Майкъл Маккафри - А вие какво казвате, кой съм Аз? Част 1 (ТЕКСТ)

Моето свидетелство относно Божия Син. През 2017 г. Бог ми зададе въпрос и този въпрос се намира в Матей 16 гл. и там 15 ст. Въпросът е следният:

„А вие какво казвате, кой съм Аз?“ (Матей 16:15).

---

Към онзи момент бях посещавал адвентните църкви в продължение на десетилетие, така че имах свои собствени представи за това кой е Бог. И при това когато ми беше поставен въпросът осъзнах, че отговорът обхващаше много повече отколкото си бях представял или дори мислил преди. Но преди да се впусна в това искам да се върна с десет години назад, до 2007 г., всъщност до 2005 г., когато за първи път предадох живота си на Христос. Онова, което се случи, е че това настъпи чрез измама. Бях тежко измамен. Ако сте преживявали някога голяма измама, ако сте били мамени някога, то вие знаете какво е усещането. Ако не сте – в действителност няма думи, с които да мога да изразя това, които да ви го обяснят подобаващо. Но както можете да си представите, това ви променя. А в Библията четем:

„Сърцето е измамливо повече от всичко, и е страшно болно; кой може да го познае?“ (Еремия 17:9).

Размишлявах относно Писанието и осъзнах, че личността, от която има най-голяма вероятност да бъдете измамени, в цялата вселена, сте самите вие. Причината за това е, че сърцето е измамливо повече от всичко. И преминаването през това преживяване на измаменост беше трудно, но в крайна сметка беше благословение, защото ме доведе при Христос. И това преживяване ми беше дало любов към истината. Спомням си много ясно нощта, в която паднах на колене и се молих на Бога за истината. Не ме интересуваше каква беше истината, но знаех, че искам да я узная. Именно поради това преживяване Господ ми даде любов към истината. Тогава беше по-лесно, лично за мен, когато изучавах Библията да мога да оставя настрана своите предубеждения и предразсъдъци и действително да разгледам доказателствата, защото каквото и да казваше Библията знаех само едно, а именно: че исках да узная какво означаваше тя и какво беше истина, защото не исках да бъда отново измамен, тъй като знаех какво е усещането. Това преживяване оформи подхода ми в изследването на въпроса:

„А вие какво казвате, кой съм Аз?”

Връщаме се на 2017 г. Този въпрос достигна до мен, когато приятелка ми беше изпратила съобщение по „Фейсбук“ и въпросът, който зададе, се състоеше от едва седем думи:

„В какво вярваш по отношение на Триединството?“

Първият ми отговор беше, че просто споделих с нея онова, което знаех по онова време. Написах ѝ следното:


„Беше ли Исус физически вкаран в съществуване от Отец? Ами, това изглежда е паднал човек да прилага падналата си логика за духовни неща, за които нямаме подобаващо разбиране. Тогава защо да отиваме там? ... Да екстраполирането отвъд това означава да дръзнем да излезем извън параметрите на откровението – поне доколкото ми е известно.“

Причината да ми бъде зададен този въпрос през 2017 г. беше, че през април или май онази година темата беше разисквана по „Фейсбук“ и хора споделяха публикации за това кой е Бог, и хора споделяха проповеди, така че тези неща бяха попадали в новинарската страница, тъй като това бяха въпроси, разглеждащи се главно в църквата. Но причината тези неща да се разискваха беше заради известно гонение, която се състоеше, и не е нужно да се впускам в обстоятелствата на всичко това. Но действително искам да споделя следния цитат:

„Бог възнамерява истината да бъде изведена на преден план и да стане тема на изследване и разискване, дори и чрез презрението, което ѝ се нанася. Умовете на хората трябва да бъдат пробудени: всеки спор, всеки укор, всяко усилие за ограничаване на свободата на съвестта са Божии средства за събуждане на умове, които иначе може би биха останали в летаргията си“ („Мисли от планината на благословението“, стр. 33, пар. 2).

Именно моят ум биваше пробуждан. И както казах, бях в Адвентната църква в продължение на десет години в онзи момент и никога не бях изучавал напълно темата за това кой е Бог. Когато ми беше зададен този въпрос,

„в какво вярваш по отношение на Триединството,“

след като бях споделил отговора си със своята приятелка изминаха две седмици и Бог връщаше този въпрос в ума ми, с въпроси като:

„Какъв, какъв в действителност е правилният отговор относно темата за Триединството?“ „Каква е истината?“

И честно казано не знаех напълно дали съм прав. И все пак това очевидно беше важна тема и знаех, че трябва да я проуча. Така че през 2017 г. започнах да правя именно това. Подходът ми към изучаването на темата беше просто да се опитвам да получа известна гледна точка и исках да разбера в какво вярвали пионерите, адвентисти от седмия ден, и как чели и разбирали те различни библейски стихове и изявление на Духа на пророчеството. Също така очевидно исках да изучавам Библията, за да видя какво има да каже Библията и исках да проуча в какво вярваше настоящата Църква на адвентистите от седмия ден по отношение на това кой е Бог, защото изглеждаше, че тяхната гледна точка се различава от тази на пионерите. Исках също така да проуча гледната точка на Католическата църква като отправна точка. И наистина исках да се намирам на място, на което да мога да разбера всяка гледна точка и начина, по който те подхождаха към библейските стихове и това как те разбираха нещата, и тогава и само тогава, след като бях разбрал тяхната гледна точка, щях да се намирам на място, на което да мога да реша, вероятно, какво е вярно. И когато започнах да изучавам темата за това кой е Бог не се чувствах всъщност застрашен от нея, защото не мислех всъщност, че онова, в което вярвах, е в опасност. Започнах да изучавам темата като напълно очаквах онова, в което вярвах, вероятно да се промени малко, но че в основни линии не е неправилно. И така, именно с тази гледна точка се впуснах в това изследване. Искам да отделя един момент и просто да поговоря за това защо това е от толкова голямо значение. Знаем, че Бог издигна Църквата на адвентистите от седмия ден с конкретна цел. Тя беше вкарана в съществуване, за да изпълни поръчение; и това поръчение е дадено в „Свидетелства към църквата“, том 9, стр. 19. Ето какво беше казала сестра Уайт:

„В особен смисъл адвентистите от седмия ден са поставени в света като стражи и носители на светлина. На тях е поверено последното предупреждение към един погиващ свят. Те биват осветени от чудна светлина, излъчвана от Божието слово. На тях е дадено дело от най-тържествена важност – прогласяването на първата, втората и третата ангелска вест. Няма друго дело, което да е с толкова голямо значение. Те не бива да допускат нищо друго да поглъща вниманието им. Най-тържествените истини, поверявани някога на смъртни, са ни дадени, за да ги прогласим на света. Прогласяването на тези истини трябва да бъде делото ни. Светът трябва да бъде предупреден и Божиите люде трябва да бъдат верни на повереното им доверие“ („Свидетелства към църквата“, том 9, стр. 19).

Прогласяването на трите ангелски вести е най-тържественото дело, поверявано някога на смъртни. И това дело беше поверено конкретно на Църквата на адвентистите от седмия ден, за да го даде на света. И това не е просто интелектуална вест – трите ангелски вести трябва да бъдат откровение. Например, знаем, че Първата ангелска вест ни заповядва да се боим от Бога и да въздаваме слава на Него, а знаем, че да въздаваме слава на Бога означава да представяме Неговия характер. В „Притчи Христови“, стр. 415 четем:

„Последните лъчи милостива светлина, последната вест на милост, която да бъде дадена на света, е разкриване на Неговия любящ характер. Божиите чада [адвентистите от седмия ден, в контекста, в който говорим] трябва да изявяват Неговата слава“ („Притчи Христови, стр. 415).

