за да не го бъркате с друга заповед, ще кажа, че съвременният курбан също е свързан с нарушаването на петата заповед. И как изглежда днес? Когато вярващите се отказват да се грижат за родителите си, отказват да им помагат, само поради причината, че родителите им не споделят тяхната вяра. Само поради причината, че родителите им не споделят тяхната вяра. Но под формата на особена набожност, нали? Защо с особена набожност? По мнението на децата щом техните родители не споделят вярата на собствените си деца, не са с Бога. Децата са с Бога, да? А се получава, че родителите са (С кого, ако са против?) с дявола. И ако аз помагам, на кого ще помагам? На дявола ще помагам. И по-добре (Какво да направя?), по-добре да пожертвам тези средства за Божието дело. За Божието дело да направя моя курбан, да посветя всичко, което имам на Бога. А за родителите ми в този момент… е лошо дело и няма да правя нищо заради дявола.
Приятели мои, това е нагледен пример на съвременен курбан, в който набожността и желанието да служим на Бога е грим - само за прикриване лицето на беззаконието в нарушаване на петата заповед от Божия закон. Кажете, в заповедите има ли писмени уговорки, какви родители да почитаме и какви не? Къде пише? Къде четем уговорка, че трябва да почитаме родители само от нашата църква? Само от нашата вяра? Няма, приятели мои. Заповедта не ни учи, че за почитане от детето са достойни само онези родители, които споделят техните религиозни възгледи. А тези, които имат свое мнение, са недостойни за почит. Работата е в това, че почитането на родители от деца почива на друг принцип. Не на принципа: Ти си с мен в една вяра, значи ще те почитам, а ако не си, значи няма да те почитам. А на съвсем друг принцип. Вижте за какъв принцип става дума.
„Деца, покорявайте се на родителите си в Господа; защото това е справедливо“.
„…защото това е справедливо“, тази дума означава „праведност“, „правилно“, „истинно“, „честно“, „законно“. Това изисква Божията законност.
„Почитай баща си и майка си, (това е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята“ (Ефес. 6:1-3).
Т. е. почитанието към родителите е изискване на Божия закон, изисква Божията справедливост и праведност. Родителите са ни отгледали. Някога ние сме се нуждаели от тях и сега по справедливост, когато те се нуждаят от нас, трябва да им отговорим с взаимност. Трябва да им отговорим с взаимност. Това го изисква (Кое?) справедливостта. Това го изисква справедливостта! И тук нямат нищо общо каквито и да било религиозни възгледи. Или има? Когато родителите ни са се грижили за нас, докато сме били малки и когато, извинете, трябвало да сменят и пелени, и камизолки, и т. н., питахме ли какви религиозни възгледи имат нашите родители? И защо изведнъж се развълнувахме, когато сега обратното, трябва да сменяме пелените на родителите си? Защо? Това го изисква справедливостта, казва Писанието.
Затова онзи, който е в различна светлина от светлината на справедливостта и послушанието според Божията заповед, виждайки тази заповед и не изпълнява задължението си пред родителите, за да не изглежда некрасиво, като грешник, нарушаващ петата заповед, трябва да прикрие всичко това с хубав дебел слой грим чрез особена посветеност на Бога. Получава се, че там имало курбан в дар на Бога, който нещо да ме ползва, а тук курбан – ти не споделяш моите религиозни възгледи, не с Бог, а със Сатана, затова е по-добре тези пари, време, средства да похарча за нещо друго в Божието дело. Ще ги похарча за Божието дело. Разновидност на благочестие.