И, разбира се, именно така въздаваме слава на Бога – чрез разкриване на Неговия любящ характер. А разкриването на Божията любов трябва да бъде изявено в адвентистите от седмия ден и да бъде една последна демонстрация на Божия характер пред ангели и пред човеци. И чрез това откровение земята трябваше да бъде осветена от Неговата слава, в изпълнение на обещанието в Откровение 18:1. Това поръчение за занасяне на трите ангелски вести на света и представяне на Неговия характер зависи изцяло от едно, а именно: да познаваме Бога „правил-но“. И именно това ни се казва от сестра Уайт в „По стъпките на Великия Лекар“, в главата „Истинско познание за Бога“. Искам да прочета изявлението от стр. 409, пар. 3 – тя казва:

„Подобно на своя Спасител ние сме в този свят, за да извършваме служба за Бога. Тук сме, за да се уподобим на Бога по характер и чрез живот на служене да Го разкрием на света.“

И това, отново, е причината, поради която Бог се намеси в човешката история през 19 в. и издигна движение от хора, наречени „адвентисти от седмия ден“; и именно това е предназначението ни. В продължение сестра Уайт показва условието, от което зависи изпълнението на това поръчение – тя казва:

„За да бъдем съработници на Бога, за да се уподобим на Него и да разкрием Неговия характер...“

А току-що видяхме, че това беше последната вест на милост, която да бъде дадена на света – разкриване на Неговия любящ характер. И така, тук четем:

„...за да се уподобим на Него и да разкрием Неговия характер ние трябва да Го познаваме правилно. Трябва да Го познаваме така, както Той разкрива Себе Си. Едно познаване на Бога е основата на всяко истинско възпитание и на всяка истинска служба. То е единствената защита против изкушението. Само това може да ни уподоби на Бога по характер. Това е познанието, от което имат нужда всички, които работят за въздигането на своите съчовеци. Преобразяването на характера, чистотата на живата, ефикасността в служенето, придържането към правилни принципи, всички те зависят от едно правилно познание за Бога. Това познание е основната подготовка както за този живот, така и за бъдещия“ („По стъпките на Великия Лекар“, стр. 409).

Следователно, ние сме тук, за да Го разкрием пред света. А боговдъхновените думи „за да“ показват, че условието, което трябва да бъде изпълнено, за да „станем като Него“ и да „разкрием Неговия характер“, е че „трябва да Го познаваме правилно“. И „единствено това“, т.е. нищо друго, нищо повече и нищо по-малко, „може да ни направи като Бога по характер“. Отново условието, необходимо, за да изпълним поръчението по прогласяване на трите ангелски вести и представяне пред света на Христовия характер е повторено:

„...всички те зависят от едно правилно познание за Бога.“

Следователно, за да изпълни църквата ни това поръчение, то налага да познаваме Бога правилно. А „да Го познаваме правилно“ означава „да Го познаваме така, както Той разкрива Себе Си“.

Има някои неща, които научих за разбирането на църквата за Бога, с които бях напълно незапознат, преди да започна да изучавам темата. За мен нещата, които открих, бяха изненадващи, дори след десет години пребиваване в църквата, защото темата за това кой е Бог, имам предвид детайлите, в действителност никога не се обсъждат. А вярвам и знам, че повечето, ако не и всички адвентисти от седмия ден, са еднакво незапознати с тези неща колкото бях аз. И при все това тези неща оказват критично значение върху разбирането ни за Бога.

И така, когато си помисля за своя отговор към приятелката ми относно Триединството и за начина, по който ѝ писах, „доколкото разбирам, възприемам темата като такава, която е най-добре да не се дефинира по-нататък, отколкото я е дефинирал за нас Бог“, сега мога да ви кажа, че грешах. Напълно грешах. И не бях в грешка понеже трябва да дефинираме Бога отвъд разкритото, бях в грешка защото не разбирах онова, което Бог беше разкрил, бях в грешка защото не разбирах онова, което Бог беше разкрил. И има много неща, които бих желал да споделя, като ако трябваше да споделя всичките това щеше да отнеме часове. Така че в това видео искам да споделя някои от по-дълбоките откровения, които имах – някои от тях бяха много хубави неща, а някои – много предизвикателни. Но вероятно най-изненадва-щото, което научих при изучаването на тази тема, беше, че Църквата на адвентистите от седмия ден не вярва, че Исус е Божият Син. Бях чувал това преди и беше нелепо. Дори не можех да поддържам тази идея – беше толкова нелепа за ума ми.

„Църквата на адвентистите от седмия ден не вярва, че Исус е Божият Син ли? Разбира се, че вярва.“

И тя открито казва, че вярва. И, разбира се, Библията и писанията на Елън Уайт разкриват в изобилие, че Исус е Божият Син. Но само за да разбера в какво вярва Църквата на адвентистите от седмия ден относно Божия Син, се обърнах към изданията на самата църква, включително и към някои изявления от Библейския изследователски институт, на който е поръчано от Църквата на адвентистите от седмия ден да обяснява и отстоява теологията ѝ. Прочетох следното изявление:

„Образът баща-син не може да бъде приложен буквално за божествената родствена връзка баща-син в рамките на Божеството. Синът не е естественият, буквален Син на Отец. Едно естествено дете има начало докато в рамките на Божеството Синът е вечен. Терминът „Син“ се употребява метафорично, когато се прилага за Божеството.“ (http://www.adventistbiblicalresearch.org/materials/godgodhead-jesus-christ/question-sonship)

Исус е Божият Син метафорично, но не в действителност ли? Това не ми прозвуча здраво обосновано, от библейска гледна точка или от каквато и да е гледна точка. Но при все това продължих да намирам други изявления, като например това:

„От Писанията може да се подразбере, че когато Божеството съставило спасителния план в някаква точка от вечността на миналото, Те също така заели определени позиции, или роли, за да изпълнят клаузите на плана“ (пастор Франк Б. Холбрук, „Знамения на времето“, юли 1985 г., „Честни отговори“).

Като разширим тази представа за изпълнението на роли, прочетох следното в „Адветист Ривю“ от 31 октомври 1996 г. – там се казва:

„За да изкорени греха и бунта от вселената и да възвърне хармонията и мира, едно от божествените Същества приело и навлязло в ролята на Отец, друго – в ролята на Сина“ (Гордън Дженсън, „Адветист Ривю“, 31 октомври 1996 г.).

И така, заключението, че Исус не бил в действителност Син, а просто едно от три съвечни, съравни същества, навлизащо в ролята, на която беше приписано названието „Син“ – не бях сигурен какво да правя с това, но то не изглеждаше да е в съзвучие с онова, в което вярвах по онова време.

В сп. „Министри“ от 1992 г. се казваше следното:

„Названието „Син“ се отнася за Неговото навлизане във времето и съвсем не отрича вечния Му произход. Има споменавания на „синовност“ в Стария завет, но те винаги са в очакване на въплъщението“ (Дж. Р. Хофман, сп. „Министри“, „Дали Исус е Йехова, Бог?“, юни 1982 г., пар. 24).

Така че когато църквата казва, че Исус е Божият Син, онова, което разбира тя в действителност, че означава това, е че Исус е просто едно от три съвечни същества навлезли в едно метафорично изпълнение на роли, при което едно божествено Същество нарекло Себе Си „Отец“, а друго божествено същество нарекло Себе Си „Син“, когато в действителност това не са нито Отец, нито Син. Бях изненадан и шокиран, че Църквата на адвентистите от седмия ден фактически отхвърля Исус Христос да е Божественият Син на Бога. Тя отхвърля Исус да е Божият Син, а заявява, че това било просто метафорично изпълнение на роли или название, което приел, когато бил роден във Витлеем. За мен това беше шокиращо, предполагам понеже не бях запознат с него. Не бях запознат със становището на църквата по този въпрос. И при все това се чудех как е възможно това да е правилно, как е възможно това да е вярно. Имам предвид, дали отново бях измамен? Първият текст, който ми дойде на ум, беше, разбира се, Йоан 3:16:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот...“ (Йоан 3:16, 17).

Мислех си: възможно ли е този текст в действителност да означава нещо по-различно от онова, което казва? Но тогава прочетох следващия стих:

„Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:16, 17).

В Йоан 3:16, 17 се казва, че Бог дал Своя Единороден Син. И така, как можеше Той да направи това, ако нямаше Син, Когото да даде? Тогава умът ми се насочи към текста в Библията, в който се заявява, че Исус е Синът – там, където, забележете, самият Бог проговори от небето и каза, в Матей 3:17:

„И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17).

И подобно, при Преображението, четем:

„...и ето из облака глас, който каза: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте“ (Матей 17:5).

Тук имаме два случая, в които самият Бог обяви Исус за Свой Син, гласно, от небето. Когато Бог каза, че Исус е Негов Син, имаше ли предвид онова, което каза? А ако не, защо не каза онова, което имаше предвид? Тогава видях и следния стих в Лука 4 гл.:

„И дяволът Му каза [на Исус]: Ако си Божият Син, заповядай на този камък да стане хляб“ (Лука 4:3).

Четейки този стих видях нещо, което не бях виждал преди: това изкушение не се отнасяше толкова за хляба и Христовия глад, колкото за Неговата синовност. Четем това от сестра Уайт, когато коментира този стих. В „Конфронтация“, стр. 40 тя казва:

„Сатана се ласкаеше с мисълта, че би могъл да подтикне Христос да оспори изговорените от небето думи при Неговото кръщение. [а си припомнете, че тези думи бяха: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“] Ако можеше да Го изкуси да се усъмни в синовността Си и да оспори истинността на словото, изговорено от Неговия Отец, той щеше да спечели огромна победа“ („Конфронтация“, стр. 40, пар. 2).

След като прочетох това изявление внезапно осъзнах, че именно Сатана стоеше зад движението за хвърляне на съмнение върху Христовата синовност. Сатана не успя да спечели победа над Христос, но дали е спечелил победата над Христовата църква? При изучаването на темата сякаш ставаше земетресение в разбирането ми за това кой е Бог. Теологичното ми разбиране, основата, която имах, се пропукваше и разпадаше. И все пак това не бяха основата или вярванията, които бях придобил от Писанието, а беше всъщност основата на учението на църквата. Знаем, че Библията нарича Исус „Син“ дори преди Неговото човешко рождение. Вземете предвид Навуходоносор, когато видя четвърта фигура, приличаща на Божия Син, в огнената пещ.

В Притчи 30:4 Соломон каза:

„Кой е утвърдил всички земни краища? Как е името Му и как е името на сина Му? Кажи, ако го знаеш!“ (Притчи 30:4).

Следователно, Соломон ни казва, че земята била създадена от Отец и Неговия Син дори преди човешкото рождение на Исус във Витлеем. Това би влязло в противоречие с разбирането на църквата, че Той приел названието „Син“, когато станал човешко същество.

„Славата на евангелието е, която трябва да бъде основана на принципа на възвръщане у човешката раса на божествения образ чрез постоянна изява на благотворителност. Това дело започна в небесните дворове [следователно, ето я отправната точка във времето за останалата част от изявлението: в небесните дворове]. Там [т.е. в небесните дворове] Бог реши да даде на човешките същества безпогрешно доказателство за любовта, с която гледаше на тях. Той „толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ [Йоан 3:16]… За да осъществи напълно този план, беше решено Христос, Единородният Божий Син, да отдаде Себе Си в жертва за грях. Каква връв може да измери дълбочината на тази любов?“ („Съвети относно здравето“, стр. 222).

Тук искам да забележите, че Христос е наречен „Божий Син“ дори преди да е отдал Себе Си в жертва за грях. Понеже думата „да [отдаде]“ посочва бъдеще време, т.е. това отдаване на Себе Си още не се беше състояло. Беше решено, ако човекът падне в грях Христос да отдаде Себе Си в жертва. И при все това в онзи момент, „в небесните дворове“, преди Христос да бе отдал Себе Си, Той е наречен „Божият Син“. В допълнение, това заявление за Христовата синовност много преди Неговото човешко рождение е свързана с Йоан 3:16 – това, че Бог даде Своя Единороден Син.

„Бог е дал на света и ангелите доказателство за неизменния характер на Своята любов. Той щеше да се раздели със Своя Единороден Син, да Го изпрати на света...“ („Ръкописи“, том 14, стр. 86).

Така че тук отново виждаме, че Исус е наречен „Единородния Син“ преди да е бил изпратен в света. Отново сестра Уайт казва:

„Как е възможно безпомощното бебе във витлеемската ясла все пак да е Божественият Син на Бога?“ („Младежки наставник“, 21 ноември 1895 г., „Детският живот на Исус“, номер 1).

С други думи, когато беше роден във витлеемската ясла Исус беше „все пак божествения Син на Бога“, което означаваше, че Той беше Божият Син преди да бъде роден във витлеемската ясла. Отново, тя казва:

„Докато беше Син на човешко същество, Той стана Божият Син в нов смисъл“ („Избрани вести“, кн. 1, стр. 226, пар. 2).

Следователно, ако Исус при Своето човешко раждане е станал Божият Син „в нов смисъл“, това означава, че преди човешкото си раждане Той все още бил Божественият Син на Бога в първоначалния смисъл.

В „Копнежът на вековете“ четем:

„Бог бе обещал да даде Първородния на Небето, за да спаси грешника“ („Копнежът на вековете“, стр. 51, пар. 1).

Освен това тя казва:

„Той се движеше между тях с достойнството и властта на роден в Небето Цар“ („Свидетелства към църквата“, том 5, стр. 253).

Отново, още едно споменаване на това, че Христос е роден на Небето, за Неговата божествена синовност, много преди да стане Човек:

„Ако Бог можеше да промени този закон, за да бъде той приспособен към човека в неговото паднало състояние, нямаше ли Той да е направил това и да е задържал Своя Единороден Син в небето? Определено щеше да го е направил“ („Библейско ехо“, 8 февруари 1897 г., пар. 3).

Отново ясно, безпогрешно доказателство, че Христос бил „Единород-ният Син“ на Бога „в Небето“, преди да стане човешко същество. Тези изявления и други подобни правят невалидно настоящото учение на Църквата на адвентистите от седмия ден, че всички споменавания на това, че Христос е Син са в очакване на Неговото човешко рождение. При изследването на тези неща осъзнах, че Библията и сестра Уайт са в хармония помежду си и че и двете са в разрез с настоящите учения на Църквата на адвентистите от седмия ден.

Следващото, което видях, е нещо, което не знаех, когато започнах да изучавам темата. Попаднах на нещо в Духа на пророчеството, което наистина постави до голяма степен в перспектива целия този спор за това кой е Бог, и то беше следното: че този спор относно Христовата синовност всъщност започнал в небето. Погледнете следното изявление от Ръкопис 86 – 1910 г. Сестра Уайт казва:

„Луцифер водеше борба; той притежаваше слава в небесните дворове, но се бореше за Христовото място на втори по чин след Бога. След това той пожела да бъде Бог, но не можеше да придобие това.“

Ето я причината – тя казва:

„Христос беше единородният Божий Син и Луцифер, онзи славен ангел, поведе война по въпроса докато се наложи да бъде хвърлен на земята“ (Ръкопис 86 – 1910 г. (21 август 1910 г.), пар. 30).

Лично за мен това изявление беше наистина шокиращо, защото показваше, че първият бунт на дявола беше да „поведе война по въпроса“ за това, че Христос е „Единородният Божий Син“. Луцифер искаше да бъде Бог, а причината, поради която не можеше да бъде, беше защото Христос беше Единородният Син на Бога. Луцифер не беше роден от Бога; той не беше Божият Син, не излезе и не дойде от Бога както Христос. Беше налице разграничение между двамата: между Христос и Луцифер. Даденото в Духа на пророчеството разграничение е, че Христос беше Единородният Син на Бога, а Луцифер не беше. Луцифер беше сътворено същество. В опита си да обоснове аргумента си против Бога задето беше изключен от Божеството, щеше да се наложи Луцифер да покаже, че Христос не е наистина Син. Това е войната, която поведе той в небесните дворове. В допълнение ни се казва, че тази война против това, че Христос е Единородният Божий Син, е причината, поради която Луцифер и неговите ангели трябваше да бъдат изхвърлени на земята. Знаем, че тази война в небето започна относно Божия закон, а, разбира се, Първата заповед е да нямаме други богове освен Него. Като сваляше Христос от престола, като отстраняваше Христовата синовност, той по същество създаваше друг бог. А, разбира се, богът, когото желаеше да създаде тук, беше самият той.

Като доразвива представянето на бунта на Луцифер против Христовата синовност, сестра Уайт ни дава следното невероятно изявление – тя казва:

„Ангели бяха изгонени от небето поради това, че не желаеха да работят в хармония с Бога. Те паднаха от своето възвишено положение, защото желаеха да бъдат въздигнати. Те бяха започнали да въздигат себе си и забравиха, че красотата на техните личност и характер идваше от Господ Исус. Този факт ангелите желаеха да прикрият – че Христос беше Единородният Божий Син, и те започнаха да считат, че не трябва да се съветват с Христос. Един ангел започна борбата и продължаваше докато настана бунт в небесните дворове сред ангелите. Те се надигнаха поради хубостта си“ (Писмо 42 – 1910 г., пар. 3).

В това изявление Христовата синовност не е метафорична, тя е „факт“. „Този факт,“ казва тя, „ангелите желаеха да прикрият“, като фактът е, „че Христос беше единородният Син на Бога“. Следователно, Христовата синовност не само е „факт“, но беше „факт“, което означава, че Той вече беше такъв. Това не беше бъдещо приложение – че Той щеше да стане Божият Син, когато щеше да стане човешко същество. Вече беше „факт“, че Христос беше Единородният Божият Син в Небето, когато ангелите и Луцифер се разбунтуваха против Бога. Виждаме действителността на Христовата синовност изразена отново в друго изявление, когато сестра Уайт казва:

„Когато Христос обяви първоначално пред небесното множество Своите мисия и дело в света, Той заяви, че трябва да напусне Своето положение на достойнство и да прикрие святата си мисия като приеме подобие на човек, когато в действителност Той беше Синът на безграничния Бог“ (Писмо до Дж. Х. Келог, Писмо номер К-303, 29 август 1903 г.).