Как мислите, смятали ли се съблюдаващите курбан в дните на Христос за грешници, нарушаващи Божия закон? Не! В никакъв случай. Обратното, те се смятаха за особено праведни хора. Знаете ли, тези, които посвещаваха курбан, ги превъзнасяха и всячески „Ооо… колко са добри“. И, ако имаха почетна дъска, щяха да бъдат записани на почетната дъска, че след смъртта си те дават средствата си. Обратното, смятаха ги за праведни хора. А смятат ли днес за грешници тези, които измислят съвременните курбани и казват, че не помагат, защото те се покланят на идоли? И затова не почитат родителите си. Те са православни. Как мислите, тези хора мислят ли, че в този момент постъпват неправилно и нарушават Божия закон, нарушават петата заповед? Не, не. Обратното, те смятат, че имат едва ли не ревността на Илия на планината Кармил, който свали огън от небето. За такива се смятат в този момент. В собствените си очи изглеждат много добре и по-добри от много други. Но как изглеждат в Божиите очи? Още веднъж да чуем думите на Христос. Той казва:
„Лицемери, (лицемери) добре е пророкувал за вас Исая, казвайки: Тоя народ се приближава до мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; (Защо?) ала напразно Ме почита, проповядвайки учения – заповеди (Какви?) човешки“ (Матей 15:7-9).
А какво правят с Божиите заповеди? – Отстраняват ги. В очите на небето тези хора са грешници, защото нарушават Божия закон, но в собствените си очи тези вярващи са особено набожни праведници, верни на Бога люде.
Каква интересна разлика в оценката имаме? Какъв различен поглед за едно и също действие. И от какво идва тази разлика в оценката? Защо изведнъж, защо изведнъж толкова различно гледа небето на тази постъпка като на грях, а човекът, който го върши, казва: „Не, това е особена праведност“. Всичко е много просто. Тези така измамени от греха хора, така и не познаха греха. Не го познаха в лицето, в духовното му лице. И в резултат си помислиха, че е приятел, а не враг, хванаха го за ръчичка и тръгнаха с него в живота. Имаха неговата външност, т. е. видимите постъпки на собствената си представа, но не знаеха неговия дух, неговите мотиви, не разбраха как изглежда духовният му портрет. И затова, когато дойде в живота им под маската на грима, не го познаха, и го направиха свой приятел, и спътник в живота. Ако мислите, че това е проблем само при евреите в миналото, а в средите на съвременните вярващи изобщо никой не може да бъде измамен, всички всичко знаят, всичко разбират, проверяват, изпитват, много се заблуждавате. Между другото, ако си мислите, че тази заблуда не може да ни подведе, това говори, че нас грехът вече ни е измамил. Ние вече се заблуждаваме, че това с нас не може да се случи. Вижте внимателно думите на Христос:
„Не всеки, който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен…“.
Между впрочем, става дума за Божия закон. По-нататък ще видите, че става дума за него.
„Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи! Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правихме? И тогава ще им кажа открито: Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:21-23).
Прочетените от нас стихове са нагледен пример на самоизлъгали се хора. Те мислят, че правят нещо, предани са на Господ и ще бъдат обезателно спасени. И са изненадани, когато им казва, че никога не ги познавал и никой няма да ги спаси. Те са изненадани: „Как така, а това и това, и това…? Толкова добро сме направили, толкова посветена служба имаме и изведнъж заявяваш, че никога не си ни познавал. Как става така“? Но ги постига същата участ, като участта на лицемерите, както евреите, съблюдаващи курбан, а не Христос. Това ни говори, че и в Новия завет ще има много вярващи хора, които ще мислят, че служат на Бога, ще грешат, но при това ще мислят, че са праведни и спасени. Ще ви кажа даже повече от това. Светът ще бъде разделен на два лагера – малкият лагер е Божият остатък, гоненият Божи остатък и голямо стадо, тези, които ще гонят този остатък. Но при това, убивайки този остатък, ще мислят, че с това служат на Бога. Разбирате ли какво става? Той ще дойде и ще каже: „Никога не съм ви познавал“, и те ще са много изненадани, защото в ревността си са опитвали да направят всичко. Те не са убивали са, борили се за чистотата на вярата. Не, не са убивали, служили са на Бога. А всичко се оказва съвсем различно.