Това изявление напълно и изцяло подкопава всяка представа, че Христовата синовност е свързана с Неговото човешко рождение, когато Той бил въплътен, защото в изявлението четем, че Той, Христос, заяви, че трябва да напусне Своето положение на достойнство и да прикрие Своята свята мисия като приеме подобието на човек, което означаваше, че приемането на подобието на човек беше все още в бъдеще време, все още предстоеше. В този момент Исус все още, когато първоначално обяви пред небесното множество Своите мисия и дело в света, все още не беше станал Човек. И при все това в този момент, когато обяви мисията Си пред ангелите, Той беше „наистина“ „Синът на безграничния Бог“. За божествената синовност на Христос е казано от страна на сестра Уайт, че преди Той да приеме подобието на човек е била „действителност“ и „факт“, и следователно не може никак да бъде съвместена с тази представа, че Неговата синовност е метафорична или изпълнение на роля, или символ. Представи като тези са напълно и изцяло в разрез с Библията и Духа на пророчеството. Тези изявления, и особено отнасящите се войната на Луцифер против Христовата синовност, наистина бяха кристално ясни като показваха отново, че усилието за подкопаване на Христовата синовност, за хвърляне на съмнение върху думите, изговорени от Небето от Бащата на Христос, „Този е Моят възлюбен Син“, усилието да се „прикрие фактът“, че Христос беше Божият Син, когато по онова време Той действително беше „Синът на безграничния Бог“, всички тези нападения против Христовата синовност идват от неприятеля на душите.

Следващото изявление, което искам да споделя, което продължава да доразвива представянето на тази война против Христовата синовност, е всъщност отговорът на Отец на тази война от страна на Луцифер. То показва как Бог отговаря на нападенията на Луцифер относно Христо-вата синовност. Доколкото ми е известно, това е най-авторитетното от всички изявления на Духа на пророчеството по темата за Христовата синовност. Мисля, че ще бъдете удивени, когато погледнете изявлението от тази гледна точка – дали Исус е наистина Божият Син преди да стане човешко същество. Ето го изявлението – в „Патриарси и пророци“, стр. 36 четем:

„...да оспори върховенството на Божия Син...“

Припомнете си, че върховенството на Божия Син беше поради това, че Той беше Единородният Син, както прочетохме по-рано. Така че ето откъде идва Христовото върховенство. И така...

„Това бе целта на този княз на ангелите: да оспори върховенството на Божия Син и по този начин да обвини Твореца и да всее недоверие в Неговата мъдрост и любов. Към тази цел той възнамеряваше да насочи силата на своя превъзходен ум, който след Христовия бе пръв между Божието множество. Но Този, Който искаше волята на всички Негови творения да бъде напълно свободна, не остави никого непредупреден за объркващата софистика, чрез която би могло да се направи опит бунтът да бъде оправдан.“

Следователно, тук отново виждаме, че тази война на Луцифер против върховността и синовността на Христос беше опит той да оправдае себе си в претенцията си за божественост, в претенцията си, че е подобен на Бога. Но сестра Уайт продължава:

„Преди да започне великата борба всички трябваше да имат ясна представа за Божията воля, Чиято мъдрост и доброта бяха изворът на всичката радост. Царят на всемира [Бог]...”

„Царят на всемира събра при Себе Си небесните множества и им изложи истинското положение на Своя Син; показа им връзката, която Той поддържа с всички сътворени същества.“

Направете пауза за момент. Представете си това мислено. Царят на всемира, Бог, събра цялото небесно множество, всички ангели, всички херувими, всички сътворени живи същества, десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди ангели, херувими и други същества, всички бяха събрани заедно пред Царя на вселената. Защо? За да „им изложи истинското положение на Своя Син“. Причината това да е от значение е защото Луцифер разпространяваше лъжи, които подкопаваха истинс-кото положение на Божия Син. Можете да видите, че спорът тук, състоящ се в претенцията на Луцифер за божественост, се основава на лишаването на Христос от Неговата синовност. За да оправдае претен-цията си за божественост, Луцифер трябваше да покаже успешно, че Исус не е наистина Божий Син. Паралелите с точно тази тема, която се разисква оживено в църквата ни днес, са забележителни – че великата борба между Христос и Сатана сега, в своя завършек, се отнася за същите въпроси, които бяха поставени в началото на великата борба в небето.

И така, тук Монархът на вселената, Бог, е събрал всички сътворени [небесни] жители, всички сътворени същества, за да изложи истинското положение на Своя Син. Тук предстои да видим какво казва Той. Сестра Уайт продължава:

„Божият Син споделяше трона на Отца и славата на вечния Самосъществуващ обкръжаваше и двамата [Отец и Сина – не три същества, „обкръжаваше и двамата“]. Около трона се събраха святите ангели - огромно, безкрайно множество - „десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди“ (Откр. 5:11), най-възвишените ангели, служители и подчинени, радващи се в светлината, падаща върху тях от присъствието на Божеството. Пред събраните небесни обитатели Царят заяви [т.е. Бог заяви], че никой освен Христос - Единородният на Бога - не може да прониква напълно в Божиите намерения и на Христос е поверено да изпълни могъщите съвети на Неговата воля. Божият Син бе изпълнил волята на Отца в създаването на всички небесни множества и на Него, както и на Бога, те дължаха почит и вярност. Христос щеше да упражни Божествена сила при сътворяването на земята и на нейните обитатели. Но във всичко това Той нямаше да потърси власт или себевъзвишаване, противно на Божия план, но щеше да възвеличи славата на Отца и да изпълни Неговите намерения на благодат и любов“ („Патриарси и пророци“, стр. 36).

Това е най-значимото изявление, за което знам, относно Христовата синовност. Бог е събрал всички сътворени същества и цялата вселена, за да изложи истинското положение на Своя Син, с оглед на борбата против Неговия Син, която се водеше от Луцифер и неговите ангели. Тогава е от значение, че Бог, при излагането на истинското положение на Своя Син, заявява пред всички сътворени жители, че Исус е „Единород-ният на Бога“. Следователно, Бог заявява, преди създанието на земята (защото сестра Уайт казва, че Христос все още (бъдеще време) предстояло да упражни божествена сила при създаването на земята). И така, ако земята не е била сътворена, Той все още не е станал човешко същество. И при все това при излагането на истинското положение на Своя Син Бог заявява на всеослушание на целия всемир, че Христос е „Единородният на Бога“ и Го нарича „Божият Син“. Така че всяко нещо, което противоречи на това, е лъжа. Кой хвърли съмнение относно думите на Бога, изговорени при Христовото кръщение, „Този е Моят възлюбен Син“? Кой се стремеше да прикрие „факта“, че Христос е „Единородният Божий Син“? Кой се стремеше да хвърли съмнение относно истинското положение на Божия Син, за да оправдае себе си във войната си против Бога и своята претенция да бъде подобен на Всевишния? Луцифер! И всяко учение, което би подкопало истинността на Христовата синовност, на това, че Христос е „Единородния Божий Син“, дори преди създанието на света, е луциферианство, учение на Луцифер. И при все това откриваме, че тази бесовска доктрина се поучава в църквата ни.

Ако желаем да представяме Христос пред света и да прогласяване на последната вест на милост към света, която е откровение на Неговия любящ характер, ще трябва да имаме правилно разбиране за това кой е Бог и кой е Неговият Син. Не е чудно, тогава, че докато тази велика борба се придвижва към завършек Сатана би удвоил усилията си да прикрие „факта“, че Христос е „Единородният Божий Син“. Но също така виждаме, че сега Бог действа по грандиозен начин, за да възстанови това разбиране на Своите люде, за да могат те да изпълнят даденото им поръчение. Лично за мен е забележително, че с такова авторитетно изявление пред цялата вселена адвентисти от седмия ден или който и да било все още биха приемали думите на своите проповедници, пастори и религиозни водачи пред думите на Монарха на вселената. Чии думи са авторитет за нас?

„Ако приемаме свидетелството на човеците, свидетелството на Бога е по-важно; защото това, което Бог заявява, е, че Той е свидетелствал за Сина Си.“

Следователно, Бог е свидетелствал за Сина Си. Тогава четем:

„Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва в Бога, направил Го е лъжец, защото не е повярвал на свидетелството, което Бог е свидетелствал за Своя Син“ (1 Йоаново 5:9, 10).

Това е мощен стих, защото именно това се случва в християнството днес – хората приемат думите на своите пастори и проповедници като авторитет и въз основа на тези думи отхвърлят свидетелството, с което Бог е свидетелствал за Своя Син. И така, когато приемем думите на човеци, че Исусовата синовност е метафорична, или изпълнение на роля, че не е действителна, ние „правим Бога лъжец“, защото по същество не вярваме на свидетелството, с което Бог е свидетелствал за Своя Син. Следователно, Бог е свидетелствал многократно чрез собствения Си глас, че Исус е Неговият Син; и който не вярва на Бога Го е направил лъжец. И така, вие ми кажете: дали доктрината за Триединс-твото, поддържана от адвентистите, прави Бога лъжец?

„Най-ясно разкритите в Библията истини са забулени в съмнение и тъмнина от учени мъже, които под предлог, че притежават голяма мъдрост учат, че Светото Писание имало едно мистично, тайнствено, духовно значение, което не било видимо в приложения език. Тези мъже са фалшиви учители. На такива Исус заяви: „...не знаете Писанията, нито силата Божия“ (Марко 12:24). Езикът на Библията трябва да се разбира според неговото явно значение, освен ако е употребен някой символ или библейски израз... Ако човеците искаха да приемат Библията както тя гласи, ако нямаше фалшиви учители [които да подвеждат и объркват умовете им], тогава щеше да се извърши едно дело, което би радвало ангелите и би довело до истинското Христово стадо хиляди и десетохиляди, които сега живеят в тъмнина“ („Великата борба“ (1888), стр. 598, пар. 3).

Не е ли това съвършено описание на онова, което поучава църквата като казва, че синовността на Исус е метафорична, или изпълнение на роля? Когато Бог нарича Исус Свой „Син“, те казват:

„Не, не, не, Той не е наистина Негов Син, а е Негов Син в метафо-ричен план.“

Онова, което казват те с това, е че има мистично или духовно значение на думите, което не е в приложения език. И така, това по същество е приемане, че Божиите думи означават нещо друго, различно от онова, което казват. Така че именно това бихме нарекли „отмахване на истините на Библията чрез придаване на духовно значение“. И, отново, като подчертава тази представа, тя казва:

„Ако човеците искаха да приемат Библията както тя гласи“, нямаше да има „фалшиви учители“, които да подвеждат и объркват умовете им. Така че е необходимо да направим именно това – да приемем Библията както гласи и както каза сестра Уайт в „По стъпките на Великия Лекар,“ е необходимо да разбираме Бога „така, както Той разкрива Себе Си“ (стр. 409).

Следователно, когато Бог нарича Исус Свой „Син“, Исус е точно това, „Божият Единороден Син“. И така, при изучаването на темата през 2017 г. това че Исус е Божий Син не беше изненадващо за мен. Винаги бях вярвал, че Исус е Божият Син. Приемах Библията както гласи и всъщност никога не съм знаел друго, докато не започнах да изучавам какво поучаваше църквата по темата. В действителност именно учението на църквата беше изненадващо за мен. Но моето преживяване при изучаването на темата за Светия Дух беше точно обратното. Вярването ми за това кой е Светият Дух беше в хармония с онова, което поучаваше и вярваше църквата – че има трета единица, или личност, или същество, различна от Отец и Сина, наречена „Свети Дух“. Но онова, което открих при изучаването на тази тема, за Светия Дух, беше, че Библията и Духът на пророчеството всъщност поучаваха различен възглед спрямо онова, в което вярвах аз. Затова опитът от моя страна да разбера другия възглед за това кой е Светият Дух беше предизвикателство, тъй като бях така свикнал да разбирам текстовете, отнасящи се за Светия Дух, по един начин, и бях правил това откакто бях започнал да чета Библията. Тогава внезапната промяна на начина, по който чета текстовете, така че да гледам на тях от различна гледна точка, беше донякъде предизвика-телство; и според мен тя е такава и за други хора, когато се опитват да разберат какво виждат нетринитаристите относно Светия Дух. Например има такъв текст при кръщението на Исус:

„И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:16, 17).

В ума ми имаше ясно разграничение на три лица, или същности. Имаше Бог в небето, Исус във водата и Духа, третото лице на Божеството, спускащ се като гълъб над Христос. И относно третото лице на Божеството има има и такова изявление, което също ми изглеждаше много ясно, в което тя [Елън Уайт] казва:

„Князът на силата на злото може да бъде задържан единствено чрез Божията сила в третото лице на Божеството, Светия Дух“ („Специални свидетелства“, серия А, номер 10, стр. 37).

Не можех да разбера как може много други хора да четат това по различен начин. Каквото и да виждаха те, аз не го виждах. Нямам предвид, че съм бил несъгласен с него. Имам предвид, че просто не съм го разбирал. Затова за мен да заключа, че единият възглед е правилен, а другият – не е, без да разбирам и двете гледни точки, щеше да бъде нечестно в интелектуален план спрямо самия мен. А защо бих желал да направя това и да ограбя себе си от всички данни? Бил съм там преди и съм правил това, когато бях измамен и няма да го направя отново. Няма да допусна сърце, чувства, емоции или предубеждения да окажат влияние или въздействие върху моето изучаване и опита да определя що е истина. Защото знам, че тези предразсъдъци, гледни точки и предубеждения ще придават уклон на доказателствата и тълкуванията, винаги в полза на предубеждението ми. И, отново, аз все още се намирам в положение, в което не ме е грижа каква е истината, а просто искам да знам каква е истината. И в крайна сметка знам, че истината е Исус и всяка истина ще ме довежда по-близо до Него, защото Той е истината. Затова в действителност нямаше страх в това, че се опитвах да осъзная къде беше необходимо да променя представата си, защото знаех, че ако нещо друго беше по-вярно от онова, в което бях вярвал преди, то променянето на възгледа ми щеше по същество да ме приближи до Христос, а именно това искам аз. Мисля, че именно това искаме всички ние. Но знам, че аз-ът застава на пътя и често ни възпира да разберем и изучаваме нещата обективно, за да можем да се приближим при Христос при разбирането на това що е истина. Затова вместо да взема решение единствено въз основа на разбиране на текстовете по начина, по който винаги го бях разбирал, по отношение на Светия Дух, исках да видя какво виждаха онези, които отхвърляха Триединството. Исках да бъда способен да разбера тяхната гледна точка и да видя библейските стихове от тяхната гледна точка. Исках да бъда способен да разбера тяхната теология. И тогава, намирайки се в положение, в което бих могъл да разбера и двата възгледа, щях да бъда на място, в което знам, че бих могъл да взема едно честно в интелектуален план решение по отношение на това кой възглед е правилен.

И така, открих, че опониращият възглед също разполагаше с някои много важни текстове като например следния в Писмо 66, 10 април 1894 г., пар. 17, 18. Сестра Уайт казва:

„Искаме онова пълно и цялостно разбиране, което единствено Господ може да даде. Не е безопасно да прихващаме духа от друг. Искаме Светия Дух, който е Исус Христос.“

Вярвах, че третото лице на Божеството е някой друг, различен от Христос, затова като прочетох това изявление, „Светия Дух, който е Исус Христос,“ знаех, че то не е в съзвучие с моя възглед. Но изявлението беше достатъчно ясно, за да знам, че ако просто го отмахна настрана или го извъртя, така че значението да бъде в съзвучие с моя възглед, щях да лаская себе си и по същество да се самозалъгвам. Затова, за да не си нанеса вреда, трябваше да видя дали онова, което сестра Уайт каза в действителност, би могло да бъде съвместено с Библията. И то наистина можеше. Например в 1 Коринтяни 15:45 в четем:

„...последният Адам [Христос] стана животворящ дух.“

А във 2 Коринтяни 3:17 четем:

„А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода...“

Следователно, в тези библейски текстове виждаме, че Исус, Който е „последният Адам“, „стана животворящ дух“. И (много ясно) „Господ“, Който е Исус, „е Духът“. Тогава следва едно изявление в Римляни 8:9, 10:

„Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов. Обаче, ако Христос е във вас, то при все, че тялото е мъртво поради греха, духът е жив поради правдата.“

И така, кой според този текст е в мен? Ако като тринитарист аз вярвам, че „Христовият Дух“ е някой друг, различен от Христос, то тогава не би могло в мен да е Христос, защото в мен живее „Божият Дух“. И при все това ако в мен е Христос, а Христос е някой друг, различен от Светия Дух, не би могло в мен да бъде Светият Дух, защото тогава в мен щеше да бъде Христос. Следователно, тринитарното разбиране за Божия Дух не е съвместимо с тези стихове. Но в тях действително има смисъл, ако Божият Дух, който живее във вас, е „Христовият Дух“, защото той е Христос, тъй като се казва „Христос е във вас“. Това е ясно и в Йоан 14 гл., където се говори за Утешителя – Исус казва следното:

„И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века“ (Йоан 14:16).