И така, приятели мои, виждаме, че можем да се излъжем и в наши дни. Макар че в Писанието ясно да е показан външния портрет на греха, че е беззаконие, т. е. постъпки в нарушение на Божия закон, при които грехът има свойството да се прикрие с маска под дебел слой грим - посветен в служба на Бога. И вярващите, които не знаят духа на греха, неговата мотивация, психологическия му портрет, често се лъжат, не го познават, и правят в живота си греха свой приятел, макар че трябва да му се противопоставят, и прогонят от дома си, от главата си, от сърцето си.
В Писанието има още едно определение за греха, по-точно допълнение към по-горе споменатото определение на греха, в което се казва, че грехът е беззаконие. Още едно допълнение, вижте:
„И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).
И така, външно можем да разпознаем греха. Как да го разпознаем външно? Ако не желаеш да правиш добро, разбирайки, какво трябва да направиш, тогава си грешник. По-рано с вас вече отбелязахме в проповедите, че всички, у всички грешни хора се запазва разбирането за вършене на добро. Като минимум за децата си, за самите себе си. А какво е светът без нас, любимите, ако не свършим някакво добро. Несъмнено! Затова в Писанието се казва:
„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тем; защото това е законът и пророците“ (Матей 7:12).
Защо ни е казано така? Защото ние добре знаем, как искаме хората да постъпват с нас. Разбирането за добро от страна работи добре у всеки. И така, какво може да бъде по-лесно в определението за греха? Тук курбанът не се нагажда, защото в правенето добро на човека се разбира неговото отношение не към Бога, - на Бог не можете да направите добро, защото не е в пределите на вашия обсег. Помните ли какво каза Христос? „Можете да Ми направите добро, само, ако направите добро (На кого?) на своя ближен“. Непосредствено и пряко на Бога не можете да направите добро, Той не се нуждае от абсолютно нищо. Затова, какво се получава? Ако става дума за добро, несъмнено става дума за нашето отношение към хора. Сега набързо ще уловим този грях. Колко е просто: Не правиш добро на хората - ти си грешник, правиш добро – не си грешник.
„Научете се да струвате добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя; отсъждайте право на сирачето, застъпвайте се за вдовицата“ (Исая 1:17).
„О, човече, казано ти е що е добро и какво иска от теб Господ; да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог“ (Михей 6:8).
Т. е. нас просто ни подтикват към решения за вършене на добро. Трябва да правим добро на нашите ближни, които са около нас. Повече от това, в Писанието ясно се казва, че ако човек върши зло, то е (От кого?) от дявола. А ако върши добро – то е от Бога. Четем:
„Възлюбений, не подражавай на злото, а на доброто. Който прави добро, от Бога е; а който върши зло, не е видял Бога“ (3 Йоан 11).
Каква проста математика – две по две. Правиш добро – юнак, в теб няма грях и е от Бога; правиш зло – ти си от Сатана, у теб няма добро. И така, ако вършиш зло - значи грешиш, ако вършиш добро – значи нямаш нищо общо с греха. Забележете, че при това аз не подразбирам, че правещият добро е безгрешен като Христос. Не за това говорим сега, че ако правиш добро, си безгрешен като Христос. Не става дума за това. И не става дума, че ако си направил добро, след това не можеш да сгрешиш. За това също не става дума. Просто, ако в дадем момент правиш добро, значи в този момент не правиш грях. Вижте какво пише в Писанието:
„Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши“ (Екл. 7:20).
Ясно е, тук не става дума, че вършещият добро вече е безгрешен човек. Не става дума за това. Става дума, че когато в даден момент човек извършва добро, той няма нищо общо с греха, защото добро и зло, са несъвместими като грях и праведност. Ако аз не мога да служа едновременно на двама господари, щом като в даден момент правя добро, значи служа (На кой господар?) на Бога и нямам нищо общо с грях в момента, когато правя добро. Колко просто е всичко! И сега, грях, ти няма да се скриеш от нас! Сега набързо ще те пресметнем. Ако се прави зло – значи грехът е с теб, ако правиш добро – в този момент си свободен от греха. Но така ли е в действителност? Така ли е? Да видим тези стихове:
„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда“ (Матей 6:1, 2).