Следователно, Йоан 14 гл. идентифицира ясно кой е Утешителят. И самият Исус идентифицира кой е Утешителят. В 14 гл. и там 18 ст. Той казва:

„Аз ще дойда при вас.“

В 20 ст. Той казва:

„Аз във вас.“

А в 21 ст. Той казва:

„Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си нему.“

Като четях тези стихове ми беше изключително ясно, че Утешителят е Исус. Именно Той щеше да дойде при мен. Именно Той щеше да бъде в мен. Именно Той щеше да яви Себе Си на мен. И това беше толкова ясно, че наистина просто гледах тези стихове и главата и осъзнах как съм можел да разбирам това какъвто и да е друг начин в продължение на толкова дълго време – просто никога не съм го разглеждал обективно. Освен това разбираме, че учениците притежаваха правилно разбиране за това кой е Утешителят, защото в 22 ст. четем:

„Юда (не Искариотски) му казва: Господи, по коя причина ще явиш Себе Си на нас, а не на света?“

И така, дори учениците разбираха, че Исус щял да яви Себе Си. Те просто питаха как щеше да стане това, а не кой щеше да го направи. Те разбираха, че този „кой“ е Исус. Като коментира този пасаж Елън Уайт казва:

„Това, че Христос щеше да яви Себе Си на тях и все пак да бъде невидим за света беше загадка за учениците. Те не можеха да разберат Христовите думи в техния духовен смисъл. Те мислеха за външното, видимо явяване. Те не можеха да възприемат факта, че можеха да имат присъствието на Христос със себе си и при все това Той да бъде невиждан от света. Те не разбираха значението на едно духовно явяване“ („Южното дело“, 13 септември 1898 г., пар. 2).

Следователно, тук сестра Уайт е в съгласие с Библията, че Исус „явява Себе Си“; и това „явяване на Себе Си“ щеше да бъде „присъствието на Христос“ при тях. И така, когато каза „Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века“, Исус говореше за Себе Си в трето лице. Така че Утешителят, за когото говореше Той, Който щеше да пребъдва с тях до века, беше самият Той, беше Исус; Исус е Утешителят. Точно както каза Той:

„...и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века. Амин“ (Матей 28:20).

Така че с нас не е някакво друго същество или друго лице, различно от Христос. С нас е Исус. Сестра Уайт прибавя следното изявление:

„Нека изучават седемнадесетата глава на Йоан и да се научат как да се молят и как да живеят молитвата на Христос. Той е Утешителят. Той ще пребъдва в сърцата им, правейки радостта им пълна“ („Ривю енд Хералд“, 27 януари 1903 г., статия А, пар. 13).

Тя казва също и следното:

„Когато чрез вяра погледнем към Исус, нашата вяра пронизва сянката и ние благоговеем пред Бога за Неговата чудна любов в даване то на Исус, Утешителя“ („Ръкописи“, том 19, стр. 297, пар. 3).

„Христос трябва да бъде познат с блаженото име Утешител“ (Ръкопис 7 – 1902 г., пар. 10).

И накрая, в случай, че все още има някакво съмнение за това в какво вярвала сестра Уайт, тя каза:

„Спасителят е нашият Утешител. Уверила съм се, че е такъв“ (Ръкопис 34 – 1892 г., пар. 30).

И така, възможно най-ясно, според колкото може да бъде в английския език, е че сестра Уайт вярвала, че Утешителят е Исус Христос и че като Утешител Той щеше да пребъдва с нас. Какво тогава представлява Духът, слизащ върху Христос като гълъб при Неговото кръщение? Четем следното изявление в „Младежки наставник“, 1 март 1874 г., пар. 4 – тя казва:

„Небесата се отвориха и лъчи светлина и слава излязоха оттам и приеха формата на гълъб, наглед като полирано злато. Гълъбовидната форма беше подходяща емблема за благостта и кротостта на Христос“ („Младежки наставник“, 1 март 1874 г., пар. 4).

Следователно, гълъбовидната форма не представляваше друго същество или друго лице или същност. Тя беше „подходяща емблема“, което означава, че беше зрително представяне или зрителен символ за характера на Исус, за Неговите благост и кротост. Докато тези изявления явно дефинират кой е Утешителят, открих, че Библията също така дава на Утешителя име. Лично за мен това беше едно от най-конкретните доказателства, че Библията ни казва кой е Божият Дух. Следното идва от изследване на думата за „Утешител“. Гръцката дума за „Утешител“ е „Параклетос“; речникова дефиниция G3875 [посредник, съветник, застъпник, утешител]. Йоан употребява тази дума само пет пъти, като тази дума се употребява само от Йоан. Виждаме това в Йоан 14:16; Йоан 14:26; Йоан 15:26, Йоан 16:7 и 1 Йоаново 2:1. Във всеки от случаите думата „Параклетос“ е преведена като „Утешител“, с изключение на петия. В 1 Йоаново 2:1 четем:

„...но ако някой съгреши, имаме Ходатай при Отца - Исус Христос Праведния.“

Думата „Ходатай“ тук е гръцката дума „Параклетос“. Така че Ходатаят, или „Параклетос“, е Утешителят, който имаме при Отец, Който е „Исус Христос, Праведният“. И така, виждах, че според Библията Утешителят е Исус Христос; и според Елън Уайт Утешителят е Исус Христос. Но според настоящата Църква на адвентистите от седмия ден Утешителят не е Исус Христос И така, тези открития оказваха впечатление върху ума ми и започвах да виждам, че има голяма вероятност Утешителят, Светият Дух, да е Исус Христос, Неговото присъствие при нас, а не някое друго, трето лице или трето същество, различно от Христос. И това всъщност беше толкова ясно, както от Библията, така и от Духа на пророчеството, че наистина се чудех как е възможно да съм пропускал това преди, как в продължение на толкова дълго време съм чел най-ясните изявления и съм приемал Светия Дух за някой друг, различен от Исус, когато явно не беше, според Библията и Духа на пророчеството.

Тогава попадах на следното изявление, което отговори на въпроса как е възможно това и защо – в „Ривю енд Хералд“, 26 август 1890 г., пар. 10 сестра Уайт казва:

„Причината, поради която църквите са слаби, болни и готови да умрат е, че неприятелят е внесъл влияния от обезсърчително естество върху треперещите души. Той се е старал да скрие Исус от погледа им като Утешителя, като Един, Който укорява, Който предупреждава, Който ги увещава като казва: „Този е пътят; ходете по него.““

Този цитат беше като включване на още една електрическа крушка в моя помрачен ум. Също както Сатана и неговите ангели се бяха старали да прикрият „факта“, „че Христос беше Единородният Божий Син“, той се е старал също така да премахне Исус от моя поглед като Утешителя. И знам, че не съм сам. Той се е старал да премахне Исус от нашия поглед като Утешителя. Едва след дванадесет години, в които бях християнин, най-сетне приех и напълно осъзнах, че Исус е моят Утешител и че именно Христос живее в мен. Това беше красиво откровение за мен, защото то увеличава съкровеността на моята опитност с Христос, моята връзка с Христос. Както казах по-рано, всяка истина ще ни довежда по-близо да Исус; и тъй като това е истината – че именно Исус живее в мен, това ме приближава при Него. И както учениците, те разбираха обаче, че именно Христос щеше да яви Себе Си, но те не разбираха как. Честно казано, нито пък аз. Затова се чудех как така Христос живее с мен и осъзнах, че задавам същия въпрос, който зададе Юда, когато каза:

„...по коя причина ще явиш Себе Си на нас, а не на света?“ (Йоан 14:22).

Но Елън Уайт, цитирайки тогава Исус, написа следното:

„И Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да бъде с вас вовеки - Духа на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде“ (Йоан 14:16, 17). Това се отнася за всеприсъствието на Христовия Дух, наречено „Утешителят“ („Ръкописи“, том 14, стр. 179).