Как мислите, милостта еднозначно добро ли е или не е добро? Да даваме милостиня, правене на добро ли е или не е добро, ако трябва така да задам въпроса? Несъмнено е добро. Бог ни призовава за това. И повече от това, главното е, че Бог ни призовава да го правим, за да ни очисти от нашите грехове. Бог казва: „Ако проявяваш милосърдие, за да правиш добро на хората, чрез тези твои дела Аз ще те очистя. Ще те очистя от твоите грехове“. Погледнете:
„Който презира (пренебрегва) ближния си, греши; а който е милосърден към сиромаси, блажен е“ (Притчи 14:21).
Презираш, не помагаш на ближния си - ти грешиш. А, ако проявяваш блаженство, помните ли блаженствата? Блажени, блажени, блажени… тези и тези. Това е нещо добро. Оказва се, че е забележително, да се върши добро за милосърдие. Или, ето още един пример, който дава Даниил на цар Навуходоносор.
„Затова, царю, нека то бъде благоугоден моят съвет: изкупи (пусни) греховете си с правда и беззаконията си с милосърдие към бедните; ето, с какво може да се продължи твоят мир“ (Дан. 4:24).
Какво виждате в тези стихове? Ясно е открита истината, че не вършещият добро на бедния греши, а този, който прави добро на беден, даже ако дотогава е грешил, може сам (Какво?) да се очисти от греховете. Написано е: „…изкупи, пусни греховете си с правда и беззаконията си с милосърдие към бедните“. Ясно и еднозначно! Извършеното от нас добро трябва да ни отвърне от нашите грехове. Но от по-горе прочетения стих от Евангелието от Матей ни говори, оказва се, че същият грях, който се крие под маската на курбана, същият този грях се крие под маската на грима милосърдие към бедните. Същият грях, макар че идва под съвършено друг образ при нас. Вижте внимателно тези два стиха и веднага ще видите психологическия духовен портрет на една личност, покрита под различен грим.
„А вие казвате: Който рече на баща или майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, в подарено Богу (курбан), той да не почита баща си или майка си. Така заради вашето предание, осуетявате Божията дума. Лицемери…“.
Лицемери. Матей 15:5-7. Сега ще прочетем втория стих за милосърдие към бедните.
„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата. И тъй, когато вършите милостиня, не тръбете пред себе си, както правят…“.
Кои? Удивително, нали? Оказва се, че психологическият портрет е един и същ. Само дето в единия случай е курбан, а в другия случай – помощ на бедните, милосърдие. А е скрит под една и съща маска - лицемерие.
„…лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалени от човеците. Истина ви казвам, те са получили вече своята награда“ (Матей 6:1, 2).
В дадения случай виждаме, че и в тази, и в другата ситуация под грима се крие грехът лицемерие. Грехът лицемерие. Приятели мои, кажете, може ли изобщо лицемерието да не е грях? А може да не е грях, може да нещо невзрачно, като част от одежда.
Приятели мои, погледнете в каква компания с Писанието се причислява грехът и ще ви стане ясно, кои са негови приятели – на греха, лицемерието.
„И тъй, като оставите всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие (притворство), завист и клевета“ (2 Петр. 2:1).
Вижте в каква компания от приятели се споменава лицемерието – злоба, коварство, завист, клевета, лицемерие. И още един стих – Яков 3:17.
„А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна (непритворна)“ (Яков 3:17).