Следователно, Утешителят е всеприсъствието на Исус Христос. И при все това днес мнозина не разбират значимостта на духовното явяване на Исус, защото, отново, Сатана „се е старал да скрие Исус от погледа им като Утешителя“. Всички тези неща относно Христовата синовност и Неговия Дух не научих за един следобед, бяха нужни седмици. В действителност ми бяха нужни месеци наистина да схвана по-пълно гледната точка на пионерите, Елън Уайт, Библията и Католическата църква и да видя в какво се състояха несъответствията. Необходимо е време. Изучавайте тези неща самостоятелно, молете се за това, не приемайте на вяра моята дума. Аз просто споделям тук своята опитност. Просто споделям доказателствата за нещата, които съм изучавал. Бъдете достатъчно честни със себе си и се вгледайте в тях. Не крадете от себе си гледната точка, от която да бъдете способни да видите нещата там, където са. Необходимо е, ако искаме да изпълним поръчението, което ни е дадено, да представяме Христос на света.

Лично аз съм намерил утеха във факта, че Бог ни е дал предупреждения и заръки по тази тема чрез сестра Уайт, знаейки, че ще се изправим пред тази криза:

„Ако стълбът на нашата вяра няма да устои на изпита на проучването, е време да узнаем това. Не трябва да има дух на фарисейщина, който да се подхранва сред нас. Когато Христос дойде при Своите Си, Своите Му не Го приеха; и е въпрос от сериозен интерес за нас да не следваме подобен ход в отказване на светлина от небето“ („Ривю енд Хералд“, 18 юни, 1889 г., пар. 5).

Ако доктрината за Триединството не е правилна, е време да узнаем това, а е необходимо да внимаваме да не би като отхвърлим тези доказателства и много от нещата, които споделих вас, и изявленията, да внимаваме да не отхвърляме светлина от небето. Лично за мен идентичността на Светия Дух беше установена. Знаех, че това беше Христовото всеприсъствие. Беше толкова ясно, че Христос е нашият Утешител, че Той щеше да дойде, че Той щеше да яви Себе Си. Но за мен все още не беше ясно как действаше това. Преди да продължа и да разгледам друго изявление, което отговаря на въпроса как действа това, искам тук да отделя един момент и да разгледам друго изявление от сестра Уайт, защото много хора употребяват това изявление, за да кажат, че не трябва дори да изучаваме тази тема:

„Не е важно да можем да определим точно какво е Светият Дух. Христос ни казва, че Духът е Утешителят, „Духът на истината, Който изхожда от Отца“. Ясно е заявено за Светия Дух, че като ръководи хората във всяка истина, „няма да говори от себе си“ (Йоан 15:26, 16:13). Естеството на Светия Дух е тайна. Хората не могат да я обяснят, защото Господ не им я е открил. Чрез въображението си те могат да изтъкнат някои пасажи от писанията и да си създадат човешка представа, но с тези възгледи няма да укрепят църквата. Относно такива тайни, твърде дълбоки, за да бъдат разбрани от човек, мълчанието е злато“ („Деяния на апостолите“, стр. 51, пар. 2).

И е важно да разгледаме това изявление, защото то често се употребява за издигане на стена и отстраняване на необходимостта от каквото и да е проучване относно Светия Дух. Но искам да направя тук много необхо-димо разграничение, което не се прави от онези, които употребяват този цитат, за да кажат, че не можем да разберем идентичността на Светия Дух.

„Не е важно да можем да определим точно какво е Светият Дух.“

Думата „какво“ ни казва, че не е необходимо да разбираме какво е Светият Дух, що се отнася до същността, материалния състав или естеството му, което именно изяснява по-нататък сестра Уайт, когато казва:

„Естеството на Светия Дух е тайна.“

Тук искам да направя да стане кристално ясно, че нищо от онова, което споделям, дори не се осмелява да прави предположения за това какво е естеството на Светия Дух. Говоря за идентичността на Светия Дух, що се отнася до това кой е Светият Дух, което е напълно различно от онова, което изявлението предупреждава да не се прави. И, разбира се, е важно за нас да знаем дали той е Христос или не е Христос, защото това оказва огромна разлика. И така, връщайки на идеята за желанието ми да разбера как Светият Дух беше Христос – не естеството на Духа, а по какъв начин Утешителят беше Исус Христос, следващото изявление наистина отговори на много от въпросите ми и направи нещата много по-ясни. През 1895 г. Елън Уайт написа следното:
„Възпрепятстван от човешкото естество, Христос не можеше да бъде на всяко място лично; затова беше като цяло в тяхно преимущество [говори се за учениците]...”

„...беше като цяло в тяхно преимущество Той [Христос] да ги остави, да отиде при Своя Отец и да изпрати Светия Дух, за да бъде Негов приемник на земята. Светият Дух е самият Той, като от Него е снета персоналността на човешкото естество и Той е независим от нея“. Той [Христос] щеше да представя Себе Си като присъстващ на всяко място чрез Своя Свети Дух, като Всеприсъстващия“ (Писмо 119 – 1895 г., пар. 18).

Онова, което искам да посоча тук, е че от гледна точка на контекста това изявление говори за значимостта на това, че Исус е човешко същество, че като човешко същество и бидейки „възпрепятстван“, т.е. ограничен или задържан от Своето човешко естество, Той „не можеше да бъде на всяко място лично“.

Следователно, като човешко същество Исус не можеше да бъде „всеприсъстващ“. Тогава тя добавя:

„...затова беше като цяло в тяхно преимущество [т.е. в преимущество на учениците] Той да ги остави, да отиде при Своя Отец“.

Когато Исус напусна учениците и отиде при Своя Отец, това стана, за да бъде прославен. Исус е както с човешко естество, така и с божествено; и именно чрез божествените Си естество и сила Той е всеприсъстващ, тъй като именно Неговото божествено естество е невъзпрепятствано от човешкото Му естество и способно да действа независимо от него. Например, казва ни се, че Христос станал човешко същество

„Той остави настрана славата и величието Си. Той беше Бог, но славите на Божия образ за известно време Той изостави“ („Адвентен библейски коментар“, том 7, стр. 446, пар. 1).

Славите на Божия образ биха включвали Неговите божествени характеристики, включително Неговото „всеприсъствие“. И тези божествени прерогативи „за известно време Той изостави“. С други думи, Той ги остави настрана. И обличайки Своето божествено естество с човешко естество Той „изостави“, или „остави настрана“, Своите божествени сили и направи себе си подвластен на човешкото естество. Но това не беше за постоянно, Той ги изостави „за известно време“. Ако помислите за това, самият Исус не извърши дори едно единствено чудо чрез собствената Си мощ. Както каза самият Той:

„Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Йоан 14:10).

Но когато се възнесе след възкресението Си, Исус беше прославен. И „славите на Божия образ“, които „за известно време Той изостави“, ставайки човек, след възкресението си Той пое още веднъж. Ето защо Йоан написа:

„...[Светият] Дух още не бе даден, понеже Исус още не бе се прославил“ (Йоан 7:39).

Ето защо Исус, като говореше за изпращането на Утешителя, каза:

„...отивам си, и пак ще дойда при вас“ (Йоан 14:28).

Той щеше да си отиде, т.е. да се върне при Своя Отец в Небето, но щеше да се завърне при тях (при учениците) духом. Така е и писано:

„...Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!“ (Галатяни 4:6).

Тези изявления ми помогнаха да разбера как Светият Дух е всеприсъст-вието на Исус. С това разбиране за човешкото естество на Христос и на Неговото божествено естество и за начина, по който действат те, тогава бях способен да разбера по-добре значението на изявленията на сестра Уайт относно третото лице на Божеството, които днес толкова често са обгърнати в объркване. Вземете за пример следното изявление – сестра Уайт каза:

„Грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез мощното посредничество на третото лице на Божеството, което щеше да дойде не с умерена сила, а в пълнотата на Божията мощ“ („Копнежът на вековете“, стр. 671).

Нека сега анализираме това изявление, защото самата дума „Божест-во“ означава просто „божествен“ или „божественост“. Това е дума, която се отнася за естеството на Христос. И така, когато сестра Уайт казва „третото лице на Божеството“, тя говори за третото лице на божествеността, или на божественото естество. Тогава, ако погледнем фразата „третото лице“ това е граматически израз, а не числов (и това се подкрепя от още много други изявления от сестра Уайт, при които ние употребяваме нейни писания, които са ясни, за да изясним изявленията ѝ, които може би не са също толкова ясни, като например изявленията за „третото лице на Божеството“).

И така, нека употребим всички изявления на сестра Уайт по темата, за да ни се даде правилна гледна точка относно учението и вярата, които е имала тя по отношение на Христовия Дух. И така, самият Христос, в Неговото човешко естество, би се считал за първото лице и това би се отнасяло за Неговото човешко естество.