Всичко, което идва от небето, е нелицемерно и няма нищо общо с клевета, коварство и т. н. Писанието ясно казва, че лицемерието е притворство, грях, с който небето няма нищо общо. Но стиховете от Матей 6 гл. ни говорят, че грехът лицемерие се крие под грима на добро, милосърдие. Т. е. крие се под това, което в Писанието е наречено „праведност“, „добро“, но в никакъв случай грях. И отново наблюдаваме същата картина. Виждаме стихове, които ни говорят за външния вид на греха, но не ни позволяват да видим този страшен престъпник и да го опознаем, защото той хитро и умело се маскира под особена посветеност на Бога – или под милосърдие, или под добро и т. н. И отново, изхождайки от стиховете в Матей 6 гл. виждаме, че по времето на Христос вярващите не разпознаха греха в лицето, не го разпознаха. Хванаха го отново под ръка. Как курбана хванаха под ръка и продължиха; как в леглото го взеха под ръка, и продължиха; как в жертвите на бедните и нищите го взеха под ръка; в молитвата си го взеха под ръка и тръгнаха, и всичко, което правеха, те правят с този приятел – с греха. И при това не виждат, че грехът е до тях и са съучастници в неговото престъплението. Как може? Много важно е, че Христос предупреди последователите Си от опасността да не попаднат в тази уловка на дявола. Той каза, вижте какво казва:
„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците…“.
Вижте, към кого се обръща? Говори на нас, приятели: „Внимавайте да не се случи с вас, както стана с тях, защото всеки може да премине на тяхната страна, да се подлъже и да не познае греха“.
Внимавайте да не вършите делата на правдата, както правеха лицемерите, защото ще станете същите лицемери, измамени. Матей 6:1, 2.
Отново стигаме до извода, че за да познаем греха, да познаем лицето на този престъпник, духовното му лице, не е достатъчно да имаме само описание на външността му. Не е достатъчно. Убил, откраднал, заклал или каквото и да е направил – идолопоклонство… това са външни прояви. В дадения случай под външните прояви виждаме посвещение на Бога с курбан и жертва. Жертва за бедните. Това не е като да убиеш, да откраднеш, разбирате ли? Но и в дадения случай има грях и е прикрит под маската (На какъв грях?) на лицемерие. Духът, духовният му портрет ни е даден тук, в Свещеното писание.
И така, трябва да знаем неговата мотивация, психологическия му портрет. Нужни са ни, за да не бъдем подмамени, както бяха измамени вярващите, за които четохме в Писанието. Те грешаха, живееха с греха, беше техен приятел, заедно с него ходеха по делата си. И двата престъпника бяха свързани, както в групово престъпление. Но при това мислеха, че не вършат престъпление, а отиват да служат на Бога заедно с греха. Каква самоизмама! И мислеха, че са праведни. Знаем, какво казва Писанието за участта на такива. За тях Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал. Не ви познавам“.
Затова, докато сме още живи, докато още е отворена вратата на благодатта, трябва преди всичко заради себе си, за нашето спасение да си нарисуваме тук, в нашия ум, в нашето сърце, портрет, духовен портрет на греха. За какво? Защото, под какъвто и грим да дойде при нас в живота – под грима на змия, на ангел на светлината, Рабсак, приятел, пастор, - под какъвто и образ да дойде, да можем (Какво да направим?) да видим, че зад тази гипсова замазка на грима в действителност се крие грях, нашият враг. Нашият враг! И разбирайки това, познавайки греха, ако обичаме Господ повече от всичко в живота си, да късаме отношения с него. И повече от това, никога да нямаме работа с него, даже, ако преди това сме били измамени (Какво сме правили?), дружили сме, сътрудничели сме си с него.
Следващата тема просто ще посветим на това, с помощта на Божието слово да съставим безгрешен духовен психологически портрет на греха. И ще видим мотивацията за всички престъпления. Зад всички грехове стои една мотивация, една-единствена. И с помощта на тази мотивация ще можете да тествате всяка външност, която застане пред вас, който и да е, и ще можете да определите, грях ли е или не. А научавайки неговата мотивация, ще можете да направите съзнателния си избор с Бог ли сте или против Бог.
Да ни пази Господ Бог от измамите на лукавия. Амин!
Текста на проповедта може да изтеглите ОТТУК!
RSS Feed