„Възпрепятстван от човешкото естество, Христос не можеше да бъде на всяко място лично...“

Следователно, това ставаше чрез Неговия Свети Дух, казва сестра Уайт, е „самият Той“, но като от Него е снета персоналността на човешкото естество и Той е независим от нея. Което означава, че Христовото божествено естество, което е Неговият Свети Дух, е способно да действа в трето лице, т.е. отделно от Неговото човешко естество, като то е снето от Него и Той е независим от него. И именно това имаше предвид сестра Уайт, когато написа „третото лице на Божеството“ („Копнежът на вековете“, стр. 671).

Тя нямаше предвид, че то е трето Божествено Същество; имаше предвид, че е „духовното явяване“ на Христовото всеприсъствие в „третото лице“, отделно от Неговото „човешко естество“ („Южното дело“, 13 септември 1898 г., пар. 2).

В борбата си с тази фраза, „третото лице на Божеството“, едно нещо, което имаше смисъл за мен, беше връщането към по-раншните си години преди да стана християнин, в които играех видео игри. Често в игрите със състезания с коли, например, можете да видите от гледната точка на първо лице, когато карахте колата, когато ръководите своя герой. Вие виждате през очите на героя и това би било първо лице. А трето лице би било извън образа на героя, когото управлявате. Така че ако това беше игра със състезание с коли, например, гледната точка на третото лице би означавала, че можете да видите своя герой, който контролирате, в колата на улицата; и тогава бихте управлявали и контролирали своя герой от гледната точка на трето лице. Следовател-но, след като фразата „третото лице“ е в граматичен смисъл, тя просто означава, че това, че Светият Дух е „третото лице“ на Божеството (или „божествеността“) е именно Христос в „третото лице“, в Своето божествено естество. Ето защо четем „третото лице на Божеството“ – защото това се отнася за божествеността на Христос, невъзпрепятс-твана от Неговото човешко естество. Следователно, това просто беше начинът, по който се опита сестра Уайт да изрази това, че Светият Дух е божественото присъствие на Христос, действащо отделно от Неговото човешко естество.

А сега, когато погледнем изявлението „третото лице на Божеството“, можем да употребим паралелни изявления, за да дадем допълнителни доказателства и да потвърдим, че Светият Дух е Исус Христос, че „третото лице на Божеството“ е Исус. И така, вземете под внимание следното изявление:

„Няма сила във вас отделени от Христос, но е ваша привилегия да имате Христос, пребъдващ в сърцето ви чрез вяра, и Той може да победи греха във вас, когато сътрудничите на Неговите усилия“ („Нашето високо призвание“, стр. 76, пар. 5).

Разбира се, „Той“ тук е посочване на „Христос“. Той може да победи греха във вас, когато вие Му сътрудничите. Когато сравните това изявление с прочетеното по-рано, в което сестра Уайт каза,

„Грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез мощното посредничество на третото лице на Божеството,“ имаме противо-речие, ако разбираме, че „третото лице на Божеството“ е същество, или лице, различно от Христос. Защото ако грехът можеше да бъде отблъснат и победен „само“ чрез „третото лице на Божеството“, имаме противоречие, когато тя казва, че „Христос може да победи греха във вас“. И така, трябва да вземем всички изявления на сестра Уайт и да ги съвместим, ако желаем да разберем истинското ѝ становище.

Сега вземете следното изявление като друг свидетел:

„Само Исус притежава силата да спаси от греха, да ни освободи от силата на злото“ („Ривю енд Хералд“, 10 февруари 1891 г., пар. 5).

И като говорим за отделното същество:

„Има само едно средство, чрез което той може да бъде очистен от греха. Трябва да приеме умилостивението, направено чрез Божия Агнец, Който взема греховете на света“ („Знамения на времето“, 30 май 1895 г., пар. 3).

И така, тук тя казва, че „само Исус“ има силата да спаси от греха. Отново, това противоречи напълно на по-рано прочетеното изявление, че „грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез мощното посредничество на третото лице на Божеството“. И така, кой може да победи греха в нас - „само Исус“ или „само... мощното посредничество на третото лице на Божеството“? Отново, тези идеи са в пълно противоречие, освен ако разбираме „третото лице на Божеството“ като всеприсъствието на божественото естество на Исус, което е независимо от Неговото човешко естество. Тогава можем да съвместим тези изявления и да разберем, че „третото лице на Божеството“ е Исус.

И лично за себе си, когато разглеждах тези изявления относно Светия Дух, за да прибавя още едно ниво на яснота, нещо, което ми помогна да разбера изявленията относно Светия Дух беше да разбера начина, по който Елън Уайт наричаше Духа – „средство“. И в двете изявления, които погледнахме по-рано, Елън Уайт всъщност нарече Светия Дух „средство“. Тя казва това и в други изявления. Така че лично за мен разбирането, че Светият Дух е „средство“ и начин, чрез който Исус прави Себе Си „всеприсъстващ“, ми помогна да разбера малко по-добре всички тези изявления относно „третото лице на Божеството“.

„Христос е оттеглен само от плътското око, но Той присъства също така истински чрез Своя Дух както когато присъстваше видимо на земята“ („Знамения на времето“, 7 април 1890 г., пар. 6).

Това беше значимо изявление, защото ми казваше, че присъствието на Христовия Дух в мен беше също в такава степен присъствието на Исус както когато вървеше по земята, а фактически и повече, защото сега Той живее в мен. И отново, това беше едно красиво откровение – да разбера, че в мен е буквално присъствието на самия Исус. Както казва сестра Уайт:

„Исус те приканва да приемеш собственото Му присъствие в душата ти. Той казва: „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ [Откровение 3:20]. Няма ли да отворим вратата на сърцата си за божествения Гост?“ („Знамения на времето“, 30 ноември 1888 г. пар. 7).

Когато ми просветна, че в мен е присъствието на Исус, Неговото собствено присъствие, намерих това за красиво и много радостно откровение, защото то направи връзката ми с Христос безкрайно по-съкровена. Тъй като това откровение – че именно Исус е в мен, че именно моят Спасител е с мен, Неговото собствено присъствие, не абстрактно чрез някакво друго лице, което никога не е поемало човешко естество, а самият Исус е в мен – Този, Който състрадава с моите немощи, Който вървя в човешка плът и Който знаеше какво е да си човешко същество, Който беше изкушаван както аз съм изкушен и Който беше без грях, Който живя в моето паднало естество и при все това удържа победа над всеки грях, Този, Който е също така мой Ходатай, мой Утешител пред Божия престол в Небето, в Светая Светих, именно Той е в мен, а това за мен е нещо красиво. Съкровеността на това да знам, че именно присъствието на Исус е в мен, а не това на „друг“, беше крадена от мен в продължение на дванадесет години, през цялата продължителност на моята християнска опитност, до 2017 г., защото Сатана „се е старал да [я] прикрие“ от мен. И много от братята и сестрите ми в Христос са все още под това сатанинско влияние, което скрива „Исус от погледа им като Утешителя“; и това е една от причините, поради които споделям свидетелството си. Искам и други християни да имат съкровената близост с Христос, която това разбиране ще им донесе – разбиране, че в тях е присъствието именно на Исус.

Дотук в това видео споделих за изследването си относно Христовата синовност и Христовия Дух. И при все това лично за мен и за други най-удивителното откровение относно темата за Триединството е всъщност неговата история и начинът, по който е навлязло то в Църквата на адвентистите от седмия ден. Всички познаваме следното изявление:

„Ние нямаме от какво да се страхуваме за бъдещето освен от това да забравим пътя, по който Господ ни е водил, и Неговото учение в миналата ни история“ (Ръкопис 139 – 1901 г., пар. 28).

Онова, което искам да направя във втората част, е да поговоря за историята на движението на адвентистите от седмия ден и за някои поразителни откровения, особено за някои, които се отнасят за първите петдесет години на движението, за това как пионерите бяха единни в разбирането си за Бога и тогава да погледнем как в началото на 1890-те години започна това колосално изменение в разбирането за това кой е Бог и как това доведе до криза, която почти раздели църквата на две през 1903 г., ако Бог не се беше намесил по чуден начин чрез сестра Уайт. Така че ако не познавате тази история е наложително да узнаете как Бог е превел църквата Си през тази борба. Също така искам да ви дам нещо и вярвам, че то ще помогне на вас в търсенето ви, за да разберете кой е Бог. То ще ви помогне да разберете, вярвам, общата картина на тази вековна борба и начина, по който доктрината за Триединството не е вкарана в църквата чрез изучаване с молитва, а чрез коварство, манипулация, принуда, тайни библейски конференции, измама и бунт против Светия Дух. И при все това в края на всичко има добра новина, защото Бог има на земята църква и тя ще изпълни своята мисия.

Текстът на проповедта можете да изтеглите ОТТУК!